Той написва първата от над 500-те си песни - „Ела с мен в Хавай“, през 1930 година като студент по право в Софийския университет. Песента му „Керванът“, записана през 1941 г., е забелязана от Холивуд и придобива световна популярност. Той е един от многото прочути русенци - роденият на днешния 7 ноември 1911 година в Русе Йосиф Цанков в семейството на Иван Цанков, един от собствениците на първия киносалон в Русе - „Модерен театър“, и сред основателите на националните баскетболни отбори - мъже и жени. Впрочем самият Йосиф е активен в спорта, особено баскетбола. Той е съосновател на баскетболния клуб АС-23, бил е капитан на националния отбор. 
Има хора, чиито песни влизат тихо в живота ни - без трясък, без претенции, но така неизличимо, че сякаш са били там винаги. Йосиф Цанков е един от тези хора. Той не просто е композитор на хитове - той е архитектът на звученето, към което българската естрада се обръща вече поколения. Неговите мелодии са като стари снимки - черно-бели, но с аромат на лято, тангото в кафене и вечната тъга на разстоянията.
Йосиф Цанков открива музиката рано. Първите му опити са още като дете, клавишите го привличат като магнит, а в зряла възраст той нарича мелодията не просто занятие, а разговор - между сърцето и света. Учи и се усъвършенства, затова в творчеството му се откриват едновременно романтична интуиция и професионална, „европейска“ опаковка - резултат от срещите му с учители и среда, които го оформят.
Думите, които пълнят песни
„Естрадната музика е като птица, която прелита покрай нас и живее кратко“ - така ще бъде цитиран Йосиф Цанков в интервюта и репортажи, и дума по дума това сравнение отразява неговото отношение: музиката му следва хващането на момента, миговата искра, която обаче той превръща в трайна мелодия. Колкото и привидно противоречиво да звучи - той вярва, че „краткото“ може да остане вечно, ако е изразено истински. Тези думи обичат да се повтарят, защото прекрасно описват и естетиката на неговите най-познати песни: чисти мотиви, ясни фрази, ненатрапчива, но завладяваща хармония.
От „Керванът“ до „Повей, ветре“ - попът като народна памет
Някои композиции просто поемат вълната на времето и я оформят. „Керванът“, една от ранните и най-популярни песни, достигаща широка популярност още през 40-те години, се превръща в своеобразен феномен: мелодия, която обикаля радиопрограмите, салоните и частните грамофони и остава в паметта на поколения. Други песни, като „Повей, ветре“, „Песен моя, обич моя“, „Море на любовта“, „Събота вечер“ - всички те носят белега на свързаност между народната мелодика и модерния (за времето си) естраден език. Така Цанков поставя основите на това, което днес наричаме български шлагер и популярна песен.
Майстор на мелодията - разкази от семейството и колегите
В спомените на близки и наследници изпъква думата „мелодик“ - не суров похвален етикет, а прецизно описание: Цанков умеел да прелее емоция в една линия, да откъсне най-правилното интонационно движение, което да уцели слушателя. Интервютата с негови потомци и приятели разкриват човека отвъд сцената - дядо и баща, който вярва в музиката, но е също и човек с принципи. Една история от семейството: през 1945 г. му е предложена позиция на културно аташе в Швейцария - възможност, която според спомените на дъщеря му той отказал. В този отказ прочитаме и другото лице на Цанков - привързан към родината, към мястото, където музиката му е родена и приета.
Където шлагерът среща тангото
Много от композициите му са танго-насищани - не само като ритъм, но и като емоционална текстура. Тангото при Цанков е разговор между близост и дистанция, между страст и благородна меланхолия. Това е част от причината песните му да преживяват времето: те не бягат от драмата, но я опаковат в кокетна, достъпна форма, която може да бъде изпята в кабаре, на радиото или в семейна вечер. Колегите му го наричат „майстор-мелодик“, а критиците - родоначалник на българския поп-шлагер.
За срещата с публиката - как се ражда хитът
Хитът не е просто резултат от един талантлив рефрен; той е продукт на срещата: композиция, изпълнение, текст и време. При Йожи, както го наричат близки и приятели, тази среща често се случва далеч от претенциите на академичната музика - в салоните, радиото, танцувалните зали и по кинаджийските фестивални програми. Неговите песни са проектирани да „пуснат корени“ - те се пеят, препяват, аранжират и трансформират с годините, като всеки нов прочит открива нещо първично и човешко в тях. Това е и ключовата му заслуга: да направи музиката „народна“, без да я ограничава до фолклорна простота; да я превърне в общо чувство.
