Лятото, което не запомнихме

Първа награда 
Никол Христова, 15 години, 9 клас, Клуб по творческо писане „Слово“ към възрожденско читалище „Зора“

Беше юли 
и светлината се разливаше по нас 
като разтопен мед. 
Някъде между „обичам те“ и „ще си тръгна“ 
се случваше лятото. 
Ти носеше синя риза, 
аз - сол по къдриците.
Говорехме малко, защото 
думите ни тежаха като мокри хавлии на плажа. 
Всичко миришеше на праскови, 
прахоляк и изгорели спомени, 
градът димеше от жега 
и неизказано, времето 
се търкаляше лениво между две целувки. 
Понякога си мисля, 
че това лято не беше истинско, 
а само отсечка от сън, 
в който някой ни беше сънувал. 
В края на август 
всичко се прибра в себе си: 
ти - в тишината си, 
аз - в поезията. 
И преди да си тръгнеш окончателно, 
оставих писмо
между страниците на книга, 
която никога няма да дочетеш.
Оставих го там, между две глави - 
едната за раздялата, 
а другата - за всяко лято, което сме изживели.
Не написано с намерение, а с нежна надежда, 
че някой ден, може би след години, 
ще я разлистиш
и между редовете на някое изречение
ще се изсипят пясък,
аромат на спомени и думи, които напомнят за нас...

Неандерталецът

Първа награда 
Марина Маринова, 9 години, клуб за творческо писане „Слово“ към Възрожденско читалище „Зора“

Един ден гледах филм за неандерталците. Докато го гледах, филмът заби. Оправи се, но единият пещерняк беше изчезнал. Сякаш с магия. 
Тогава чух шумове навън. Погледнах през прозореца и видях изчезналия прачовек. Той се плашеше от всичко. Не знаеше какво има около него. Нито какво е път, нито какво е сграда, поне разпозна дърво. Помисли движещата се кола за гладен хищник, който иска да го изяде. С един скок прескочи оградата и влезе в предния ни двор. После разби вратата ни на малки парченца, явно беше решил да се скрие. Вървеше приклекнал като маймуна и така дори се качи по стълбите. Строши и другата врата. Стреснах се много. Изпаднах в шок. Той бавно се приближи към мен и грубо ми подуши косата. Почна да ми пипа дрехите с потупване и си помисли, че съм момиче неандерталка, но по-красива. Реши да яде бълхи от гърба ми и задърпа тениската ми. Видя, че нямам такива, и се обърна, за да ям аз бълхи от неговия гръб. Зачудих се - как така - нима приличам на неандерталец, който би хапнал няколко бълхи?! 
- Чакай, чакай, чакай... Ти онзи неандерталец ли си? - посочих телевизора.
- Талец! - зарадва се той да види своите приятели. Втурна се към телевизора, за да прегърне приятелите си, но го строши и също така се изплаши.  
- Ей, не се страхувай. Това е просто счупен екран. Всъщност ти някак попадна в бъдещето. 
В това време той започна да души, усетил миризмата на рибата тон от вечерята ми и бързо хвана копието си. Проби дупка в капака на тенджерата, напъха глава вътре, изяде всичко и облиза дъното. 
- Мама ще полудее, ако те види. 
После се огледа и видя зелена близалка. Започна да я хапе. Аз го спрях, казах му, че не се яде, а се смуче и че трябва първо да свали опаковката. Аз свалих обвивката, а той засмука близалката и се успокои. Заразказвах му за света ни. Обясних му къде е попаднал. Разказах му за града ни, за годината, в която живеем, и че са създадени играчките и сладоледът. Разказах му за телевизорите, показах му удобството на леглата, тоалетната и душа, защото много миришеше. Миришеше на безкрайно миризливи чорапи, 100-200 развалени риби и 300-400 потни мишници. Предложих му да се изкъпе. 
- Ъъъъъъъъ?! - не разбра той какво точно е това. 
В този момент чухме женски крясък. Излязохме на терасата и видяхме как крадец се опитва да задигне чантата на красива жена. 
- Не, моля те! Пусни! Там са ми ключовете, портфейът ми... 
- Не ме интересуват тези глупави неща. Искам парите ти! 
Неандерталецът реши, че крадецът е черна мечка, която иска да изяде жената, скочи през терасата навън и се приземи като котка на миризливите си крака.
- Не, спри, да не би да си откачил? - викнах аз. 
Той се нахвърли върху мъжа, за да спаси жената. Започна да го дърпа за носа и за ушите. Крадецът се изплаши и започна да защитава себе си и жертвата си.
- Спри, спри, не го удряй! - изпищях аз. - Той просто искаше да помогне на жертвата, която ти ограбваше.
- А аз искам да спася нея от чувовището!
- Той не е чудовище. А ти искаше да й вземеш парите. 
В този момент жената направи едно магическо движение и с магия изпрати мъжа до кофата за рециклиране. Върна си чантата и го предупреди, че следващия път, когато се опита да открадне нещо, тя ще го превърне в малко червейче. 
- Вие магьосница ли сте? - я попитах. 
- Да, аз съм магьосница. А кой е рошавият ти приятел?
- Извинете, но той не ми е приятел. Той е дошъл от миналото и се чудя как да му помогна. Можете ли да го върнете в неговото време? 
- В моята книга с магии няма такава. Но ще се опитам да направя една отвара. 
Крадецът я прекъсна: - Чакайте, искам и аз да отида с него, за да му помогна. Все пак го нараних. 
Тогава с магьосницата видяхме, че неандерталецът си ближе раната на крака и се съгласихме. Отидохме в предния ни двор. Жената отвори чантата си и от нея изскочи грамадански рафт с отвари. Извади и един голям казан и започна да смесва различни съставки, а накрая отскубна косъм от пещерняка. 
- Чакайте! - скочих аз. - Може ли преди да си отиде, да му направя подарък? Няколко възглавници и завивки, за да му е по-удобно. 
- Но за какво са му толкова възглавници и завивки? - запита магьосницата. 
- За него и за семейството му! 
- Абра-фокус-мокус - върни този лош човек и косматия неандерталец в миналото! 
- Сбогом, смешен косматчо!- извиках аз. 
- Ти много липсва на смешен косматчо! - гушна ме силно неандерталецът. 
С крадеца минаха през отворилия се магичен портал, който се завъртя три пъти и експлодира. Прибрах се и се зачудих дали това беше сън...
След няколко дни, докато играех навън, намерих камък с надпис: „Станах добър! Благодаря на момичето и магьосницата за възможността! Поздрави от крадеца и неандерталеца“. 

