Звукозаписната компания Deutsche Grammophon, с която италианският пианист Маурицио Полини работи през цялата си кариера, издаде комплект с всичките му записи, пише „Ню Йорк таймс“.
Първоначално издаден през 2016 г. в чест на 75-ия му рожден ден, новата версия на комплекта добавя творби от последните му години. Сега комплектът включва 62 CD-та, Blu-ray диск и няколко DVD-та.
Четири от наградените му изпълнения от конкурса „Шопен“ през 1960 г. се появяват за първи път на CD и потвърждават, че яснотата, непринудената сила и дозата дързост са били налице в изпълненията му още от самото начало.
И ако някои меломани са очаквали той да продължи с Шопен, те сигурно са били шокирани от първия му дългосвирещ албум за Deutsche Grammophon от 1972 г.: „Три пиеси от „Петрушка” на Стравински и Соната за пиано № 7 на Прокофиев. Изключително смело за млад пианист, който се захваща с две произведения с коварна трудност и ги изпълнява с труднопостижима скорост и артикулация, коментира „Ню Йорк таймс“. 
Този негов звукозаписен дебют се нарежда до епохалните „Голдберг вариации“ от Бах на Глен Гулд през 1955 г. 
Маурицио Полини предизвиква сензация с победата си на Международния конкурс за пианисти „Шопен“ през 1960 г. Ставайки най-младият победител в историята на конкурса, само на 18 години, и първият италианец, носител на приза – той се превръща в обект на възхищение в целия музикален свят. Това впечатление се засилва, когато не след дълго той се оттегля от концертната дейност и прекарва 18 месеца в учене при загадъчния Артуро Бенедети Микеланджели. 
Големият въпрос за Полини обаче – този, който разделя слушателите през цялата му кариера – се отнася до неговата техника, която понякога изглежда свръхчовешка. Тя е налице поне от момента на победата му в конкурса, когато Артур Рубинщайн казва, че „технически той вече свири по-добре от нас, членовете на журито“.
Когато е попитан за този коментар в документален филм от 2014 г., винаги скромният Полини го омаловажава, настоявайки, че това е начинът на Рубинщайн да се подиграе на колегите си от журито. Независимо дали това е вярно или не, когато Полини започва да дава концерти и да записва, става ясно, че е способен да свири дори най-трудния репертоар с прецизност и рентгенова прозрачност, с които малцина, ако изобщо има такива, от колегите му могат да се мерят, отбелязва „Ню Йорк таймс“. 
За многобройните му привърженици този освежаващ подход бележи началото на нова форма на музикалност, която поставя техниката в услуга на композитора и партитурата, а не на шоуменството. „Чисти, обективни интерпретации, без украшения и преувеличения дори в най-романтичния репертоар“, пише списание „Тайм“ през 1980 г.
За критиците му, по-малко на брой, но често настоятелни, неговото свирене е изцяло студено и без сърце. Според тях той поставя нотите на правилните места, но емоционално инертно – блестяща, модернистична конструкция, в която всички светлини са запалени, но в жилището няма никой.
Вероятно и двете страни имат право. В най-добрите си моменти техниката и интелектът на Полини са способни да разкрият изцяло нови аспекти на познатата музика. Когато той почина през 2024 г., исландският пианист Викинг Олафсон написа във Фейсбук: „С Полини нещата никога не бяха прости, но много от нас станаха по-добри слушатели и изпълнители.“
Полини безспорно промени пианизма, не само като предефинира очакванията към своите наследници, но и като промени това, което слушателите търсеха и ценяха в едно изпълнение. 
Полини вероятно не би претендирал за толкова велико постижение. Към края на документалния филм от 2014 г. интервюиращият предполага, че пианистът е нещо като артистичен мисионер или пионер. Полини се усмихва игнориращо и избухва в смях. „Абсолютно не!“, казва той, забавлявайки се. „Правил съм нещата за собствено удоволствие. Баста!“