Винаги усмихнат, сърдечен, винаги готов да разреши всеки проблем, винаги в състояние да заговори в мерена реч или да разказва какви ли не истории. 
Това е кратката характеристика на Константин Казанджиев според спомените на хора, докосвали се отблизо до широко скроения първи артистичен секретар на Русенската опера, посветил сърцето и дарбите си на оперната сцена в родния си град. 
Преди дни във фоайето на Русенската опера се събраха хора, които искаха да припомнят тази невероятна личност, и други, които искаха да научат повече за Константин Казанджиев, наричан още Фалана и Батето. Вечерта бе организирана по повод 125-ата година от рождението му и по идея на председателя на русенското общество „Змей Горянин“ Атанас Колев в партньорство с Държавен архив-Русе и Държавна опера-Русе. 
Фалана е личност, за която повече се говори, отколкото се знае
афористично въведе в темата Атанас Колев, когото русенци познават като човек, посветил се на изследване и събиране на ценни факти за значими и именити някога русенци, повечето от които днес незаслужено забравени.   
Незабравата може да ни помогне да осъзнаем колко всеотдайно и с ясна мисъл за ценностите на битието са работили, преодолявайки множество препятствия, нашите предшественици - сериозни професионалисти, образовани и подготвени за мисията, на която са се отдали, каза режисьорът Аделаида Якимова-Фурнаджиева, внучка на брата на Фалана, добавяйки: „Няма бъдеще без минало и без уважение към първопроходците. Няма как да сме устойчиви в това, което творим, ако не уважаваме и не почитаме корените и предците си, градили основите на Русенския оперен театър“.
Таня Великова от Държавния архив, която е изследвала архивните документи, предадени от родствениците на Казанджиев в Архива, припомни кой е Фалана. Това е един слънчев, лъчезарен човек, няма нито една негова снимка, на която да не е усмихнат, каза Великова. И разказа как артистичната дарба на Казанджиев още от детските му години в училище „Ангел Хаджиоглу“, когато той пее в училищния хор и изпълнява главните роли във всички школски пиески, постепенно го води към високото изкуство, превърнало се в негова съдба. Изпратен от родителите си в Германия, за да учи икономика и така да се впише в семейната бизнес традиция, Константин не устоява на вътрешната си потребност и скоро превръща мечтата си в действителност - става студент и на Виенската консерватория. Младият русенец учи паралелно двете специалности и е 
блестящ дипломант и по международна търговия, и по музика
Остава във Виена - прави дебют във Виенската опера в ролята на Канио от операта „Палячи“ на Леонкавало, а след това и като Рудолф от „Бохеми“ на Пучини. Пред него се открива прекрасно бъдеще, титлата камерзингер на операта във Виена, която защитава, е доказателство за правилния избор, който е направил. От 1930 г. след успешно положен изпит Константин Казанджиев става и член на авторитетната Международна артистична организация. В артистичния приятелски кръг, където русенецът е душата на колоритните разговори и закачки, са емблематични големи български гласове като тенора Тодор Мазаров и баса Борис Христов. А с автора на едни от най-красивите оперети Франц Лехар го свързва сърдечно приятелство. На вечерта, посветена на Фалана, сопраното Теодора Чукурска и пианистката Веселина Ботева, поднесоха с фин и пламенен артистизъм две арии от оперети на Лехар - на Анна Главари от „Веселата вдовица“ и на Джудита от едноименната творба.  
Приятелството на Казанджиев с Лехар след време ще хвърли сянка, която ще предизвиква погледи накриво от социалистическата власт в България. Работата е там, че „Веселата вдовица“, която и до днес е един от искрометните оперетни бисери, има злощастието да се хареса и на... Адолф Хитлер. Впечатлен от музикалната феерия от забавни обрати и красиви дуети, 
фюрерът „произвел“ Лехар в любим композитор
 Това, разбира се, след краха на кафявата чума, налага своеобразно вето върху неговите произведения, а хората, свързани с композитора, получават негласния печат на „неблагонадежден“. 
Несъмнено, това се е отразило и на отношението към Казанджиев и най-вероятно когато Георги Чендов решава да го назначи като артистичен секретар в операта, това едва ли е било прието без обструкции от властите. Но самият Чендов, който признава, че поемайки директорския пост, не е бил запознат с оперната същина, е имал нужда от човек, познаващ този многолик организъм, но и притежаващ дарбата на организатор, дипломат и добър администратор. Така Константин Казанджиев става един от основателите и вдъхновителите на Русенската опера. Когато през 1949 г. идеята Русе да има опера вече тръгва към осъществяването си, артистичният секретар е този, който дава ход на познанствата си с артисти и музиканти, за да ги привлече към екипа на новия музикален театър. Това са времена, когато не може да се говори за разбиране и подкрепа от страна на работническо-селската власт към елитарно изкуство, каквото е операта. Още повече, че както припомня Адеалаида Якимова, година по-рано в България влиза в ход прочутото постановление на съветския функционер Жданов, което заклеймява като формалисти автори като Шостакович, Хачатурян, Анна Ахматова. В тази обстановка трябва много да вярваш в нуждата да създадеш опера, за да пребориш предразсъдъците, при това да го направиш дипломатично и непоколебимо. Константин Казанджиев се вписва в екипа, в който са младите тогава Константин Илиев и Добрин Петков. Тъкмо те го наричат Батето - и това интимно обръщение остава като едно от трите имена на русенеца - наред с рожденото име и прозвището Фалана. 
