Великата френска революция наистина променя завинаги света, но преди да даде своите плодове, разтърсва драматично Франция и разделя страната така, както никой друг не е успявал да го направи в цялата й вековна история. Плод на това разделение е извършеното на днешния ден точно преди 220 години хладнокръвно политическо убийство. Жертвата е 50-годишният Жан-Пол Марат, а ръката на отмъщението - 25-годишната Шарлот Корде. Как една млада жена стига до това нечувано смело решение? Предисторията е дълга и болезнена, но нека първо се запознаем с жертвата на Шарлот.
В енциклопедиите Жан-Пол Марат е описан като забележителен френски политик и обществен деец,
един от водачите на якобинците по време на Великата френска революция
учен и публицист.
Марат е роден на 24 май 1743 г. в Швейцария, където родителите му се преселват, след като напускат лоното на католическата църква и приемат калвинизма. Младежът иска да стане лекар и учи последователно в Тулуза, в Бордо и в Париж, а след това продължава в Холандия и Англия. Но наред с медицината го вълнуват физиката и философията и първият плод на тази амалгама от знания и стремежи е издадения в два тома през 1773 година в Лондон научен труд „Философски опит за Човека“. Следват други съчинения в същото поле, докато се стигне до публикувания на следващата година политически трактат „Веригите на робството“, в който Марат директно напада монархията като държавна система. Кралете, казва младият учен, водят народите към робство, като ги развращават и като изкореняват от съзнанието им самата мисъл за свобода.
Трактатите на Марат не намират почва в обществото и той се връща към първата си любов - медицината. Но и тук е различен. Провежда серия приложни експерименти върху болни, докато през 1775 година получава диплом като доктор по медицина, а през 1776-а се връща във Франция и е назначен за лекар на гвардейците.
Тук следва ново разочарование
Напористият медик жадува за признание от кралската Академия на науките, но медицинският му опит е доста по-скромен от амбициите му и Марат отново прави завой към социалните проблеми. Участва в конкурс на Бернското икономическо дружество за най-добър проект за реформи на криминалното право и през 1782 г. публикува своя „План за съдебното криминално законодателство“. От 1790-а, година след щурма на Бастилията, членува в Клуба на корделиерите, в който влиза като издател на знаменития вестник „Приятел на народа“, чието име се превръща в прозвище на редактора си. Вестникът се прочувасъс скандалните разобличения на всички и всичко. Рецептите на Марат за решение на проблемите са ясни, прости и крайни. От страниците на „Приятеля“ се леят призиви към насилие и апокалиптични предсказания, гълтани като топъл хляб от обществените низини.
Всичко това създава на Приятеля на народа много и влиятелни врагове, които неведнъж го принуждават да спре издаването на вестника и да минава в нелегалност, а след обстрелването на 17 юли 1791 г. на масовата демонстрация срещу Людвик Шестнайсти - да потърси сигурност в Англия. Но шило в торба не стои и на следващата година професионалният революционер се връща във Франция, като веднага възобновява излизането на „Приятел на народа“. Скоро издателят става депутат в Конвента, където се отличава със своя радикализъм, буен темперамент и дори с външния си вид. Съвременниците му го описват като човек с пламтящи очи, с вързаната на главата кърпа, с широко разкопчаната си риза. Нищо общо с класическия депутат.
Този ултраляв законодател гласува за посичането на краля
предупреждава за предателството на генерал Дюмуре, води бясна кампания против жирондинците, които успяват да му издействат заповед за арест. Оправдан от Революционния трибунал на 24 април 1793 г., Марат триумфално се завръща в Конвента, придружен от многочислена тълпа привърженици, и продължава да се бори с опонентите си.
Марат е един от лидерите на якобинците и от идеолозите на Якобинската диктатура. Освен че е един от вдъхновителите на свалянето на монархията, той е един от идеолозите на масовите кланета, при които тълпата се саморазправя кърваво със задържаните в парижките затвори аристократи. Така приятелят на народа става мотор в подготовката за установяването на терора на лявото крило на и без това леви якобинци. Историята, включително и нашата, помни не едно и две безобразия в името на народа. Марат е олицетворение на това явление.
Днес французите имат един израз, от който социалистите винаги се изчервяват от гняв - хайверената левица. Подтекстът е ясен - съвременните борци за социални правдини всъщност са богати хора и се радват на стандарт и придобивки, за които тези, в чието име водят публичните си политически дуели, дори не могат да мечтаят.
