Определян като най-сложното и най-странното явление в историята на оперетата, здраво свързан с нейното минало и настояще и в същото време без преки предшественици, нито преки наследници. Но без съмнение - звезда от първа величина! Това е унгарският и австрийски композитор и диригент Франц Лехар, известен най-вече със своите оперети, от чиято кончина днес се навършват 77 години.
Съвсем красноречива е фразата на съвременниците му: „Има три вида театрална драматична музика - опера, оперета и Лехар“.
По повод големия си успех, дошъл с „Веселата вдовица“, Лехар казва: „С „Веселата вдовица“ аз намерих своя стил, към който се стремях в предишните си произведения. Направлението в съвременната оперета зависи от духа на времето, от публиката и всички промени в обществените отношения. Мисля, че шеговитата оперета не представлява интерес за днешната публика... Автор на музикални комедии не мога да бъда никога. Аз не виждам предназначението на оперетата в осмиване на всичко прекрасно и възвишено... Моята цел е да облагородя жанра. Зрителят трябва да преживява, да се вълнува, а не да гледа и слуша откровени глупости...“.
И тези думи отпреди повече от вес звучат все тъй актуално.
Когато в наши дни завесата се вдига и зазвучат първите тактове на „Веселата вдовица“, публиката винаги реагира по един и същ начин: с усмивка, с очакване, с онова особено затопляне в гърдите, присъщо само на музиката, която познаваме, преди още да разберем откъде я знаем. Дължим я на най-големият реформатор на оперетата, човекът, който превърна виенския жанр в световно изкуство.
От син на военен капелмайстор до крал на оперетата
Франц Лехар е роден но 30 април 1870 г. в Комаром, град в тогавашната Австро-Унгария (днес между Словакия и Унгария). Баща му е военен музикант, което решава съдбата на момчето още в ранна възраст. Първите уроци са у дома, но талантът му извежда Лехар във Виенската консерватория, която завършва като цигулар. Самият Антонин Дворжак го насърчава да не се отказва от композирането - фраза като благословия, която явно работи.
След като известно време работи като военен капелмайстор като баща си, Лехар се преселва във Виена - сцена, жадна за нови мелодии. Именно там той намира своя жанр и своето време.
„Веселата вдовица“ - оперетата, която промени оперетата
1905 година е вододел. Премиерата на „Die lustige Witwe“ („Веселата вдовица“) в Карлтеатър е не просто успех - това е триумф. Оперетата е поставена хиляди пъти из Европа и Америка, печата пари за театрите, превръща в звезди певиците и певците, променя модата, танца, стила на градския живот. Валсовете на Лехар започват да заемат място редом до тези на Щраус.
Успехът не е случаен: Лехар пренася драматургията към по-плътни човешки характери, музиката му е по-богата, оркестрацията - по-“оперна“, а чувството за мелодия - обезоръжаващо. „Веселата вдовица“ е нещо като оперетен еквивалент на „Кармен“ - всеки знае откъси, дори да не е виждал цялото.
Живот между аплодисменти и истории с белези
Личният живот на Франц Лехар не е така лек и бляскав, както музиката му. Най-значимата фигура е съпругата му - София (Софи) Пазман, с която живее дълги години без официален брак, защото тя е разведена католичка с дете от първи брак. Едва през 1926 г. папата лично дава разрешение Лехар да се ожени за нея. Това е рядък жест на Рим - комплимент към значението му в европейската култура.
Двамата нямат собствени деца, но създават дом, който става и музикална лаборатория - Софи редовно участва с мнение при работата му, а Лехар признава, че без нея би композирал по-лошо.
„Тайната на моя успех е, че умея да бъда сантиментален“
След „Веселата вдовица“ следват серия от предизвикващи фурор заглавия:
„Граф Люксембург“ (1909) - комедия за любов отвъд престиж и титли;
„Фридерике (1928) - романтична оперета за младия Гьоте;
„Царицата“ (1930) - екзотичен сюжет, конструиран като голямо музикално платно;
„Веселият войник“ и „Паганини“ - продължават същата линия.
Но истинският му късен връх идва с поредица оперети, написани специално за легендарния тенор Рихард Таубер, когото Лехар буквално обича като музикален брат.
Най-известната от тази поредица е „Страната на усмивките“ (1930), от която идва безсмъртната ария „Dein ist mein ganzes Herz“ („Твое е цялото ми сърце“). Това произведение е толкова популярно, че и днес влиза в репертоара на най-големите тенори.
Тежкото десетилетие - 30-те и 40-те години
Когато на власт идва националсоциализмът, светът около Лехар се сгромолясва. Близките му приятели и колеги от сцената, много от тях евреи, са подложени на преследване. Самият Таубер напуска Германия. Съпругата на Лехар е от еврейски произход, макар по документи вече християнка - това поставя композитора в двойно сложна позиция. Той използва връзките си, за да я защити; властта го щади предимно заради статута му, но цената е тягостна морална сянка върху онези години.
Мълчалив финал, гласовита вечност
След края на войната Лехар се оттегля в Бад Ишл - курорт на австрийските езера, където живее последните си години. Умира през 1948 г. Съвсем символично Ч в град, където традицията на виенския валс е у дома си.
Наследството: колко струва една мелодия, която не остарява
Днес Франц Лехар е канонизирана фигура. Неговите оперети се поставят навсякъде, филми и балетни версии черпят от тях като от кладенец. Той не просто надгражда Щраус - Лехар модернизира жанра така, че без него оперета в ХХ век е немислима.
„Веселата вдовица“ и „Страната на усмивките“ са достатъчни сами по себе си човек да остане в историята на музиката. Но Лехар е оставил много повече - оставил е модел как да се говори за любов, за копнеж, за невъзможно щастие с езика на валса, с дискретно иронична усмивка и с неизтощима вяра, че мелодията може да излекува.
Вероятно самият той би го казал така: „Щастието не се обяснява. То просто звучи“.
По материали от интернет