Захари Карабашлиев беше част от организирания от Международно дружество „Елиас Канети“ традиционен литературен фестивал през октомври „Полилог“, който тази година премина под мотото „Превъзмогване на настоящето“. Известният писател гостува за втори път в Русе с романа си „Рана“, номиниран за националната литературна награда „Елиас Канети“, чието връчване предстои на 31 октомври. Макар че това беше второ представяне на книгата в града (домакин на първото беше библиотека „Любен Каравелов“), залата - този път в Дом Канети на бул. „Славянски“ - отново беше пълна. Като водещ ще се опитам да ви въведа в атмосферата на срещата.

- Войводата Димитър Маджаров нарежда на главния герой Сава Сотиров да опише погромите в Одринска Тракия. „А трябва да се помни, момче. Защото се забравя. И доброто се забравя, и лошото. Хеле пък лошото най се забравя. И пак се повтаря“. За мен този откъс е един от ключовете към романа и може би едно от обясненията за неговото написване. За връщането към паметта и за осветляването на едни години и едни събития, за които си мислим, че знаем много, а всъщност не знаем нищо. Прав ли съм?
- Напълно. Просто така е устроена човешката памет, че наистина се отървава от всичко, което й е ненужно. Проблемът обаче е, че като се забравя, се повтаря пак и пак, и пак. Бих искал да превърнем тази вечер в един по-интимен разговор, който сменя обичайната ситуация, в която авторът излиза и си чете нещата, а хората слушат и след това си тръгват. Струва ми се, че по този начин не оползотворяваме малкото време, което Бог ни е дал на земята в заем. Много ни е кратко времето в живота, а за тези хубави и ценни срещи е съвсем ограничено! Така че аз правя всичко възможно, когато имам такава среща, ако мога, да я превърна в разговор. И след такъв разговор всеки си отива малко по-голям някак си, малко по-широк. А аз - със сигурност, защото научавам много от хората, които са срещу мен, научават, надявам се, и хората. Нямало е среща досега, в която да не съм научил нещо и даже се чудя - какво да го правя? В един момент жена ми каза: „Дай да направим някакъв сайт Рана.ком или нещо такова, за да можем да съхраняваме тази памет и хората да споделят“. Оказа се, че всяко мое представяне покрай тази книга се превръща в кутия, която някой отваря и започва да вади от нея писма между баба му и дядо му, стари чернобели снимки, писма от фронта, дневничета и всъщност - спомени.
- Тази книга вече две години живее собствения си живот и точно с такива срещи изглежда се дописва безкрайно. Може ли нещо да излезе от това?
- Със сигурност ще излезе, но въпросът е как и кога.
Не бях готов да се разделя нито с героите си в тази книга, както се налагаше
нито с времето. За мен това време на България от Освобождението 1878 г. до 1912-13 г. е някакъв изключителен триумф, който не може да бъде обяснен от сегашна гледна точка. 
- Този триумф и не може да бъде повторен, изглежда е някакъв абсолютен феномен.
- Изключителен феномен е! За 34 години между 1878 и 1912/1913 година - обърнете внимание, че също толкова години са минали от падането на стената в Берлин - сигурно половината от вашия хубав град, заедно с най-красивите му сгради са строени горе-долу по това време. Такъв икономически и духовен възход и какво желание да го направиш! Триуф на волята и това, явно доста дълго потискано, предприемаческо вътрешно българско същество. По дяволите, в Османската империя българите са големите предприемачи! 
- И голямото наваксване на свободата - когато вече над тях няма ограничения.
- Да, да. Великолепно време, което за мен е по-истинското българско Възраждане. Защото ние и нашето българско Възраждане започва, разбира се, с църковната независимост, продължва с Априлското възстание и след него - с Освобождението. Но истинското българско възраждане, за съжаление, е след Освобождението. И в 1885 година - Съединението, и войната със Сърбия, а по-късно - и Балканската война. Магическо време! Ще помоля тези, които са чели книгата, да не издават края й, а другите да не ме питат. Аз обичам да завършвам книгите си по определен начин.
Финалът на една книга за мен винаги е голямата награда за читателя
целият път на книгата върви към нейния край. Той според мен би трябвало да е и неочакван, и единствено възможен. 
- Много се изненадах, когато след „Хавра“ се появи „Опашката“, защото ми се видя прекалено голям завой. Това е дистопичен роман и най-ненормалното нещо в него всъщност е най-нормално. 
- Да, опашката е нормална.
