Историята помни как Комунистическата партия гледаше с недоверие към интелигенцията и наричаше всички „работници“ - лекарите бяха „здравни работници“, учените „научни работници“, а учителите се обединяваха в „просветни работници“. Изобщо работническата класа беше тази, която даваше предимства и спокойствие - все пак властта се наричаше работническа. За това как Партията се намесваше в образованието говорим с доц. Марко Тодоров - два пъти избиран за ректор на Русенския университет, два пъти назначаван за министър на образованието на страната и човек с изключителна научна кариера в най-тежките за студентите дисциплини - математика и механика. Още нещо - Марко Тодоров е един от основателите на СДС, убеден демократ, създател на специалността „Европеистика“, мощен мотор на движението ни към Европа, но... спрян от едно картонче! И за това картонче ще стане дума, за да се убедите сами колко нелепо и превратно може да се окаже усилието на един учен. С вече 81-годишния доц. Тодоров се връщаме в годините на социализма, за да видим през неговия поглед как са изглеждали нещата. 

 

- Доц.Тодоров, колко беше силна Партията в образованието Ви?
- Първият спомен, който се е запечатал дълбоко в съзнанието ми, е от 1953 г., когато почина Сталин. Учех в училище „Наум Охридски“ в София, което беше на три етажа и между стълбите, които водеха към третия етаж, имаше междинни площадки. На една от първите междинни площадки беше сложен един огромен портрет на Сталин и учениците трябваше през цялото време да стоят там на почетна стража във връзка с неговата смърт. Това беше през месец март 1953 година, а аз съм бил на 9 години тогава. Много е интересно, че тогава ние, децата в това училище, носехме едни черни руски рубашки, затворени на врата и с едни червени ширитчета, които трябваше да си връзваме около пояса като колан. Тези униформи бяха ужасни... Но просто трябва да се знае как изглеждахме тогава по съветски образец. 
По отношение на науката от това време мога да дам пример с баща ми. Той е завършил в Германия и беше започнал там дисертация, но в това време тя капитулира. Неговият професор, който тогава очевидно е бил член на партията НСДАП /Националсоциалистическа германска работническа партия/, е бил лустриран, така че баща ми загубил възможността да довърши дисертацията си в Мюнхен. След като изкара военната си служба тук, започна да работи в „Главпроект“, но продължи да си работи и по дисертацията. Беше написал и някои други трудове - той е строителен инженер и имаше много книги, които широко се търсеха от конструкторите на сгради. През 1949-1950 година баща ми се явява на конкурс за място в Политехника „Сталин“, която сега е ВИАС. Аз съм ходил като дете там и оттам тръгваха манифестациите на трудещите се до центъра на София. Той кандидатства, но заедно с него кандидатстват и други хора.

Накрая журито решава, че съответното място ще получи един човек, който е силен партиен другар

Баща ми не си оставя магарето в калта и пише едно изложение до ЦК на БКП. След известно време получава едно съобщение, че да, неговият въпрос е разгледан. Да, действително конкурсът е опорочен и решението е, че нито един от двамата не се избира за това вакантно място. Кое е впечатляващото тук? В онези ранни години на комунизма или социализма - не знам как да го наричам строя от онова време - все пак по някакви причини вероятно разликата е била доста голяма и хората са се обединили в различието в научните трудове, които са представени на този конкурс и са решили въпроса по соломоновски. Година след това, през 1954 година, обявяват конкурс за професор в новосъздадения ВИММЕСС в Русе и баща ми се кандидатира за това професорско място, без да е доктор или доцент. И журито, защото тогава такава е била практиката, го избира за професор. Той е на 34 години и безпартиен. В моя род и в рода на жена ми Свилена няма нито един член на БКП. Нашето семейство се премества от София в Русе, а аз ставам и се чувствам вече русенец, защото Русе ми харесва. 
Впоследствие се създадоха т.н. ВАК-ове /Висша атестационна комисия/ по съветски образец и в тези комисии влизаха специалисти в определена област, но бяха силно политизирани. Не можеше да се развиваш в науката, ако ВАК не ти даде шанс. Аз никога не съм бил член на БКП, но станах доцент. По онова време, за да можеш да се кандидатираш за доцент, трябва да получиш разрешение от Окръжния комитет на Партията, а за професор - съгласуване с ЦК на БКП. Разбира се, от време на време пускаха и непартийни членове като мен, вероятно за боя, за цвят.

- А Вие как постъпихте в университета, като знаем за подбора на хора, които имат право да се образоват?

- Когато аз и съпругата ми Свилена кандидатствахме за университета, се искаха бележки от Окръжния комитет на БКП за това, че можем да кандидатстваме. За да си подам документите за следване, аз трябваше да представя бележка, че ОК на БКП няма нищо против. В началото на Свилена не й разрешиха, защото баща й членувал преди Девети в някаква скаутска организация. На Кирил Старцев, който беше син на кмета Старцев отпреди 9 септември, на него изобщо не дадоха такава бележка. Ние си бяхме приятели - той почина, вечна му памет - но на него дълги години не му разрешаваха да учи. Той работеше като изкопчия и т.н., докато се поотпуши процесът и му разрешиха да учи. Той записа ВИАС и стана строителен инженер, работеше в „Машпроект“. 

