Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт. 
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители. 
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/

Има моменти, в които се събуждаме и усещаме тежест, която не можем да назовем.
Нищо конкретно не се е случило, а сякаш носим камък. Не е от вчера, нито от миналата седмица. Понякога не е дори от този живот - поне не от съзнателната му част.
Много от нас живеят с вътрешни рани, които са като невидими белези. Не кървят на повърхността, но определят как гледаме на света, как обичаме, как се страхуваме, как мълчим, как се съмняваме в себе си. Това са раните от детството - онези малки и големи болки, които сме преживели в години, когато не сме имали нито думи, нито знания, нито сила да им отговорим. И макар че вече сме възрастни, вътре в нас има едно малко момиче или момче, което още чака прегръдка, дума, извинение, признание, спокойствие... някаква форма на усещане за „Аз съм важен, мен ме има“.
Детството е домът на всичко недоизказано
Някои хора имат привидно нормално детство - храна на масата, дрехи, дом, училище. Но в психологията отдавна е ясно: детството не се измерва само с материални неща, а с внимание, емоции, близост и сигурност.
Може да си имал всичко - и пак да си бил сам. Може да не си бил бит - но да си бил пренебрегван. Може да не си бил унижаван - но да си бил невидим.
Една клиентка ми каза веднъж: „Не ме обиждаха, не ме удряха, но никой не питаше как съм. Научих се да не преча“.
А мъж на 45 сподели: „Трябваше да съм силен. На 8 години вече бях възрастен“.
Има хора, които са преживели шумни травми - агресия, насилие, алкохолизъм, конфликти. Има други, чиито травми са тихи - студени родители, липса на подкрепа, постоянно критично отношение, вечна недостъпност. И двете оставят „раната на недостатъчността“: „Достатъчен ли съм? Мога ли да бъда обичан? Има ли място за мен тук?“.
Как детството продължава да живее в нас, без да разбираме
Психологията е категорична: детските рани не свършват с детството. Те се превръщат в сценарии.
Те определят:
* как се защитаваме;
* как се оттегляме;
* как избираме партньори;
* как реагираме на критика;
* защо мълчим, когато трябва да говорим;
* защо крещим, когато всъщност сме уплашени;
* защо се страхуваме да не бъдем изоставени;
* защо избягваме близост;
* защо приемаме по-малко, отколкото заслужаваме.
Когато един човек е бил игнориран като дете, той се научава да не очаква. Когато е бил критикуван, се научава да се съмнява. Когато е бил уплашен, се научава да предугажда опасност. Когато е бил обичан условно, започва да вярва, че любовта се заслужава само с действия и се печели. И все пак - в един момент, около 30, 40, 50, дори 60 години - човек се събужда и разбира нещо важно: „Аз вече не живея живота си. Живея последиците от онова, което съм преживял!“.
Симптоми, че носиш рани от детството
Не ги забелязваш веднага. Те не крещят. Те шепнат:
* Страх да кажеш „не“;
* Постоянно чувство за вина;
* Прекалено старание да угодиш;
* Паника, че ще бъдеш изоставен;
* Свръхчувствителност към критика;
* Трудност да се доверяваш;
* Предпочитание към самота, за да избегнеш болка;
* Гняв, който се появява от дреболии;
* Или - невъзможност да се ядосаш;
* Хронично чувство, че не си достатъчен.
Това са сенките на детството, които стават част от възрастната ни идентичност.
Раните: невидимите двигатели на възрастния живот
Има различни видове рани - и всяка носи свой аромат, свой език, своя пасторална тъга.
Раната „Не си достатъчен“
Това е шепотът, който кара един възрастен човек да работи до изтощение. Да иска да е перфектен. Да не си позволява грешки. Да не вярва на любовта, защото „кой би ме обичал наистина?“.
Раната „Не съм видян“
Хората, които избират шумни партньори, шумни приятелства, шумни връзки - защото целият им живот е вик: „Забележи ме най-накрая“.