Коледни нощи

Втора награда 
Арлина Доу, 17 години, 11 клас, школа за творческо писане „Джани Родари“

24 декември 1980 г. 
Приземяването на шейната не беше лесна работа. Но за първи път мисля, че се справих добре. Първата къща по моя маршрут беше по средата на нищото. Нито една лампа не беше светната и луната и звездите ми бяха единственото осветление. 
Слязох от шейната и скочих в комина. Отвътре беше типично семейна къща, украсена с красиви цветни гирлянди и една голяма зелена елха. Сега бързо трябваше да си спомня какво ми каза дядо. Първо, бисквитите ям, после слагам подаръка... (или беше... първо подаръка, после бисквитите... Реших, че няма толкова голямо значение, изядох бисквитите и започнах да слагам подаръците. Остана само един подарък, адресиран за София на втория етаж. 
Тихо се качих по стълбите и отворих вратата. Почти изпищях. В тъмнината се видя само силует на една летяща фигура. Бавно се приближих.
Ох, феята на зъбките, естествено... Кой друг ще ми развали първата работа. 
- Какво правиш тук? - изрекох малко по-силно, отколкото трябваше. 
- Работя, поне не съм като теб мързелива. 
- Ей, Коледа е! Нямаш работа. 
- Напротив, имам. Малката Софи си извади зъба тази сутрин и ако няма паричка под възглавницата, много ще се разочарова и ще бъде тъжна. Нали не искаш тя да е тъжна? - каза феята с лека усмивка. 
- Разбира се, че не искам да е тъжна. Моята работа е да разнасям курабиите на всички деца по света. Мисля, че аз се справям по-добре от теб. 
Феята се приближи до мен. 
- Ако мислиш така, дай да се обзаложим. Другата година по същото време Софи ще си загуби зъб. Аз ще й донеса паричка, а ти ще й донесеш... - феята ме изгледа отгоре до долу, - от твоите подаръци. Да видим какво ще й хареса повече! Този, който загуби, никога не трябва да работи навъсен. 
- Приемам облога! - стиснах й ръката. 
Феята излетя през прозореца и аз оставих подаръка до леглото на София. 
24 декември 1981 г. 
Летях с шейната за втори път в живота си, но това не ме улесни. Отново кацнах на покрива на единствената къща в гората.  Този път бях готов за всичко. Специално поръчах на елфите да направят най-хубавия подарък за София. Толкова хубав, че изобщо да не си помисли за паричката под възглавницата.
Спуснах се по комина и се впуснах към детската стая на втория етаж. Феята на зъбките беше там с розовите си крила и с жълтеникаво-зеленикавата си рокля. Ако не беше толкова дразнеща, щях да кажа, че е красива. Каква глупава мисъл! Трябва да се съсредоточа върху облога. 
- Закъсняваш, както винаги - феята се усмихна. 
- Не, ти просто прекалено подраняваш! - отвърнах аз. 
- Носиш ли нещо за София, или си толкова разсеян, че си забравил? 
- Разбира се, че нося нещо. Поне аз имам време да направя нещо хубаво. Не като тебе да летя навсякъде със зъби в джоба си всяка нощ и да си пея песента. Ти си толкова схваната, че трябваше да наемат мишки, за да ти свършат работата.
Веждите на феята се стегнаха. Очевидно казах нещо, което не трябваше. Феята си повиши гласа: 
- Никога не ми казвай такива неща! Аз работя толкова много и всички деца се надяват на мен да си взема зъбките. Нямам право да си почивам и за миг. Не знаеш на какъв стрес съм подложена и никога няма да го разбереш. 
Сълзи се появиха по бялото й лице. 
Засрамих се. 
- Разбирам - хванах ръката й, - и аз работя под стрес, работя много за децата и като се замисля, не сме чак толкова различни. 
Прегърнах я и я целунах. Най-накрая намерих някого, който ме разбира и споделя тревогите ми, някой като мен. 
До нас София се разкашля. 
- Трябва да тръгваме! - феята излетя през прозореца. 
Аз бързо се заизкачвах по комина. 
- Другата година по същото време! - изкрещях. 
- Добре! - каза феята и излетя в нощта. 
24 декември 1982 г. 
Беше годината, в която най-накрая се научих да се приземявам с шейната си. Без да губя време, веднага се отправих към стаята на втория етаж. Но феята не беше там. На прозореца имаше бележка с една-единствена дума: „Съжалявам!“.
Сълза потече по лицето им и погледнах красивата бяла луна.