- И ако въпросът с хората е бил решен с подбора, въпросът с учебниците остава. На какво учеха младите хора? 

- Имаше указания, че трябва да се изтъкват успехите на съветската наука във всяка област, да не говорим за идеологическите дисциплини. Когато пишеш учебник, особено по тези дисциплини, които имат повече идеологически оттенък като хуманитарните дисциплини, там пък непременно трябваше да се подчертае ролята на Партията и да има някакви идеологически елементи. В техническите науки това е по-трудно, защото нещата там са доста по-ясни - 

2+2 е 4, но пак трябваше да се изтъкват заслугите на съветската наука

Разбира се, аз съм далеч от мисълта, че съветската наука за нищо не става, напротив - руснаците имат много изтъкнати учени и много големи успехи: да вземем например Менделеевата таблица, това действително е гениално направено. Има място за признание, но това непрекъснато изтъкване непременно да кажеш, че „приносът на съветската наука...“ и т.н. и т.н. Трябва изрично да кажа, че по това време ние имахме много ограничен достъп до западната наука. Да оставим настрана, че нямаше възможност да се пътува и за контакти със западни университети - те бяха силно ограничени и концентирани в много малък кръг хора, обикновено с някакви привилегии. Разбира се, този процес след някъде 1975-76 година се поотпуши, вече можеше и други хора да ходят в чужбина. Появиха се договори между Австрия и България. Аз например участвах в един такъв договор за съвместна работа с университета в Инсбрук. Поотпушиха се малко нещата, но преди всичко големият проблем, когато аз бях студент в тези години преди 1980 година, беше да получаваме достъп до западна литература, за да видим какво става със западната наука. И тогава единственият светъл лъч идваше от Съветския съюз и това беше издателство „Мир“. То превеждаше - вероятно без всякакво заплащане на авторски права и разни такива неща - цели книги на американски учени в техническата област, където няма идеология. Аз си купувах тези книги от руската книжарница, която беше до училище „Баба Тонка“ и съм благодарен, защото те ни отваряха очите за това, което става по света. 

- Нямаше ли тогава разузнаване?

- Да, научно-техническо разузнаване е имало. Например първите компютри, които се правеха в България, бяха резултат от такъв вид разузнаване. Те бяха копирали машини, от западния IBM-360 е първата машина, която копираха, и се породи серията ЕS-машини: ЕS1020, ЕS1030, ЕS1040 - това са копирани машини от американските IBM-360 и IBM-370. 
До известна степен аз също съм жертва на това разузнаване. Бях директор на Изчислителния център и с едно секретно постановление на Министерския съвет, на Русенския университет, на Института по корабостроене във Варна, на някои отдели от Българската академия на науките в София отпуснаха валута второ направление, както се казваше.

Това бяха долари и на нас, на Русенския университет, ни дадоха 200 000 долара, за да закупим една ембаргова изчислителна машина VAХ-750

- Какво прави тази машина?

- Това е компютър за проектиране. Русенският университет беше доста силен в решаването на инженерни задачи с помощта на компютри, но, разбира се, нашите компютри бяха доста, бих казал, допотопни. А тази машина, VAХ-750, беше много по-добра за времето си, защото работеше с терминали, докато ние тогава работехме с перфокарти и перфоленти. Освен това, тази машина осъществява отдалечен достъп за работа с компютъра - нещо, което за нас беше мечта. Дойдоха хора от „Корабоимпекс“, които щяха да ни съдействат за вноса на тази машина, и тогава аз, който съм софтуерист, а не  хардуерист, и нашият инженер трябваше да подпишем декларация, че ще опазим държавната тайна и т.н. От „Корабоимпекс“ се обадиха и казаха: „На еди коя си дата отивате във Варна, за да се срещнете с един нелегален търговец от Сингапур“. Договорихме се с него за параметрите на сделката - какво искаме, какво програмно осигуряване и т.н. Та по този повод аз получих картонче от Държавна сигурност с всичките му работи там.

И мен там ме водят като секретен сътрудник към някакъв проект „Хънтър“. Какъв е този проект, аз и до ден днешен не знам

Защо са ми сложили картонче, не знам, но е факт, че съм работил с хора от Държавна сигурност, но само по тези въпроси. Аз не съм бил разузнавач. Където и да съм ходил, никъде нямам секретни разработки, за да мога нещо да открадна и да допринеса. Както и да е, но то ми изяде главата по-нататък. Искам да кажа, че благодарение на този компютър след това много неща направихме, защото това беше съвсем друга класа изчислителна машина. Това е съвсем друга работа! Аз го имам картончето и мога да ви го покажа. В него пише, че съм вербуван на 2-ри или 3-ти февруари през 80 и някоя година, а аз тогава не съм бил в България. Освен това няма офицер, който да ме е вербувал, това е.

