- Росене, здравей, кажи ни къде си, как си?
- Живея в Индианаполис с приятелката си Силвия. Тя е тук от десетина години и ето че дойде време да се съберем най-сетне. Чувствам се добре, защото съм при любим човек. Сега върви един етап на адаптация, без какъвто просто не може. Когато играх в Гърция, ми трябваха 6-7 месеца, за да проговоря сносен гръцки език. С английския не съм на „ти“, но напредвам всеки ден. Иначе климатът е като в България. Може да се каже, че е почти пълно копие. Все едно съм си в Русе.
- Докъде стигна идеята да играеш футбол в САЩ?
- И може би ще играя. Става дума за новосформиран клуб, казва се „Индилевън“. Той ще участва в първенството на ниските дивизии от началото на 2014 година. Вече назначиха треньор, местен човек, който ще прави селекцията. Пробите ще са края на юли. Надявам се да ме одобрят и да съм част от „Индилевън“. Иначе не стоя със скръстени ръце, защото да си в Америка, означава да работиш. И то да работиш сериозно. Пуснах обява в местно издание, в което посочих, че съм професионален футболист и че набирам деца, които искат да се занимават с този спорт. Много се изненадах, че за 20 дни се записаха 20 деца!
- Честито за треньорския дебют! А къде провеждаш обучението на тези малчугани?
- Тук има много църкви, а църквите притежават парцели с футболни терени. Никой не ми прави спънки и не ми създава проблеми. Избираме терен и почваме тренировката.
- Знаеш ли, че Мирослав Миронов се върна в Русе като старши треньор на „Дунав“?
- Да, знам. По принцип знам всичко, което се случва в клуба. Много съжалявам, че така и не успях да вляза с „Дунав“ в „А“ група, въпреки че бяхме много близо до тази цел. Няма да крия - в Русе преминаха едни от най-хубавите ми години въобще. Усещах уважението на феновете, помня и с какви аплодисменти ме изпратиха при прощалния ми мач тази пролет. Благодаря им и използвам повода да поздравя чрез „Утро“ всички мои приятели. Пожелавам на г-н Миронов да направи добър отбор, а феновете да имат повече поводи за радост.