Удобният израз, който се превърна в национална диагноза и политическо убежище

Снегът потули сивотата на нашето ежедневие. Душата се зарадва на белотата. Завистта и злобата отстъпиха за миг. Детската радост и свободата на пързалката ни върнаха в онези дни на безгрижие, за които ще мечтаем до края на земния си път.
И беше хубаво!
Дали бяхме със сини, или с червени връзки - за нас нямаше значение. Не ни интересуваха нито политиката, нито идеологията. Имахме свой свят, далеч от този на възрастните.
Последва времето на петилетките, ускореното развитие  и прокарване на „новия път“. Спомням си как в час по литература, докато анализирахме „Каменарче“ на Христо Смирненски, мой съученик попита: „Какъв е този път, който ще се прокарва през скалите?“. И тя, учителката, без колебание отговори: „Пътят към новия строй-комунизма!“. Е, не бяхме подготвени да разберем символиката в разрушаване на „стария свят“. Не разбирахме и колко силни са всъщност мечтите и вярата.
Ще бъда откровен - не бяхме обаче съвсем подготвени и за онова, което последва:
свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги. Глобалисткото разбиране за света и регионите се превърна в реалност, а паралелно с него се роди и политическата стратегия на изчакването с удобния израз „когато му дойде времето“.
Древната библейска мъдрост гласи: „За всичко си има време и време за всяко нещо под небето“ (Еклисиаст 3:1-8). Всичко следва своя естествен ход. Търпение и увереност, че всичко ще се подреди „когато му дойде времето“ се оказа удобно оправдание за повечето политиците и за голяма част от нашето общество!
„Когато му дойде времето“ е
универсалният пристан на българското безвремие
Тази фраза не е просто езиково клише, а стратегическо политическо оръжие, културна диагноза и управленско „засмукване“ на всичко, което трябва да бъде свършено.
Тя е изкуство на безкрайното отлагане - елегантен начин да се избегне отговорност, без да се казва категорично „не“. Чрез нея обещанията за реформи се поставят в рамката на неопределеното бъдеще, което подхранва общественото доверие във времето. Тази тактика, подсказана на Симеон Сакскобургготски от роднините му в европейските кралски дворове, бе успешно приложена в бедната ни страна и се превърна в устойчив модел за политическо оцеляване.
„Когато му дойде времето“ се превърна в параван  за изчакване на „правилния политически вятър“ и оправдание за липса на позиция в бизнеса и интелектуалните среди. Така времето никога не идва за смелите, а само за удобните.
Какво носи тази игра на обществото?
На първо място - апатия. Гражданите спират да вярват в институциите, защото знаят изпразнените от съдържание  отговори. На второ място идват разрушените надежда и моралното разпадане. Остава усещането, че животът се случва „между другото“, докато чакаме нещо голямо, което никога не идва. Един тъжен стих на пропуснати възможности.
Чрез тази фраза властта дава маловажни отговори на важни въпроси. Публикуват се контролирана информации за проверка на обществения пулс Ако вълната е негативна, решението се отлага за неопределено време с аргумента, че „обществото още не е готово“. А когато дойде въпросното „подходящо време“ хората вече са забравили какво точно  са чакали.
За да се разбие цикълът на вечното отлагане, обществото трябва да спре да приема ролята на пасивен зрител. Гражданското общество трябва да превърне социалните мрежи от инструмент за развлечение в инструмент за натиск, изисквайки конкретни срокове вместо абстрактни обещания. В крайна сметка, бъдещето не е нещо, което се чака - то е нещо, което се завоюва.
„Когато му дойде времето“ е спокойствие и е много подходящо да си правим каквото си поискаме - без страх от закона, правосъдието, без зачитане на ценности, морал и справедливост
Единственият начин да победим играчите на безвремието е да спрем да чакаме подходящия момент
Защото докато ние чакаме времето да дойде, то всъщност просто си отива.
В началото на настоящата година изразъта“когато му дойде времето“ звучи по-скоро като ирония за политическата инерция в България. „Времето“ за реални промени постоянно се премества в бъдещето, докато се чакат поредните избори. Вместо да реши политическата криза, всеки следващ вот затвърждава усещането, че решението ще дойде някога в неопределеното бъдеще.
В този смисъл „когато му дойде времето“ се е превърнало в добре смазана алтернативна истина за липса на воля и бягство от отговорност.
„Времето“ отдавна не работи за държавата.
Използва се като инструмент за запазване на политическия и икономически баланс на силите в сегашния им вид.