„Алегра“ не просто кани международни артисти, а създава реален обмен – общи проекти, майсторски класове, дългосрочни партньорства, казва пред БТА контрабасистът Петър Найденов. Той е създател и артистичен директор на едноименния фестивал и академия, чието зимно издание започва на 8 февруари.
„През годините сме работили с изключителни музиканти и преподаватели от водещи европейски академии, които донесоха не само различна естетика, но и различен начин на мислене и работа. Това неизбежно влияе и на българската сцена – най-вече чрез младите участници в академията“, казва Найденов. По думите му най-голямото богатство на „Алегра“ е, че колегите, с които вече са работили, ги препоръчват сърцато. 
„Един такъв пример е гостуването на Дмитро Удовиченко – виртуозен цигулар и победител в едни от най-престижните конкурси в света – в Сингапур, Монреал и „Кралица Елизабет“. В рамките на „Алегра“ от години успешно работим с неговия учител – легендарния проф. Борис Гарлицки. Споделих му колко много искам Дмитро да бъде наш гост и в рамките на деня получих два мейла. В първия Гарлицки пишеше на Дмитро: „Дима, моля те, кажи „Да“ на Петър – той е мой приятел“. Половин час по-късно дойде отговорът: „Разбира се“, разказва Петър Найденов.
По повод новите формати, партньорства и експериментални проекти, казва: „Винаги съм търсил нови елементи, нови възможности за развитие. От това мога само да се уча. Преди няколко години организирах много успешен международен конкурс за струнни инструменти, друг път, нетипично за „Алегра“ –  джаз проект. Организирал съм и любителски оркестър от швейцарци, които дойдоха в Русе, за да подготвят и изнесат концерт под менторството на мои колеги от операта в Цюрих. Никога не спираме да търсим нови хоризонти и нова публика“.
Както писа БТА, зимното издание на „Алегра“ е с надслов The Romantic Project. Освен цигуларят Дмитро Удовиченко, сред участниците са пианистът Емануил Иванов – лауреат на конкурса „Феручо Бузони“, цигуларят Валерий Соколов –  носител на гран при от конкурса „Джордж Енеску“, цигуларката Лора Маркова – носителка на първа награда на конкурса Tibor Varga Junior в Швейцария, виолистът Пол Зиантара, отличен със Safran Foundation for Music Prize, челистът Барна Карой – победител в международния конкурс за челисти „Давид Попер“.
Петър Найденов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за историята и първите стъпка на „Алегра“, за фокуса и акцентите на фестивала, за най-успешните примери за свързване на българската сцена с международни тенденции, за  новите формати, партньорства и експериментални проекти. И още: Как социалните и политически кризи влияят на програмата, финансирането и концепцията на „Алегра“? Какво означава ритуал в изкуството днес и има ли място за него в „Алегра“?
Г-н Найденов, колко често си спомняте историята около избора на името „Алегра“ и какво символизира то за Вас като артист и мениджър?
- Поне два пъти в годината – преди лятното и преди зимното издание. Преди вече тринадесет години, търсейки подходящо име за проекта, попаднах на статия в Neue Zürcher Zeitung (немскоезичен всекидневник, издаван в Цюрих, Швейцария – бел. а.), посветена на разпространения в кантона Граубюнден поздрав Allegra.
В мечтите си виждах фестивала като среща на поколения – хора, които вече са посветили или тепърва искат да посветят живота си на музиката. Близостта с музикалното понятие allegro – весело, оживено – пасваше чудесно. Един вид: „Здравей, тук ще ни е весело и приятно“.
През 2017 г., когато „Алегра“ се провежда в Русе, казвате, че регионът има нужда от това събитие? Болезнена ли бе крачката от Русе към София?
- Регионът наистина имаше плачевна нужда от подобно събитие. Боли ме изключително много, че местната политика не осъзна потенциала на този културен проект. Само за три години, с, бих я нарекъл скромна подкрепа, постигнахме обем на фестивала, който през 2018 г. в рамките на две седмици предложи десет концерта в Русе, Разград и Силистра.
В Силистра ни гледаха като извънземни. Споделиха ни, че не са чували симфоничен концерт от десетки години. Никога няма да забравя срещата си с тези сърцати хора. Нямаха представа от какво има нужда един оркестър и аз им обясних, че са ни необходими поне 40 стола. Пултовете щяхме да си организираме сами. Момчето се вторачи в мен и по погледа му виждах как започва да смята – от нас ще взема три стола, от баба ми още два, от съседката нещо и така нататък. Когато вечерта оркестърът пристигна, на сцената имаше точно 40 стола – всякакви: дървени, тапицирани, без тапицерия, сгъваеми. Имаше дори един с ресни. Шегувахме се, че ще го дадем на арфистката, за да си тренира безшумно пръстите в паузата. Концертът завърши с аплодисменти на крака, серия бисове. Солист беше Теодосий Спасов. И ние щастливо се прибрахме в Русе с куп цветя и петлитрова туба домашна ракия.
Русе е родното ни място. Там всеки деец на културата е бил или колега, или ученик на родителите ни, които преподаваха в местното музикално училище. Директорката му ни предоставяше база за академията, директорката на „Мартенски музикални дни“ ми даваше ценни съвети. Както се казва – вкъщи и стените помагат. За съжаление, новопоявилите се политици се оказаха безхаберни хора с нисък хоризонт. Видях, че губя време в празни приказки, и цели две години се борих със съвестта си, докато най-накрая взех трудното решение да преместя фестивала в София.
