На 27 ноември 1919 година в парижкото предградие Ньой сюр Сен е подписан най-позорният и катастрофален мирен договор за България след Първата световна война. Сенегалски войници от френската армия - армията на победителите - охраняват и придружават българската делегация, пътуваща от София през Белград за Париж и оттам до Ньой. Унизително отношение преди подписването на още по-унизителен договор! Французите демонстрират отмъщение и превъзходство, като определят церемонията да се проведе пред огромна картина, изобразяваща мъртвото тяло на френския граф дьо Ньой, загинал в битката при Адрианопол (Одрин) през 1204 година.
Средновековна Европа така и не успява да приеме, че папските кръстоносци са победени от войниците на цар Калоян. Оттогава французите носят комплекса от онова поражение - пленяването и смъртта на графовете Балдуин Фландърски и дьо Ньой. И ето, на 27 ноември 1919 година България е „наказана“ пред гордия граф, но съборен от коня и убит от достойните българи.
Напомняме за тази дата като предупреждение. Съпротивата срещу най-злокобния за България мирен договор трябва да ни подтикне към реална оценка на състоянието на държавата и нацията днес. Болезнена тема, за която малцина имат смелост да говорят. Паяжината на безвремието покрива всеки опит за промяна - в институции, общество, нагласи, политики
Превръщаме се в народ, който само отбелязва дати и събития - исторически, културни, научни, спортни - без реално развитие на държавността
Често чуваме: „Такива са времената“. Но времената винаги са били трудни. Оправданието и бездействието никога не водят до напредък.
Кой е виновен за катастрофата от Ньой?
България се присъединява към Централните сили - Германия, Австро-Унгария и Османската империя - през 1915 година, водена от желанието да си върне изгубените след Междусъюзническата война (1913 година) територии, най-вече Македония и Южна Добруджа. Решението е взето от правителството на Васил Радославов с одобрението на цар Фердинанд I.
Съдбата обаче е неблагосклонна - Централните сили претърпяват поражение. България капитулира и подписва Солунското примирие на 29 септември 1918 година. Правителствата на Александър Малинов, а по-късно на Теодор Теодоров, нямат възможност за маневриране - страната е под натиск.
Договорът е изготвен и наложен от победителите - Франция, Великобритания, Италия и САЩ. Американците впоследствие далновидно и дипломатично не го одобряват,  но недоброжелателите на България - Гърция и Кралството на сърби, хървати и словенци - с охота поставят подписите си.
Подписът на Стамболийски
България е представена в Париж от правителството на Българския земеделски народен съюз, начело с Александър Стамболийски. Историци и политици често твърдят, че той не е трябвало да подписва договора. Но Стамболийски няма участие в решенията, довели страната до войната - напротив, той е категоричен противник на присъединяването към Централните сили и дори е хвърлен в затвора от режима на цар Фердинанд.
Когато идва на власт през 1919 година, България е в разруха - с окупационни войски и без международна подкрепа. Правителството му няма избор: или да подпише, или да рискува ново военно настъпление и пълна окупация. Затова Стамболийски поставя подписа си под договора с отвращение - принуден да го направи, за да спаси държавата от по-тежка съдба.
Въпреки това земеделското правителство успява само за три години да стабилизира страната чрез стопански, културни, социални и политически реформи. Стамболийски предприема стодневна обиколка из Европа, за да смекчи международната изолация и да разсрочи тежките репарации. Частично успява да облекчи условията и да възстанови отношенията със съседите - особено с Югославия и Румъния.
Вината
Основната вина за националната катастрофа с Ньойския договор носят цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов (1915-1918). Въпреки предупрежденията на обществото и опозицията да се запази неутралитет, България е въвлечена във войната на страната на Централните сили. Фердинанд, вместо да понесе отговорност и да помогне за възстановяването на следвоенна България, напуска страната с 18 вагона дарове и се оттегля в Германия.
А когато Стамболийски се опитва чрез реформи и дипломация да спаси държавата, да намали щетите и да изведе България  от изолация, той е жестоко убит - с мълчаливото съгласие на младия цар Борис III.
Ньойският договор е катастрофален: 1545 кв. км. са предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци;  Южна Добруджа остава за Румъния; Беломорска Тракия - за Гърция, лишавайки България от излаз на Бяло море;  наложени са репарации от 2,25 млрд златни франка за 37 години; армията е сведена до 20 000 души; България губи 11% от територията си и около 300 000 етнически българи.
Договорът формално действа от 1920 до 1947 година, когато е заменен от Парижкия мирен договор. Териториалните клаузи обаче остават в сила и до днес. Репарациите и военните ограничения са отменени по-късно - съответно през 1930 и 1947 година.
Отнетите територии днес са в състава на Сърбия, Гърция и Северна Македония
В Сърбия попадат т.нар. Западни покрайнини - около Цариброд (днешен Димитровград) и Босилеград. Там населението остава предимно българско. Беломорска Тракия става част от Гърция - с градовете Ксанти, Комотини и Дедеагач (дн. Александруполис). Части от Струмишко и Трънско попадат в Северна Македония и Сърбия.
Ньойският договор остава едно от най-болезнените събития в българската история. Той символизира не само териториални загуби и национално унижение, но и важен урок - за цената на войните и нуждата от разумна, мирна дипломация.
Въпреки последствията, България се възстановява и продължава своя път като независима държава, насочена към европейско развитие и добросъседски отношения. Сто и шест години по-късно споменът за Ньойския договор ни напомня, че националното достойнство не се гради върху граници, а върху способността на един народ да запази духа, културата и стремежа си към бъдеще - и в същото време е предупреждение, че всяко разделение, външно или вътрешно, отслабва държавата повече от всяка загубена територия.