Пламен Дим. Петков е психолог, арт терапевт и клиничен социален работник.
Има дългогодишен опит в системата на помагащите професии, където е заемал експертни и ръководни позиции.
Понастоящем работи като супервизор на екипи на социални услуги и като психолог/терапевт в частна практика.
В свободното си време се занимава с творчество: свири на пиано и китара, пише поезия и създава авторска музика.
Връзка с него може да осъществите на e-mail: [email protected]

През последните месеци две теми, свързани със системата на т.нар. „помагащи професии“, отново привлякоха вниманието ми.
Първата е лична, но с обществено въздействие: през последните месеци гледам как читави хора напускат системата. Тихо и без излишен шум. Хора с опит, с образование, с гръбнак. Те не си тръгват от слабост, а от изчерпване на смисъла. Напускащите, често биват заменяни с фигуранти.
Втората - познато и тревожно ехо от миналото: нови слухове за злоупотреби и източване на европейски средства.
Тези две теми ме върнаха назад и ме накараха да си задам въпроси, които ме преследват години наред. Как така толкова много от най-отдадените служители, които съм срещал в практиката си, не успяха да оцелеят в тази среда? И защо корупцията изглежда като единствената постоянна величина?
Който ме познава, знае философията ми - никога не чакам системата да ме изплюе. Винаги съм предпочитал да си тръгна сам, навреме, запазвайки достойнството си, преди бюрократичната машина да ме превърне в поредното колелце без душа, длъжно да си затваря очите пред истината.
Последните събития обаче ме накараха да мисля за нещо по-страшно от професионалното прегаряне. За цената, която не плащат служителите, а онези, заради които тази система уж съществува. Защото аз знам какво съм виждал с очите си.
Бях там: Когато вярвахме в Доброто
Връщам лентата назад към годините, когато работех на първа линия при закриването на дома в Могилино. Бях част от екипите, които извеждаха децата и създаваха първите Центрове за настаняване от семеен тип. Тогава носех онази сляпа, чиста вяра в Доброто. Вярвах, че правим революция на хуманността.
Годината беше 2008-ма. Докато светът все още се ужасяваше от филма на Би Би Си „Изоставените деца на България“ („Bulgaria‘s Abandoned Children“), ние бяхме вътре - в самата реалност.
Когато си мисля за това и до днес ме преследва едно сравнение. Спомням си кошарата на дядо ми. Той гледаше овце. Всяка една имаше име. Всяка жива душа за него беше с характер и личност, към които той подхождаше с грижа и внимание.
В Могилино човешките деца нямаха имена. Те бяха бройки. Инвентар. По-нищожни и от добитък в очите на системата, „грижеща“ се за тях.
Заварихме концлагер. Деца, оставени да лежат в собствените си екскременти. Но най-страшното не беше само мизерията, а студеният, садистичен прагматизъм. Тези деца бяха системно отучвани да пият вода. Логиката беше желязна: ако не пият вода, няма да се напикават. Няма нужда от смяна на памперси и чаршафи. Няма работа.
Обезводняването беше метод за контрол.
Моята малка, тъжна победа
Когато днес мисля за личния си принос от онези години, не си спомням доклади или стратегии. Спомням си нещо много по-просто - връщането на човешката идентичност.
Едно от най-големите ми „постижения“ беше, че научих момчетата да пикаят прави. Онези от тях, които можеха да стоят изправени. Те не знаеха как! Бяха третирани като бебета или предмети толкова дълго, че нямаха развити полова и човешка идентичност. Този малък акт на нормалност беше моята тиха битка срещу тяхната дехуманизация.
Второто престъпление: Кражбата на надежда
Ужасът обаче не свърши с извеждането на децата от това място. Последва нещо още по-цинично. Потекоха реки от пари - милиони левове и евро за „деинституционализация“. Започна така дългоочакваната и толкова нужна реформа!
Около трагедията и по време на деинституционализацията се появиха организации, преследващи главно лични интереси, които агресивно усвояваха огромни суми. Огромна част от ресурса, предназначен за грижа, потъна във фалш, администрация и корупция. Усвояването се превърна в синоним на „кражба“ в лексиката на българина, защото срещу дадените пари не стоеше безспорно видим резултат. Крадеше се от бъдещето на най-уязвимите - опаковано в лъскавия целофан на „европейски проекти“.
Тъжната равносметка днес
Днес, в качеството си на супервайзор на социални услуги, отново срещам тези „деца“ от Могилино. Те вече са възрастни.
Да, живеят по-добре чисто битово - нахранени са, на топло са, няма я смрадта. Но нека не се лъжем - те не са „разцъфнали“. Те са живите паметници на пропуснатото време, които да ни напомнят, че социалната промяна не бива да е само лозунг, а се случва с навременни и целенасочени действия от хора и организации с добри намерения.
Поуката
Системата на помагащите професии е мелачка, защото е пропита с лицемерие. Тя смила хората със сърца - онези, които не могат да понесат пропастта между социалните доклади и реалността. По време на работата ми в Могилино бях тъкмо завършил специалностите социални дейности и финанси. Тогава преживях първото си разочарование, тъй като като студент вярвах, че в тази система ще срещна много отдадени на добри каузи хора, от които да се уча и вдъхновявам. Не се получи точно така. През годините завърших още специалности - арт терапия, клинична социална работа и психология. Работих на различни позиции в системата и извън нея, но в един момент я напуснах в пристъп на безпомощност - не защото не ми пукаше, а защото ми пукаше прекалено много.
След няколко години извън системата бях събрал много заряд и енергия, които смятах да дам за каузата, но при завръщането си я заварих още по-административно натоварена и респективно още по-малко ефективна. За качеството на един служител се съди по способността му да работи добре с документи, наместо с хората.
И ако някой ден някой се зачуди защо хората „не се задържат“ в тази сфера или често сменят работното си място, отговорът не е в биографиите им. Отговорът е в системата!
Вие, които четете това, вероятно вече сте се сетили защо.

Пламен Дим. ПЕТКОВ