По инициатива на клуб „Родолюбие“ към Регионалния съюз на офицерите и сержантите от запаса и резерва в Русе днес в гробищния парк „Чародейка“ в Русе ще се състои кратка церемония по отдаване на почит пред паметта на флигел-адютант капитан Марин Янакиев Маринов (25 март 1856-18 декември 1885 г.) - един от героите на Сръбско-българската война и командир на Трети пеши Бдински полк. Днес се навършват 140 години от гибелта на достойния офицер. В негова памет клуб „Родолюбие“ неотдавна обяви още една инициатива - да се възстанови паметникът му, който в момента се намира в гробищния парк в квартал „Чародейка“.
Кой е капитан Марин Маринов, чийто живот угасва преди да навърши 30 години, но смелостта и героизмът му осветяват и до днес един от съдбовните за страната ни исторически епизоди?
В историята на България има имена, които светят не с блясъка на шумна слава, а с онзи тих, вътрешен огън на дълга. Името на капитан Марин Янакиев Маринов, родом от Русе, адютант на княз Александър Батенберг и герой от Сръбско-българската война, е точно такъв пример. За неговия живот не са изписани многотомни изследвания, но подвигът му, извършен в онези решителни ноемврийски дни на 1885 година, продължава да носи усещането за непоколебима вярност - към отечеството, към честта и към войнишката дума, дадена веднъж завинаги.
Русенските корени
Марин Маринов се ражда на 25 март 1856 г. в Русе - градът на оживена търговия, нови идеи и европейско влияние. Произхожда от уважавано и заможно търговско семейство, което му дава възможност за добро образование - нещо рядко и ценно в последните десетилетия на Османската империя. Още от ученика Марин личи прилежност и характер - качества, които по-късно ще привлекат вниманието на българската армейска върхушка.
През 1872 г. той постъпва в емблематичния „Робърт колеж“ в Цариград, едно от най-елитните учебни заведения в региона. Там, сред младежи от цял Балкански полуостров, той не само усвоява науки и езици, но се формира като човек с модерно мислене и твърда дисциплина. Завършва с отличие.
По време на Руско-турската война 1877-1878 г. младият Маринов се намира отново в Русе, където работи като книговодител в Отоманската банка - мирна професия, но в сърцето му вече зрее друг път.
Първите стъпки в българската армия
След Освобождението, през август 1878 г., Маринов постъпва в новосъздадената българска войска - 23-та русенска дружина. Само няколко месеца по-късно е изпратен в току-що откритото Военно училище в София, откъдето излиза с първия офицерски випуск през 1879 г. България още търси своя път, армията тепърва се изгражда, а младите офицери трябва да бъдат не просто войници, а строители на новата държавност.
Маринов работи упорито, впечатлявайки с дисциплина, интелект и чувство за отговорност. Кариерата му се развива стремително - до такава степен, че привлича вниманието на самия княз Александър I Батенберг, който го назначава за флигел-адютант. Това не е просто почетна позиция - тя изисква абсолютна лоялност, висок морал и най-вече лична смелост.
Да бъдеш адютант на княза в онези бурни години е знак на най-дълбоко доверие.
Политическите бури и военният път
През първата половина на 80-те години младата българска държава преживява тежки политически конфликти - противопоставяне между русофилски и национално ориентирани военни, заговори, опит за преврат, дипломатическа изолация. Маринов е свидетел на събитията отблизо, но остава твърд в служебната си роля.
Командирован е в Русия за военна подготовка, завръща се и заема позиции в армията, но през цялото време поддържа своята близост до княза - не като политически избраник, а като офицер, който служи там, където е изпратен.
1885 година - изпитанието на една нация
Годината на Съединението е година на национално въодушевление, но и на тежко изпитание. След обявяването му на 6 септември 1885 г. геополитическият натиск над България става огромен. Русия отзовава офицерите си, дипломацията е изолирана, а подтикваната от Москва съседна Сърбия обявява война с надеждата да се възползва от слабостта.
В тези драматични дни Маринов решава не да остане при княза, а да се върне в редовете на армията. Назначен е за командир на 3-ти пехотен Бдински полк - един от най-бойните и прославени полкове.
Полкът се отправя към западната граница, където от 2 до 7 ноември се водят решителните сражения при Сливница - сблъсъкът, който ще влезе в историята като „битката на капитаните“. Там младите офицери, някои едва на двадесет и няколко години, водят личен бой срещу многократно по-числени сръбски части.
Подвигът на Три уши
В разгара на сраженията на стратегическите височини Три уши се решава съдбата на целия фронт. Сръбските войски атакуват с ярост, артилерията им не престава да сипе снаряди, а българските редици търпят загуби, но не отстъпват.
Спомените на съвременници описват как капитан Маринов лично обикаля позициите под огън, окуражава войниците си, държи линията, показва онзи вид смелост, която войската следва безусловно. В един от най-тежките моменти, при поредната атака, младият командир е тежко ранен. Но въпреки това отказва да бъде изнесен от бойното поле, докато полкът му не успява да задържи позицията.
Тази негова твърдост е отбелязана в следвоенни доклади и оценки - като пример за офицерски дух.
Раните му обаче се оказват смъртоносни. Откаран в София, той умира на 18 декември 1885 г., едва 29-годишен. Заупокойната служба е в църквата „Свети Крал“, днес „Света Неделя“, в присъствието на войници от неговия полк. След това тленните му останки са пренесени в родния Русе, където на 26 декември са съпроводени от човешка река до храма „Св. Троица“, където е отслужено ново опело. Достойният офицер е погребан в градското гробище, а когато през 60-те години на XX век то е превърнато в парк, костите му са пренесени и препогребани в Алеята на опълченците в гробищния парк „Чародейка“.
Смърт, която остава в паметта
Вестта за смъртта му се приема тежко. В армейски среди името му се произнася с уважение.
За проявената храброст капитан Маринов е посмъртно удостоен с орден „За храброст“ IV степен - заслужено признание, което поставя името му сред героите на войната.
В периодичния печат от края на XIX и началото на XX век той се споменава като един от офицерите, паднали за Съединението. Няма запазени негови публикувани изказвания, но има свидетелства за личната му преданост, дисциплина и честност - качества, които са го направили доверен човек на княза и обичан командир на полка.
Човекът зад униформата
Какъв е бил капитан Маринов като човек? Историческите документи говорят за тих, възпитан, образован мъж, който не обичал празни жестове.
Съучениците му от Военното училище го описват като човек със „спокойствие и решителност“, а в армейските дневници има записки, които го сочат като офицер, държащ изключително на реда и честността. За съвременниците той е символ на „новия български офицер“ - учен, дисциплиниран и смел.
Наследството
Животът на Марин Маринов, макар и кратък, съдържа в себе си всичко, което характеризира националния подем от 80-те години на XIX век - воля за знание, стремеж към държавност, жертва в името на отечеството.
Той е от онези офицери, които превръщат армията в истинско ядро на българската държавност. И макар че неговото име не е толкова познато днес, паметта му продължава да живее - в историята на Бдинския полк, в списъците на отличените герои, в спомените за Сливница, в традицията на българското офицерство.
Капитан Маринов загива млад, но остава завинаги в редиците на онези, които дадоха живота си, за да може България да бъде единна, свободна и уважавана. 
По материали от интернет