- Имаме ли склонност като народ да залитаме в крайности?

- О, да! Когато във Великото народно събрание бе сформирана комисията „Тамбуев“, аз напълно подкрепях идеята да се извадят всички досиета на Държавна сигурност. Понеже знаех, че съм си имал работа с хора от тази структура, написах писмо с молба да ми предоставят всичко, което има за мен. Отговориха ми с двайсетина листа, на които бяха написани сведения за семейството ми. Аз се казвам Марко Марков Тодоров. Баща ми е Марко Марков Тодоров и дядо ми е Марко Марков Тодоров. Сведенията в тези документи бяха така объркани за кой точно Марко става дума, че беше пълен хаос. Друго нямаше. След известно време обаче се оказа, че имало. 

Така се отказах да се занимавам с политическа дейност, защото няма смисъл всеки път да се обяснявам кой съм, какво съм и да се оправдавам

Този маниер да се залепи един етикет и да не се гледа човекът, а етикетът, е ужасен.
- Тогава бяхте част от НДСВ.
- Да, бях на първо място в листата за Русе. Веднага се обадих в централата и поисках среща с Н.В. Симеон Втори. След известно време ми уговориха среща близо до Търговище. На мястото, където трябваше да се видим, изчакахме кортежа и първо излезе Бойко Борисов. Не го познавах дотогава. Той отвори вратата на царя и станах да го поздравя. Говорихме насаме и му разказах това, което разказах и на вас. Той ми отговори, че разбира всичко, но няма как да постъпи, тъй като хората са много чувствителни на тези неща. Разбирам напълно - в една изборна борба трябва да се избегнат всякакви възможности за критики и атаки. Когато приключихме разговора и тръгнахме към колата, излезе Бойко Борисов и му каза

„Ваше величество, този човек да го хванете под ръка и да минете заедно с него по главната улица на Русе!“

Бях смачкан по това време и когато чух тези думи, мед ми капна на душата. Както казах, не го познавах, не съм общувал с него и досега се чудя каква информация е имал за мен той. Лично с него повече не съм се срещал. Минаха и заминаха тези неща - Меглена Кунева зае мястото ми, с нея много добре работихме и така. Когато вече се бяха установили нещата, един ден ми звъни телефонът и отсреща Н.В. Симеон. Предложи ми да стана областен координатор на НДСВ в Русе. Изненадах се много, отначало се стреснах и му припомних как стоят нещата. Много добре знаем, каза той, точно затова смятаме така. Приех предложението, а после се оттеглих кротко и тихо. 

- Въпреки всичко си останахте демократ.

- Твърдо! Демократ, европеец, дори мога да кажа краен европеец, защото съм за единна отбрана на ЕС, за единна външна политика. В Европа проблемите с границите винаги досега са се решавали с война, а сега падат без война. Колкото и трудно да върви, колкото и да съм недоволен от брюкселската администрация, смятам, че това е правилният път. Расъл съм в условията на диктатура, знам какво е и не искам да се повтаря.

- Успя ли висшето образование да се отърси от партийците, от идеологията и от кариеризма?

- Аз бих казал от идеологията - да. Висшето образование в момента е в много тежко състояние от моя гледна точка и не само висшето, а и средното образование също. Това, което излиза като продукт от средното образование и висшето образование, за мен е силно разочароващо. Така мога най-меко да го кажа. Ние извършваме престъпление, когато пускаме неграмотни хора с дипломи. Ние даваме лош пример.

Ние променяме морала на хората, когато допускаме хора, които са с недостатъчно знания, да излизат с дипломи

и стават доктори, доценти, професори и академици. Това направо руши морала, а един морал не се изгражда за година-две. Ако трябва да подобрим материалната база на едно висше училище, наливат се пари, купува се апаратура, строи се и нещата стават за година-две-три. Разрушен академичен морал не може да се изгради за година-две. И това е най-тежкото поражение, което ние в момента притежаваме. Защото кариеризмът и шуробаджанащината в последните години се развиха с изключителна сила. 
Работата, която министър Сергей Игнатов свърши, беше половинчата. Според мен, познавайки много образователни системи по света, първо трябва да се промени начинът за избиране на ректори. Сега ректорите се избират от трудовите колективи. Ректорите на всички Топ 100 университети в света се избират с международни конкурси и се търси високо качество. Всеки ректор ще се съобразява с трудовия колектив, защото само той може да го смени с 50+1 гласа. Университетите се превърнаха във феодални владения. Никой не смее да проведе такава реформа и няма оправия. Освен това начинът на финансиране на университетите не стимулира качеството, а напротив - те гледат да задържат слабите студенти, за да си получат субсидиите. Това също опорочава нещата.