За височините в изкуството
Веднага след успешните години идват и сложните оценки: има такива, които смятат естрадата за по-малко „високо“ изкуство, но и други, които виждат в нея истинска нужда на обществото. За композитора обаче времето е справедливо: професионалисти и слушатели продължават да оценяват неговия усет за мелодия и форма. Съюзът на българските композитори и музикалните институции редовно припомнят ролята му като основоположник на модерната българска поп-песен. Дискографиите, спомените и ретроспективите сочат към трайно място в националния канон.
А внуци, приятели и колеги често разказват за стария пианист с бели коси и отмерен жест, който не бърза да изрече думите си. Неговата музика - като добър разказвач - оставя място за слушателя да добави собствената си история. Децата на онова време я пеят на площада, техните деца я чуват от стар грамофон, а днес мелодиите са още там - по радиостанции, в римейкове, в подредби на млади изпълнители, които търсят корена. Тази способност да говориш на всички поколения е рядка награда за един творец.
Защо още да слушаме Йосиф Цанков днес?
В свят, в който вкусове, инструменти и моди се менят с главоломна скорот, мелодиите на Цанков остават като малка академия по любов към простата, добре оформена идея. Те ни напомнят, че една добрa мелодия не е компромис, а изкуство на подбора: на думите, на паузата, на интонацията. Когато слушаме „Повей, ветре“ или „Керванът“, ние всъщност се връщаме към момент, в който вълнението е било опростено, но истинско - момент, който е общ за много хора, и това го прави безвремево.
Йосиф Цанков си отива през 1971 г., но оставя песни, които продължават да разговарят с нас. Те са като онези стари книги с пожълтели страници - ако ги отвориш, ще намериш малък свят, който не е загубил способноста да ражда чувства. Днес, когато радиото припомня негови записи, когато млади артисти търсят „класическия“ български шлагер, ние усещаме едно тихо, но непрекъснато присъствие - присъствието на човек, който е вярвал в силата на мелодията да лекува, да свързва и да остава. 
По материали от интернет

Лексикон

Роден в Русе на 7 ноември 1911 година.
На 6-годишна възраст започва да учи пиано.
На 11-годишна възраст композира първата си музикална творба.
През 1924-1926 учи в Робърт Колеж в Константинопол (Истанбул).
В началото на 30-те години записва „Право“ в Софийския университет по настояване на баща си.
Това са годините на активна творческа работа: създава песни, танцова и театрална музика; участва в театрални постановки; пише валсове, танга, фокстроти, румби.
През 1936 година е сред основателите на Радио „София“.
През 30-те години става управител и съсобственик на фабрика за грамофонни плочи „Берлин грамофон“, която напуска през 1940 година.
През 1941 година се ражда дъщеря му Анастасия Цанкова - гордост и радост за баща си и майка си Таня Калфова.
До 1944 година се радва на голяма популярност - пише песни и оперети, има различни участия и всеобщо признание. Създава едни от най-обичаните песни и мелодии на българската естрада.
След идването на комунистическия режим на 9 септември 1944 година творчеството му е подложено на ограничения. Песните му се определят като „буржоазни“ и са забранени за излъчване за няколко години.
Около 1951 година е назначен в звукозаписната компания „Балкантон“. Говори се, че това става със застъпничеството на съветския композитор Арам Хачатурян. Това става една от точките, когато ледовете върху творчеството му започват да се стопяват.
60-те години са време на утвърждаване на нови песни; записи; популярност сред изпълнители. Някои песни от този период се превръщат в класика на българската естрада.
През 1967 година е обявен за Почетен гражданин на Русе.
През 1970 година песента „Повей, ветре“ (музика: Йосиф Цанков, текст: Димитър Василев, аранжимент: Николай Арабаджиев, изпълнение: Паша Христова) печели Голямата награда на фестивала „Златният Орфей“.
Почива на 21 октомври 1971 година в София.
След 1971    наследството му се запазва чрез многобройни изпълнения, ретроспективи, концерти в памет на Цанков, издаване на албуми, кавър версии. Посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ I степен. В родния Русе има улица на негово име.