За организаторските дарби на Фалана и за финия му и безупречно точен и адекватен подход към артистите се носят легенди. 
Брилянта Кеворкян, първото сопрано в първата за Русенската опера „Травиата“
разказва как, след като печели конкурса за ролята (подтикната към това от своя професор и тогава ректор на Консерваторията Георги Златев-Черкин, русенец по рождение), е посрещната за първи път в Русе. „На 20 юли с доста багаж отпътувах с влак за Русе, където пристигнах на гара „Пристанище“ към 17 часа. Жегата беше нетърпима. Неочаквано съзрях артистичния секретар, който с файтон ме закара до хотел „Бристол“. Фалана веднага посочва на 24-годишната Кеворкян и квартирата, където ще бъде настанена два дни по-късно. Вероятно пак той е казал на баритона Кирил Кръстев къде е настанена Кеворкян и 28-годишният солист отива при нея час след пристигането й. 
Впрочем самият Кирил Кръстев, както и Николай Здравков, Пенка Маринова, Косьо Лунгов и много други звезди на русенската опера са привлечени в Малката Виена именно от Фалана. За методиката му разказа Атанас Колев. „Как се подбира съставът на операта? Фалана пътува до София, като носи дамаджана с вино и дунавска риба. Събира музиканти в „Славянска беседа“ и им обяснява: даваме еди каква си заплата, ако започнете работа при нас. Ама ще почерпиш ли? - питат музикантите. Е, как няма да почерпя! Само че преди това дайте да подпишем договорите, че да ни е мирна главата! И те подписват, в това число и клаузата, че неустойката е 10 заплати. След това 
пийват русенско вино, хапват шаран и суджуци, леят се лакърдии... 
А на сутринта Фалана казва: хайде да бързаме да не изпуснем влака! Какъв влак?! Никъде няма да ходим! - чува в отговор. А, как така - я си вижте договорите с неустойката!...“.
Артистите са сложна и специфична порода - а камерзингерът на Виенската опера знае това по-добре от всички. Затова прилага хитрини, за да превърне странностите на музикантите в закачка - в името на най-важното: изкуството да стигне до публиката и това да радва и хората от сцената, и тези в салона. Атанас Колев разказа за случка с гениалния цигулар и опак характер Васко Абаджиев, който през 1952-1953 година изнася ред концерти в Русе, родния град на баща му. Неделя. Фалана звъни по телефона в квартирата на Васко и моли хазайката да му напомни, че има концерт в 11 часа. Васко обаче казва: „Не! Няма да свиря!“. Тогава Фалана пристига в квартирата и пита цигуларя: „Знаеш ли колко загубеняци те чакат в залата да те видят?“. Любопитството е провокирано: „Ей, добре, ще дойда да ги видя“. На тръгване артистичният секретар взема и цигулката на Васко - „за всеки случай“. В салона (на бившето кино „Москва“) докато Васко наднича иззад кулисите да види „загубеняците“, Фалана му слага в ръцете цигулката и го избутва на сцената. Публиката аплодира и Васко започва да свири - и така близо два часа...  
За организаторската дарба свидетелстват и спомените на Лили Петкова, която от 1 юни 1950 г. става машинописка в канцеларията на операта. За тях разказа историчката Веселина Антонова, която показа и 
дневника на оперните представления, в който Фалана прецизно записвал всичко от 1949 до 1953 година
Тя цитира и спомена на Лили Петкова за изпращането на хориста Фреди Леви, който преди заминаването си за Израел събрал на прощален банкет колегите от операта. Минорното настроение на сбогуващите се нарушил Константин Казанджиев, който докато присъстващите редяли тъжни речи, записвал нещо на салфетки в ресторант „Старата круша“. Накрая Батето се изправил и започнал да чете своите думи в рими - пълни със закачки и задявки, в резултат на което след минути залата направо се тресяла от смях. 
Финална точка на вечерта, която припомни това важно и определящо атмосферата в първите години на Русенската опера име, завърши с думи на директора на операта Пламен Бейков: „Винаги съм знаел за Русенската опера две имена - Георги Чендов и Константин Казанджиев. Техният устрем, настоятелност, последователност и всеотдайност са пример, с който ние днес се опитваме да се сравняваме и да догонваме“. Бейков прочете откъс от книгата „Пауново перо“ на Чендов, в който става ясно как Казанджиев припомня на партийния функционер Карло Луканов случка отпреди години във Виена. В своята квартира русенецът гримирал и дегизирал като „Ребека“ издирвания от австрийската жандармерия Луканов, за да го спаси от преследване. Фалана показа най-доброто от своя репертоар на зевзек, а Карло Луканов въздъхна и подписа заповедта за довършването на сградата на операта, заключава Чендов в книгата си. 
А Пламен Бейков поднесе своята изненада на вечерта: жив портрет на Фалана, създаден с помощта на изкуствения интелект: усмихнат, достолепно застанал на фона на червеното здание на Русенската опера, която е най-важното и най-смисленото дело на неговия живот. Както бе припомнено по време на вечерта, когато Казанджиев получава предложение да замине за Виена като търговски представител на България, той отговаря лаконично: „Тук съм се заел с едно голямо дело: операта. Докато тя не си стъпи на краката, не мърдам оттук“. А Пламен Бейков добави цитат от „Вълшебната флейта“, който е кредо и на Фалана: „В тези стени може да има само любов!“, завещан и на днешните оперни хора.