Всяко издание има свой фокус и акценти, но търсите ли всеки път конкретна естетика, послание и философия в селекцията?
- Естествено. Стремя се всяка фестивална програма да има ясна структура – посветена на композитор, изпълнител или стил. Но всичко започва с подбора на преподавателите. Когато събера екипа, започва най-сладката част – да се потопя в музикалните си мечти, да разменям програмни идеи с колегите, изобщо, да изляза от ролята на организатор и отново да бъда просто музикант.
От какво зависи един проект да бъде част от фестивала?
- На първо място – от качеството. За мен е изключително важно брандът Allegra да бъде разпознаваем като гаранция за високо художествено ниво.
„Алегра“ свързва българската сцена с международни тенденции? Кои са най-успешните примери през годините?
- Да, това е една от основните ни мисии. „Алегра“ не просто кани международни артисти, а създава реален обмен – общи проекти, майсторски класове, дългосрочни партньорства. През годините сме работили с изключителни музиканти и преподаватели от водещи европейски академии, които донесоха не само различна естетика, но и различен начин на мислене и работа. Това неизбежно влияе и на българската сцена – най-вече чрез младите участници в академията.
Как оценявате интереса на чуждестранните артисти и продуценти към фестивала?
- Все по-интензивен. В началото инвестирах много време в създаване на контакти, а днес с удоволствие мога да кажа, че често наблюдавам обратната посока. Редовно получавам кореспонденция и обаждания с желание за партньорства. Най-голямото ни богатство е, че колегите, с които вече сме работили, ни препоръчват сърцато. И това до голяма степен улеснява работата ми.
Един такъв пример е гостуването на Дмитро Удовиченко – виртуозен цигулар и победител в едни от най-престижните конкурси в света – в Сингапур, Монреал и „Кралица Елизабет“. В рамките на „Алегра“ от години успешно работим с неговия учител – легендарния проф. Борис Гарлицки. Споделих му колко много искам Дмитро да бъде наш гост и в рамките на деня получих два мейла. В първия Гарлицки пишеше на Дмитро: „Дима, моля те, кажи „Да“ на Петър – той е мой приятел“. Половин час по-късно дойде отговорът: „Разбира се!“.
Как социалните и политически кризи влияят на програмата, финансирането и концепцията на „Алегра“?
- На този въпрос най-добре би отговорила сестра ми, която се занимава с администрацията и промотирането на фестивала. Но от моята гледна точка често се чувствам като играещ покер. В държавното финансиране не виждам никакво дългосрочно планиране.
С всяко издание започваме едно и също дяволско хоро отначало. Никой не осъзнава, че навременната помощ е двойна помощ. Всичко, ако изобщо се случи, става в последния момент и ни струва много нерви. Разбира се, ние сами сме избрали този път. Но когато знам, че на запад се планира две-три години напред, ми става мъчно, че тук продължаваме да тъпчем на едно място.
Казвате, че сърцето на „Алегра“ е академията? Защо? Как се поддържа „здравето“ на подобен толкова важен орган?
- Да, академията към фестивала „Алегра“ наистина е сърцето или моторът на целия проект. И тъй като ясно осъзнаваме това, се грижим за „здравето“ ѝ изключително старателно. Каним утвърдени преподаватели от водещи европейски музикални академии, заради които всяка година близо сто млади музиканти идват в България. Това е жива среда, която непрекъснато се обновява и развива.
Какво означава за Вас ритуал в изкуството днес, и има ли място за него в „Алегра“?
- По-скоро бих формулирал отговора около въпроса откъде черпим вдъхновение. В началото идеята за създаването на „Алегра“ се породи от възхищението ми към проект, провеждащ се в италианския град Сиена – академия „Киджана“. Тогава бях първокурсник в музикалната академия и участвах в този фестивал, което ми даде възможност да преживея на живо срещи с някои от моите кумири, познати дотогава единствено от техните записи.
На по-късен етап, когато започнах да се занимавам с културен мениджмънт, си обещах, че рано или късно ще създам нещо подобно и в България. С течение на времето, естествено започнахме да се ориентираме и по други утвърдени фестивали. Бих казал, че сами си поставяме висока летва, тъй като се стремим да се равняваме по фестивали като Verbier Festival, Gstaad Menuhin Festival и Schleswig-Holstein Musik Festival.
Има ли нови формати, партньорства или експериментални проекти, които Ви вълнуват?
- Аз винаги съм търсил нови елементи, нови възможности за развитие. От това мога само да се уча. Преди няколко години организирах много успешен международен конкурс за струнни инструменти, друг път, нетипично за „Алегра“ –  джаз проект. Организирал съм и любителски оркестър от швейцарци, които дойдоха в Русе, за да подготвят и изнесат концерт под менторството на мои колеги от операта в Цюрих. Никога не спираме да търсим нови хоризонти и нова публика.
Преди няколко години споделяте, че „Алегра“ е нещото, с което лягате и ставате, и с което досаждате на всички около Вас, без ни най-малко да се срамувате от това. Продължава ли тази „обсебеност“? 
- Без никакво колебание. Allegra е моята мисия. Приятелите ми шеговито са ме кръстили Петър Алеграта – и мисля, че това казва всичко.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Смятам, че думи като взискателност, отговорност и мечтател добре се вписват в описанието на характера ми.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“? 
- Обичам и изисквам от хората, с които работя, нещата да стават така, както си ги представям.