Дали Марат не е бил един от предвестниците на тази къпеща се в лукс левица
Въпросът изниква заради страстта на твърдия революционер към размекващата благоуханна топла вана, в която Марат се потапял често и задълго. Не, обяснението тук е доста по-елементарно. Марат страда от неизлечима кожна болест, вероятно тежка екзема, която предизвиква нетърпим сърбеж. Според едни пипва заразата още в юношеските си години, докато се грижи за бедните и бездомните. Според други заболяването му е на нервна почва. Все едно, за да се справи с непоносимия сърбеж, той прекарва дълги часове във ваната, където чете, пише и от която дори приема посетители.
Там го застига и смъртта, дошла във вид на миловидна млада жена.
Пратеничката на ответния удар се казва Мари-Ан Шарлот де Корде д`Армон, накратно Шарлот Корде, е родена през 1768 година в семейството на аристократи, но семейството й е богато повече на титли, отколкото на пари и имоти. По майчина линия е правнучка на прочутия драматург Пиер Корней, автор на „Медея“, „Сид“ и други класически творби. Получава добро образование и естествено е убедена монархистка. След смъртта на Луи XVI на 21 януари 1793 и репресиите срещу монархистите на оглавяваните от Марат якобинци, Шарлот решава да стане ангел на възмездието, което по-късно кара знаменития руски поет Александър Сергеевич Пушкин да я възпее като „дева-евменида“ /богиня на отмъщението/.
25-годишната Шарлот решава, че Марат е
чудовище, от което Франция трябва да се освободи
Да бъде убит в името на народа. Според мълвата госпожица Корде има и още един съкровен мотив - влюбена е в привлекателния жирондист от Марсилия, депутатът Барбару и не е изпускала в Кан нито една възможност да слуша благоговейно неговите пламенни речи срещу якобинците и да бъде близо до него. Непосредствено преди заминаването си за Париж тя се сбогува с него в сградата на кметството, и тръгва към Париж с препоръка от Барбару. Депутатът Барбару препоръчал на госпожица Корде своя колега Дюнер, който е трябвало да й помогне при осигуряването на някои семейни документи за приятелката на Шарлота, монахиня в един манастир.
На 11 юли Шарлот урежда документите на монахинята, разхожда се из парижките улици, слуша какво се говори там, опитва се да си изясни нещата, държи се спокойно и неочебийно, храни се и нощува в страноприемницата „Оберж дьо ла Провиданс“ и на 13 юли, в събота, влиза в ножарски магазин, където избира дълъг остър нож. Следващата стъпка е да стигне до Марат, но не на публично място, където може да й попречат да изпълни плана си, а в дома му.
Взема файтон от „Плас дьо ла Виктоар“
и нарежда на кочияша: „Карайте на улица „Л`Екол дьо Медсин“! На номер четиридесет и четири живее гражданинът Марат. Там ще спрете!“.
При пристигането си „спасителката на Франция“ похлопва на вратата и е посрещната от Симон Еврар, вярната помощница на Марат.
Опитът й да влезе в дома не успява. Младата дама уверява, че носи важни вести, но Еврар вече има богат опит в отблъскване на натрапници и я изпраща да си върви по пътя.
Но атентаторката не се отказва от намеренията си, само сменя плана. Връща се в страноприемницата и в стаята си написва писмо до Марат, в което казва, че пристига от Кан с важни подробности за намеренията на жирондистите, които трябва лично да съобщи на Марат. Келнерът от страноприемницата предава писмото и Марат го получава следобед. То става причината да се намеси лично, когато
надвечер упоритата посетителка се появява отново пред вратата
му и иска среща с него.
Когато Шарлот се добира до набелязаната жертва, започва да се оплаква от бунтовниците в Кан и да дебне удобния момент за атака. Разговорът продължава десетина минути, седналият във ваната Марат записва в бележника си две-три от съобщените му имена и докато е наведен над специалната си писалищна дъска гостенката вади кинжала и го забива с все сила в гърба му.
Водата във ваната бързо почервенява и смъртта настъпва за светкавично. Нападателката дори не се опитва да избяга. След минути полицейски комисар я арестува, а процесът срещу нея започва след няколко дни. На 17 юли Шарлот вече отговаря за убийството и хладнокръвно се признава за виновна. Присъдата е смърт. Същия ден между 19 и 20 часа от затвора излиза двуколка с осъдената. Обличат а в червената риза на убийците. Едни свалят шапка пред нея, други свиват злобно юмрук. На „Плас дьо ла Революсион“ стърчи ешафодът. Двуколката спира. Тълпата е изпълнила площада. Палачът завързва краката на осъдената и след миг душата на убийцата отива при душата на убития.