Виолета Радкова влезе в литературата с повече от впечатляващ дебют - великолепния роман „И леглото ни е зеленина“. Тази изключителна книга е в късата листа от 7 автори, подбрани сред 65 кандидатури за Националната литературна награда „Елиас Канети“. Обявяването на нейния нов носител и церемонията за връчването й ще бъдат на 31 октомври в камерната зала „Слави Шкаров“ в Доходното здание.
Макар че това е първата й книга, Виолета Радкова съвсем не е дебютант в литуратурата. Тя е завършила английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, има  магистратура по британска и американска литература. Стипендиант е на Созополските семинари на Фондация Елизабет Костова. Заедно с Михаил Минчев е съавтор на подкаста за книги и писатели „Четене му е майката“.
Интервюто с Виолета Радкова е взето при участието му в 18-ото издание на организирания от Международно дружество „Елиас Канети“ международен литературен фестивал „Полилог“, който тази година премина под мотото „Превъзмогване на настоящето“.

- Каква предистория има написването на тази книга? Къде и как се запознахте с героите й, как се родиха? Разкажете за това, което остава зад кадър.
- Тази книга първоначално трябваше да е разказ - историята на едно селско момче, което прекосява голяма вода, открива нов свят, но е принудено да се върне там, откъдето е тръгнало, като междувременно се учи да се справя с живота и да приема радостите и трудностите, които му хвърля в лицето. Но когато седнах да си разпиша структурата, основните случки и сцени, само това излезе двайсетина страници и тогава разбрах, че това няма да е разказ, а роман. Това ме уплаши, защото никога не бях писала роман, а и защото историята, която исках да разкажа предполагаше голям мащаб и размах, на които не знаех дали съм изобщо способна. Писах романа в продължение на 7 години, защото изискваше много и детайлни проучвания.
Държах на историческа достоверност, за да мога да поместя историята и героите в убедителен - най-вече за себе си като разказвач - контекст
Писах го толкова дълго и защото имах ясното съзнание, че историята е по-голяма от мен и аз трябва да порасна с и за нея, да й направя чест, да й отдам дължимото, доколкото е по силите ми. Част от героите в книгата, включително протагониста Иван Кляндов, произхождат от моята родова история - знаех някои неща за тях, като например, че Иван е имал билет за „Титаник“, че е погребан в празен гроб и след четири години в Америка се е върнал, но повечето и по-трудните за написване неща трябваше да си въобразя. Друга част от героите са реални личности, чиито истории доизмислям, а има и такива, които са изцяло фантастични. Времето, в което се развива действието в романа - между 1905 и 1930 - е много наситено на събития, исторически, социално и културно интересно, и предразполага към изграждане на много и разнообразни персонажи и микро-истории. Зад кадър остава най-вече труда, който обгражда написването на книгата - проучването, четенето, консултациите. Например,
имам разменени над 20 имейла с обществената библиотека на Ню Йорк и членувам и до днес в три форума за любители на железниците, за да разбера как се е пътувало с влак от Ню Йорк до Чикаго през есента на 1914 година
и да мога да пресъздам само една единствена сцена във влак, в която в крайна сметка не влезе нищо от цялото това проучване. Друго нещо, което може би е интересно е, че освен с консултанти по различни теми, работих и с бета-читатели - хора с различни читателски интереси и компетентност, които четоха ръкописа на различни етапи и ми даваха идеи и обратна връзка, които страшно много ми помогнаха да си изясня важни моменти, да видя проблемни места и когато ръкописът стигна при редактора ми Борис Минков, вече доста работа беше работено по него с външен поглед - една година от завършването на ръкописа до попадането му в издателството посветих на работа с консултанти и бета-читатели. 
- Кога разбирате, че написаното от вас има успех и какво всъщност прави едно литературно произведение успешно?
- Разбрах, че книгата има успех, когато осъзнах, че тя има собствен и независим живот, за който аз дори не подозирам. Съвсем непознати хора се свързваха с мен, за да ми благодарят и да ми споделят как общуват с книгата, как тя остава с тях. Когато непознати хора от Варна например обикалят книжарниците в града, намират книгата на някой заден рафт, взимат я и я слагат на видимо място. Когато хора, които не познавам полагат лични усилия книгата да стигне до повече други хора. Тук правя уточнение, че това е не само моя дебютна книга, а първа публикация изобщо. Тоест, аз съм напълно непознат автор.
Най-много ме впечатлява как читателите я „усвояват“, измислят й друго заглавие, сънуват я, живеят с героите много дълго време след като са я прочели
Мисля, че това е най-големия успех на една книга - да бъде усвоена от своите читатели, да бъде дописвана от тях, да се преражда в нови животи през тях, през тяхното четене и свързване. 
