Носителят на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за книгата си „Тезеят в своя лабиринт“ Красимир Димовски е е в късата листа със същия роман от 7 автори, подбрани сред 65 кандидатури за Националната литературна награда „Елиас Канети“. Обявяването на нейния нов носител и церемонията за връчването й ще бъдат днес, 31 октомври, в камерната зала „Слави Шкаров“ в Доходното здание.
Интервюто с Виолета Радкова е взето при участието му в 18-ото издание на организирания от Международно дружество „Елиас Канети“ международен литературен фестивал „Полилог“, който тази година премина под мотото „Превъзмогване на настоящето“.

- Каква предистория има написването на тази книга? Къде и как се запознахте с героите й, как се родиха? Разкажете за това, което остава зад кадър.
- Всеки език има свое мълчание, казва гениалният Елиас Канети. Бих казал и така: Всеки живот има своите тишини. Затова и героят от романа „Тезеят в своя лабиринт“ започва разказа си с тишините, които са преобърнали съдбата му. Мълчанието, тишината са по-необходими от виковете и крясъците и със сигурност - по-смислени. 
Отдавна имах идея да напиша роман, в който фабулата да е в думите. Сюжетът да е в думите. Техните отсенки и цветове да водят читателя, а не толкова случките, действията. Мисля, че се получи, литературни критици го определят като „една реална новост в българския роман“. Но се оказа толкова трудно, че едва ли ще го повторя. Вниманието към думата допринася за отличителен, разпознаваем стил. За многопластов разказ. Няма лошо, ако някои читатели си останат в „първия“ пласт - в увлекателното, занимателното, трилъровото, но по-дълбоките пластове трябва да ги има заради тези, които искат и могат да проникнат в тях.
А сега - за предисторията: първоначално бях замислил да разкажа за един професор по литература, чиято страст е рисуването. Той да пречупи философията за света. Пробвах няколко варианта, но не се получаваше - беше скучно, повторяемо.
Тогава ме навести идеята героят да бъде пълната му противоположност - див, неук, но с остър ум. И да изнесе същия философски „товар“ както професорът
Трябваше да преодолея съпротивата на неотъпкания път и работата потръгна...
Така се роди Тезеят. А за първообраза му - това е само един мимолетен спомен от детството. Сред малкото човечество между Могила и Могилчица живееше един подобен мъж. Живееше сам, отшелнически, в една обрасла с повет и бръшлян къщичка. Беше набит, як, за физическата му сила се носеха легенди. Затова и децата се отнасяхме към него със страхопочитание, хем гледахме да не го срещнем по улиците, хем - победени от любопитството - понякога му гостувахме. Той имаше една опърпана книжка, разлистваше я пред нас, но не можеше да чете. Но затова пък умееше да разказва. Вече не помня за какво точно ни говореше, но сме го слушали захласнати, понякога оставахме до късно и бабите идваха да ни прибират, а на връщане и добродушно го кълняха. Не им допадаше много този мъж, не знам защо. И тук споменът свършва. Тезеят е измислен герой, тръгнал от този блед образ. Всъщност тръгнах да го доизмислям, но постепенно той сам се досъздаде. И вече ми е много близък този странен, загадъчен мъж, неук, но с остър ум и безпределно въображение. Образът на „грешната светица“ Пагане също е плод на въображението, но и той се породи от един кратък спомен. Като деца ходехме да крадем орехи, бяхме много пъргави, качвахме се и слизахме от дърветата  със светкавична бързина, гонени от стопаните. Така веднъж, докато се спасявахме, само за миг зърнах в клоните на ореха едно чудно красиво момиче, излязло като от приказка. Това беше - един миг. Повече не я видях, не съм и разпитвал за нея, защото в детството приоритетите са други. Та този мигновен образ, изграден от орехова светлина, често ме навестяваше през годините. И сега, когато си заживя в романа, се надявам да се укроти.
От спомена за този магичен орех се роди историята на необичайната любов между Тезеят и Пагане или може би - любовта на Тезеят към Пагане
Любопитно е, че когато стигнах до срещата им (мигът, в който той чува цигулката й, вижда я да свири, стъпила боса на клоните в ореха, високо над него, между листата, а ореховата светлина сякаш струи от бедрата й, и от този миг животът му се преобръща) първоначално поех в друга посока в разказа: тя слиза при Тезеят, между тях пламва любов и така... изписах в тази посока около 70 страници. Но стана твърде тривиално, твърде в матрицата. Тогава спрях и се върнах пак при срещата им. Описах как Тезеят я вижда само до кръста, не вижда лицето й, очите й, косите й. И от тук насетне, в стремежа си да я види „в цялост“, както сам казва, той започва да я търси и преследва - и отвъд планината, и из света, който се оказва и широк, но и тесен, приятен, но и мъчителен. Навлича си безподобни изпитания, само да може да зърне очите й... И накрая успява, но дали очите са нейните?