Раната „Ще ме изоставят“
Тук животът става тревога. Вечна. Безусловна. Човек проверява съобщения, мисли прекалено, защото страхът, че ще остане сам, е по-силен от всичко.
Раната „Любовта е условна“
Хората с тази рана не вярват, че заслужават обич заради това, което са. Те вярват, че трябва да я печелят. Да я умоляват. Да я заслужават. Да я „изработват“. Така се появяват връзки, в които човек се прекършва, за да бъде избран.
Животът, когато раната управлява
Пример: Жена се кара с партньора си за дреболия. Сълзите й обаче са прекалено много за повода. Какво се е задействало? Не настоящата ситуация. А раната от дете, което някога е било игнорирано, изоставено или наранено.
Друг пример: Мъж не смее да каже, че е уморен. Че му е нужна почивка. Че не може повече. Иска, но не смее. Защото раната му е казвала цял живот: „Силните не се оплакват. Силните не плачат. Силните не падат“.
Раните са невидими, но те движат изненадващо голяма част от нашите избори.
Защо наистина е време да ги пуснем
Защото вече не сме деца. Защото вече имаме думи. Защото вече имаме сила. Защото вече можем да държим сами себе си. Раните са били нужни някога - като броня, като защита, като единствена стратегия за оцеляване. Но сега? Сега те не ни предпазват. Сега те ни спират. Задушават. Пречат. Смаляват ни. Превръщат ни в хора, които преживяват живота, вместо да го живеят.
Човек пораства, когато види раната - а не когато я крие!
Един от най-опасните митове, който поколения са предавали: „Мълчи, не рови. Не мисли за това. Това е минало“.
Но в психиката ни няма минало. Раните, които не са отработени, стават модели. Моделите стават навици. Навиците стават живот. А целият ни живот е съставен от онова, което сме преживели, но не сме разбрали.
Да се върнеш към раните си, не е слабост - това е най-древната форма на лична сила!
Примерът, който променя всичко
Представи си жена на 35, която цял живот казва „да“. На работа, в отношения, в семейство. Уморена, неудовлетворена, но усмихната. Един ден някой я пита: „Как искаш да живееш?“. И тя не знае. Защото никога не е била питана. Тя не е уморена от живота. Тя е уморена от детската версия на себе си, която още управлява решенията й: момичето, което не е трябвало да пречи. Тази жена има само една задача: да се появи в собствения си живот.
Голямата истина: раните от детството не изчезват, но спират да ни управляват
Целта на израстването не е да изтрием миналото. Целта е да го прекроим, да го осветим, да го направим безопасно. Човек става възрастен в мига, в който казва: „Да, това ми се е случило. Но не е по моя вина. Но оттук нататък е моя отговорност“.
Как се лекуват травмите от детството
Не с магия. Не с мълчание. Не с „Я се стегни!“.
Лекуват се:
* със знание;
* с осъзнаване;
* с подкрепа;
* с терапия;
* със смелост да почувстваш онова, което тогава не си имал право да почувстваш.
Лекуват се, когато казваме:
„Беше ми трудно“;
„Беше ме страх“;
„Не бях видян“;
„Чувствах се сам“;
„Имах нужда от нежност“.
Лекуват се, когато си позволим да бъдем истински.
Най-тъжното, но и най-красивото
Много от нас не са получили в детството това, което заслужават: спокойствие, приемане, сигурност, стабилност, обич, утвърждаване, прегръдка.
Но сега, като възрастни, имаме невероятното право да си го дадем сами.
Да си станем родител. Да си дадем прошка. Да си дадем любов. Да си дадем шанс.
Истината е проста и болезнено освобождаваща. Не сме виновни за раните, които сме получили. Но сме отговорни да не ги предадем нататък. Раните от детството не изчезват напълно - те стават белези. Но белезите не болят. Те са напомняне. Памет. История. Сила.
И когато човек най-сетне пусне тежестта, която е носил десетилетия - когато остави детето вътре в себе си да бъде чуто, утешено и видяно - тогава започва нещо ново.
Живот, който вече не е воден от миналото. Живот, който човек избира сам.

Диана БАЛКАНДЖИЕВА