Има деца, които по една или друга причина израстват и помъдряват много по-рано в сравнение със своите връстници. Загуба на родител в ранна детска възраст, развод, рядко заболяване, което изисква дълго лечение и по-специална грижа са само една малко част от причините, които поставят едно дете в ситуация, която изисква да пораснеш по-бързо, защото животът е пренаредил картите, така, че „късата клечка“ е в твоите ръце. 15 годишната Дерия Себахатин е една от тях. Учи в местната професионална гимназия в Кубрат, ученичка е в девети клас. Живее в Центъра за подкрепа на личностно развитие (ЦПЛР) „Максим Горки“.

„Добро дете, което ще стане добър човек“- така с едно изречение я определя и Росица Неделчева, директор на центъра, която е впечатлена от нея, от нейната общителност и лъчезарност, въпреки трудностите, които съпровождат ежедневието й , от нейното желание да помага и дели една стая с дете със специални образователни потребности.

Ще се съгласите, че не всеки би споделил подобно съжителство. В края на миналата седмица, когато, поставихме на дискусия темата за толерантността, Дерия ни изненада с есето си, което беше подготвила. Признавам, всички участници по време на срещата слушахме с голям интерес, притихнали и съсредоточени в гласа на момичето, което така убедително беше изложила своите наблюдения в есето - „Обществото, в което живея“. Прецених, че то трябва да стигне до повече хора и за това го споделям, и с читателите на вестник „Утро“.

ОБЩЕСТВОТО, В КОЕТО ЖИВЕЯ

Понякога, когато вървя по улицата и гледам хората, с които се разминавам всеки ден, се замислям колко сме много и колко сме различни. Всеки има своята история, своите мечти и болки, своите чувства и начин на мислене. Някой бърза за работа, друг държи детето си за ръка, трети просто се е загледал в нищото и мисли нещо свое. И въпреки това, зад всички тези различни лица, различни съдби се крие едно и също човешко сърце, което иска любов, разбиране и търси смисъла на нещата. От малки ни учат да различаваме цветовете, формите, предметите, но никой не ни учи как да приемаме различията между хората. В училище, например понякога се делим според облеклото ни, телефона, който имаме, оценките или езиковата ни култура. А истината е, че тези неща не ни правят по-добри или по-лоши, те просто показват колко пъстър е светът ни. Когато бях ученичка в средното училище имах съученик, който беше по-тих и затворен. Много от децата не искаха да общуват с него, защото бил странен. С времето обаче се оказа, че той рисува невероятно добре и мечтае да стане дизайнер. Тогава разбрах, че често съдим хората без да ги познаваме. Но, ако им дадем шанс да ги опознаем, може да открием в тях нещо красиво, което да ни обогати.

Различията помежду ни могат да бъдат във всичко-в начина, по който мислим, в начина, по който живеем, в културата ни, в религията, в езика ни, но това не трябва да ни разделя.

Представям си света, като огромна градина, ако всички цветя са еднакви градината ще изглежда скучна, именно разнообразието я прави красива. Така е и с хората- нашите различия правят света по-интересен, по-цветен и по-човечен.

Често чуваме думата „толерантност“, но рядко се замисляме какво означава. За мен толерантността не е просто да търпим другите, а да ги приемаме с разбиране. Толерантността започва с малките неща, когато изслушваме някого без да го съдим, когато помагаме на човек, който мисли различно, когато не се подиграваме на някого, защото изглежда различно или вярва в нещо друго.

В различни проекти и събития участват ученици от различни училища. Моя съученичка участва в такова събитие и като се върна сподели, че се е запознала със съвсем различни хора, които живеят по съвсем различен начин. Някой са дошли от малки села, други от големи градове, някой от смесени семейства, някой от чужбина. Започнали да работят заедно по задачите от проекта и тя осъзнала, че различията помежду им им помагат. Много често възрастните ни казват, че ние младите хора не разбираме колко е важно да бъдем единни. Но понякога именно ние даваме пример. Виждам как в нашето поколение има все повече хора, които не се страхуват да бъдат себе си, независимо от това как изглеждат отстрани, как се изразяват, какви мечти имат. И това е прекрасно, защото светът има нужда от хора, които се приемат и които приемат другите. Живеем във време, в което светът е свързан чрез интернет, социални мрежи, бърз транспорт. Никога досега хората не са имали толкова много възможности да се срещат и да се учат един от друг, но същевременно виждаме и колко лесно е да се появи омраза и разделение. Може би, защото сме забравили, че зад всички екрани, под всички дрехи и етикети стои едно и също нещо Човекът. Хората са еднакви в своите чувства. Всички се радваме, когато ни обичат и страдаме, когато ни наранят. Всички мечтаем за спокойствие, сигурност и по-добро бъдеще. И дори да живеем в различни страни, да вярваме в различни неща, нашата човечност ни свързва. Понякога си мисля, че светът би бил по-добър, ако хората се гледаха не с очите, а със сърцата си. Тогава нямаше да виждаме цвят на кожата, дрехи, аксесоари, а щяхме да виждаме Човека. А човекът не се определя от външността, а от това колко добро носи в себе си. Всеки има право на мнение, на мечти, на избор. Мисля, че ние младите хора имаме важна роля в промяната на света към по-добро. Ако започнем още в училище да приемаме различията помежду си- различния си произход, различни интереси, различния ни начин на мислене, то утре ще имаме общество, в което няма да има място за омраза. Ще има само уважение и разбирателство.

В края на краищата хората сме като буквите в азбуката. Всяка е различна, има своя форма и звук, но когато ги съберем заедно те образуват думи, изречени и истории. Така е и с нас, ако всички бяхме еднакви, нямаше да можем да пишем красивата история на човечеството.

От друга страна хората сме еднакви, защото всички сме родени да живеем, да обичаме и да мечтаем. Но сме и различни, защото всеки от нас носи своята уникалност, с която допълва света.

И, ако някой ден някой ме попита какво означава да бъдем хора, ще отговоря просто: да се приемаме такива, каквито сме еднакви в човечността си и различни в начина, по който я изразяваме!

Нади КАРАГЬОЗОВА