- Кога разбирате, че написаното от вас има успех и какво всъщност прави едно литературно произведение успешно?
- Да ви отговоря с усмивка: ако имаше рецепта за успешно литературно произведение, тя щеше да струва един милиард долара. За щастие, все още няма такава. Всеки извървява литературния път по своему. А когато книгата излезе от печат, тя заживява свой собствен живот. Приятно е, когато е добре приета от литературните специалисти и от читателите, това означава, че е стигнала до тях, докоснала ги е. Но това е в последствие, в процеса на писане въображението ти е заето на сто процента с героите и ако трябва да се притесняваш от нещо, то е само от тях.
Това е най-важното - те как ще те възприемат, твоите герои
Защото понякога може и да ти се обидят. И да те намразят дори. А съществува ли по-голяма омраза от тази към създателя?
Курсовете по творческо писане, които стават все повече напоследък, също не могат да създадат писатели. Но могат да създадат добри читатели. А това не е никак малко. 
- Какво се „харчи“ на книжния пазар най-добре днес  и съобразявате ли се с „тренда“, който гарантира прочитане поне веднъж?
- Писането е форма на живот. Може ли докато живееш, изживяваш, преживяваш, обживяваш нещо, да мислиш за него като за търговски продукт? Докато държиш ръката на любимата, мозъкът ти трескаво да пресмята дали тази ситуация е в тренда и как би се пласирала на определен пазар. Е, не може. Говорим, разбира се, за художествени произведения.
През годините съм редактирал доста касови романи от чужди автори, част от тях пишат по един на година, те знаят какво се харчи, знаят как се създава бестселър.
Това е голямо майсторство, но е друг тип занаят
Възхищавам им се на моженето, но пак казвам - това е друго. В престижни западни издания има класация за художествена и „друга“ литература - мисля, че така е честно. 
- Какво ви говори надслова над 18-то издание на фестивала: „Превъзмогване на настоящето“? Какво произлиза обикновено от разговор, в който се сблъскват, допълват или взаимно се отричат различни мнения? 
- Мислещият човек е в ситуация на непрестанно превъзмогване на самия себе си. Това е доста мъчително, но е смислено и бих казал - приключенско. А за настоящето... Времето е едно, казва героинята от „Момичето, което предсказваше миналото“ - книга с 13 невръстни разказа. Мисля, че човечеството живее едновременно в миналото, настоящето и бъдещето.
Човекът е изтъкан от тези три състояния. Живее с тялото си в настоящето, с емоцията си - в миналото, с въображението си - в бъдещето
Така че превъзмогването на настоящето е превъзмогване и на миналото. А за превъзмогване на бъдещето вече се изисква голям талант. 
- Живеещите в социалните мрежи влогъри, блогъри и пр. изживяващи се като създатели на съдържание хора дават ли посоката на бъдещето в литературата?
- Не знам дали Елиас Канети е бил влогър, но за Шекспир съм сигурен, че не е. Е, те даваха посоки в литературата. Казано с усмивка. А за страшно модерното и многобройно напоследък „създател на съдържание“ има само едно единствено условие: създателят трябва да има съдържание. Понякога се случва. 
Няма лошо да бъдеш влогър, блогър и тъй нататък, за това са нужни познания и майсторство, между тях има и наистина добри с хиляди и милиони фенове. Новото при тези занимания е трибуната, която предоставя мрежата, иначе и преди си имаше създатели на съдържание, лидери на мнение и прочие, но те бяха в кръчмата, в квартала, на пейките пред блока. 
А и те имат повече общо с журналистиката, с политическите коментари, литературата е в друга територия. 
- Български или чуждестранни автори четете и какво ви впечатлява литературата на 21-ви век?
- Да ви попитам така: Елиас Канети български или чуждестранен автор е и дали принадлежи на 21 век или на 20-и? 
Авторите са само два вида: добри и лоши. А за добрите няма никакво значение от кое географско място са и дали са от 18-и, 19-и, 20-и или 21 век. Човек сам избира кой от двата вида да чете.
- Какви „писатели“ ще роди изкуственият интелект?
- Сигурен съм, че скоро изкуственият интелект или негова разновидност по зададени параметри ще може да бълва „касови“ романи, но не по един на година, за което вече говорихме, а по един на час. Ще може и по поръчка да пише като Маркес, да рисува като Пикасо, да вае като Роден. И в това няма нищо страшно - просто ще вземе хляба на създателите на „конвейрна“ литература, на подражателите. 
Страшното ще настъпи, ако този интелект създаде един нов Маркес, нов Пикасо, нов Роден. А това ще означава, че той е започнал да чувства, да страда, да обича. Че от подражател се е превърнал в творец. И това ще бъде краят на човечеството, според мен - заслужен. Тъй като изкуственият интелект ще е изпреварил човеците в очовечаването.

Детелина КАМЕНОВА