- Какво се „харчи4 на книжния пазар най-добре днес  и съобразявате ли се с „тренда“, който гарантира прочитане поне веднъж?
- Въпрос на проучване е да се види какво се „харчи“ - роментъзи (съчетаване на елементи от класическото фентъзи с романтичната литература - б.р.), трилъри, любовни романи, кримки, драматични истории - и в това няма нищо лошо според мен, стига да са добре написани, с уважение към езика и към интелекта на читателя. Всеки, който пише и си служи с език - било то писател, журналист, преводач, автор на рекламни текстове - носи образователна отговорност, защото неговите думи достигат голяма група хора, неговите думи възпитават в разбирането за език. Затова
има значение как разказваме, с какъв език, с какви думи, с каква чувствителност
Иначе аз трудно бих могла да се съобразявам с трендове, тъй като съм си писала романа 7 години под сурдинка без да съм имала каквито и да е планове или очаквания - служех на въображението си, на историята и на себе си като читател и не съм мислела за по-натам. В моята книга има по малко от всичко изброено по-горе - приключения, фантастика, любовна история, много действие и обрати, защото читателят в мен обича тези неща.
- Какво ви говори надслова на 18-то издание на фестивала: „Превъзмогване на настоящето“? Какво произлиза обикновено от разговор, в който се сблъскват, допълват или взаимно се отричат различни мнения? 
- Аз съм човек, който ежедневно превъзмогва настоящето си. Обичам да „пътувам“ до непознати и неживяни времена и места, да общувам с умове, които не са тук и сега, които незадължително принадлежат на човешкото. Ние сме тук за толкова малко, нашето настояще е миниатюрен отрязък, а на мен ми се иска да си мислим за голямата свързаност, за онова преди нас и онова след нас, за онова около, под и над нас. Така че
за мен превъзмогване на настоящето е разбирането на незначителността и мимолетността на нашето тук и сега, и осъзнаването на голямата принадлежност, от която сме част
и в която всичко е свързано, и която не се съдържа в едно време, в едно настояще, а която принадлежи на минимум три времена - минало, настояще и бъдеще. А от разговор, в който се сблъскват различни мнения би трябвало да произлязат разнообразни идеи и храна за размисъл. Стига това да е разговор, а не надвикване. 
- Живеещите в социалните мрежи  влогъри, блогъри и пр. изживяващи се като  създатели на съдържание хора, дават ли посоката на бъдещето в литературата?
- Хората, които четат и споделят отзиви за книги в своите социални мрежи, които членуват в читателски клубове и обсъждат книги с други хора, са много важни за литературата. Те я показват, коментират, включват я в разговор, показват, че е готино да се чете, че не е срамно да си книжен плъх. Благодарение на тези хора се говори за литература всеки ден, в различни контексти, а това е безценно. И тук не става въпрос за индивидуален вкус, способности за писане на критически текстове или претенции за компетентност, а за най-простото нещо - да се чете и да се говори за книги. Оперативна критика е необходима, както и специализирани формати за професионално обсъждане на литературни произведения от критици, изследователи, литературни историци. Но
хората, които създават любителско съдържание, посветено на литература за мен са много ценни, защото те живеят с книгите по друг начин
и имат неудържимото желание да го споделят. Не мисля, че те дават посоката на бъдещето на литературата - авторите би трябвало да я дават със своята искреност и чувствителност на хора, нагърбили се със задачата да разказват историята на човешкото сърце.
- Български или чуждестранни автори четете и какво ви впечатлява литературата на 21-ви век?
- Почти не чета литература от 21-и век, с много редки изключения. Може би това е така, защото съвремието не ми е особено интересно. Литературата, която основно ме е възпитала е англоезичната литература между 14-и и 20-и век, особено ренесансова драма и поезия, както и представителите на модернизма. Чета и българска и друга чуждестранна литература, писана между 13-и и 20-и век, както и антична литература, епоси, митологии, легенди и приказки, много поезия. Чета и документалистика, исторически свидетелства, периодика от различни епохи. Старая се да чета максимално разнообразно.
- Какви „писатели“ ще роди изкуственият интелект?
- По-интересно ми е какви читатели ще роди. Иначе такива писатели отдавна са родени и то не задължително от изкуствен интелект. Важното е читателите да се поддържат в кондиция, да си хранят читателските умове с хубава храна, да могат да отбират, да са чувствителни към езика, към искреността на автора и да не допускат да им се пробутва плява.

Детелина КАМЕНОВА