Омагьосаното кълбо на отровния мираж

Втора награда, раздел „Журналистика“
Боян Павлов, 9 клас, клуб за творческо писане „Слово“ към възрожденско читалище „Зора“

Замисляли ли сте се каква роля играят зависимостите в живота на младите? Все повече и повече подрастващи се оплитат в кълбото на цигарите, алкохола, наркотиците и дори на хазарта. Проблемът е, че в последните години България оглавява европейската класация за ранна употреба на наркотични вещества - децата започват едва на 12-13-14 години, сочат данни на Европейския център за мониторинг на наркотици и наркомании (EMCDDA). Дали го правят, за да изглеждат по-големи, или просто търсят утеха? Мисля си, че има тийнейджъри, които започват да употребяват, защото искат да се впишат в групата на „готините“ или пък просто да изглеждат по-големи. Но дали наистина им харесва? Тук идва и другата група - на тези, които носят неизлечима вътрешна болка или травма. Те приемат цигарите, алкохола и дрогата за утеха и си мислят, че така се лекуват. Д-р Цветеслава Гълъбова, психиатър и директор на болница „Св.Иван Рилски“, цитира данни, според които миналата година са регистрирани 11 449 случая на интоксикация след употреба на алкохол и наркотици. 769 от тези случаи са с деца под 15 години, а 682 - с младежи между 15 и 18 години. По думите й проблемът обхваща все повече деца и много родители не разбират колко сериозен е той. А истината е, че и от двете групи посягат към дрогата по-скоро от любопитство и не осъзнават, че попадат в един омагьосан кръг, от който няма измъкване. 
Обикновено при част от подрастващите зависимости се проявяват при смяна на компанията, на приятелите, на училището, дори на града и на държавата. Те най-вече се чувстват самотни. Затова посягат към наркотиците, само и само да имат отново среда и да открият хора, с които да споделят, да се забавляват, да излизат. Въпросът е, че го правят с цената на собствената си психика и здраве. Впоследствие се превръщат в сянка на самите себе си, въпреки че целта им е била да си върнат предишния живот 
При други пък винаги е съществувала неизлечима травма, предизвикана от куп различни неща - липса на обич в семейството, разведени родители, загуба на близък, редовни подигравки за външен вид, липса на приятели, предателства, изневери, късане с гаджето и други. Те намират утеха във вредните вещества, мислейки си, че така си помагат. Новото неописуемо чувство ги кара да забравят за проблемите си. До една степен е така, но след прекрачване на границите те стават прекалено зависими и за тях няма връщане назад. Без цигарите, алкохола и дрогата те не се чувстват вече себе си. Младежите от този тип възприемат, че няма друго решение, освен да употребяват тези субстанции, а осъзнаването на опасността става прекалено късно и, за жалост, пътят, по който трябва да се върнат, вече е разрушен.
Макар и двете групи да имат различни причини и истории, те споделят едно общо нещо - болката. Но зависимостта не е начин да излекуваш болката, а точно обратното - тя се усилва. 
За съжаление, тенденцията е все повече изгубени души да се пристрастяват, защото изглежда много примамливо и вървежно. Ала няма пласьор, който продава дрога, за да помага и лекува. 
Затова спрете навреме или просто не започвайте изобщо, защото миражът е отровен и няма шанс човек да се измъкне от него.