- Но с „Рана“ се връщате на същия път. Казвате, че българският народ учи историята през литературата. И примерът ви с Вазов е много добър, но тук трябва да има и едно допълнение - през свободната литература. Защото ние от Вазов знаем „Здравствуйте, братушки!“, но не знаем строфата „О, руси, о, братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости?“, написана през 1916 година, през която тече действието на „Рана“. Така че това дава допълнителна стойност на романа и вкарва читателите си във времето, във фактологията и историята. 
- И най-важното - да помага за критичното мислене на децата в училище и после в живота, разбира се. Няма как да подариш на някого критично мислене, но окуражиш ли децата в самото начало да упражняват това, което Бог ни е дал наистина - свободната воля, изразяваща се чрез критично мислене - ти си му дал за цял живот. Няма значение какво ще учи в училище и какво ще пише в учебниците, то - детето, може да си го тълкува. Може да се съгласява или да не се съгласява с дадено нещо, казано му от някого. Критичното мислене наистина е Божи дар, който имаме. Ще се върна към това, което казахме и искам дебело да се подчертае: че
само литературата, създадена в свободна България, може да допринесе за критичното мислене
А Вазов е живял в свободна България, за разлика от 90% от писателите между 1945 и 1989 години. Кажете ми пет големи и качествени писатели, написали корпус от книжнина през това време? Да, ще има някои, които ще са написали една гениална книга, след това друга, а след това - ода за Тодор Живков или някой друг. Това е голям проблем и аз искрено съчувствам на тези наши гениални български писатели, на които е било невъзможно да работят по друг начин. Искам да кажа, колко е важно да се твори в климат, който не ни налага самоцензура и духовна тирания, каквато беше преди. Само си представете Канети! Елиас Канети в България през времето на соца - как ще спечели каквато и да е Нобелова награда? С какво, как? Без да направи компромиси как щеше да напише каквото иска? В спомените му това нещо е много добре описано. 
- Не искам да задълбаваме в тази посока не за друго, а защото темата на срещата ни е друга. Но все пак, съвсем накратко: появиха се гласове след 1990 година и казаха: да де, но онова време беше съвсем друго и ни караше да търсим Езоповски език - метафори, алегории, а къде са те сега?
- Четете! Много хора спират да говорят или говорят сдъвкани за тях истини, а за нас - полуистини. Дори няма смисъл да ги коментирам. Българинът е така възпитан да възприема историята си - говоря за обективната история, доколкото може да бъде такава - през българската национална книжнина и литературата. „Под игото“ е най-големият пример, че за да разбереш Априлското въстание, няма начин да не си чел „Под игото“. Там е пролуката в българската душа! Има една глава: „Тлъка в Алтъново“ - напълно ненужна от художествена гледна точка, да речем. Част, в която ти обаче виждаш бита на българина. Боримечката гледа през един отвор какво става и авторът рапортува това, което вижда. Давам тази пролука като един вид метафора, а и цялото повествование в „Под игото“ е такава пролука в душевността на българина.
Не може без художествена литература ние да разберем себе си
Понякога съм се гневил на това и си казвам: добре де, ние - българите, не може само през литературата, трябва да четем и истинска история, но истинска. Трябва и да пишем. Но нашите български историци не могат да разкажат историята като история. А аз не искам те да правят литературни лупинги, но просто да разказват действено. Не успяват, а англоезичните са царе в това отношение. Обаче засягаме друга история в това отношение. Живял съм в Съединените щати относително дълго време - 17 години. Аз съм там, в бара на един хотел и до мен идва възрастен господин с побеляла коса. В Америка винаги си говориш с тези, които са до теб и е много приятно. Пита ме откъде съм, казвам - от България. „От България? Аз съм бил в България!“. „А кога си бил в България?“. „През 60-те години“. „Ти си бил у нас като шпионин, нали?“ - питам го. „Бях от Държавния департамент“ - което означава шпионин. „И какви бяха впечатленията ти оттогава?“ - питам. „Ами аз преминавах през България на път за Турция. Зад мен през цялото време имаше една съветска кола и ме следваше. Спрях - казва - в едно село някъде в Балкана да пия вода. На центъра имаше една сграда и едни деца пееха пред един черно-бял портрет“. „С мустаци ли беше портретът?“ - питам. „С мустаци“. Бил е Георги Димитров, но защо казвам това? Тогава запомних нещо от него. Той каза така: „Ние, за да разберем душевността на хора в страни от вашия регион, на нас ни даваха да четем художествени произведения. Аз бях в Сърбия и България и една от най-важните книги, които съм чел тогава, беше „Мостът над Дрина“. И ми направи впечатление, че нямаше преведени български книги. Сигурен съм - казва - че има такива исторически големи книги, но аз поне не мога да си спомня за такава“. И тогава си казах, че не съм бил прав да се гневя, че българите възприемаме историята през литературата. Един роман или сборник разкази дават друга пролука наистина към душевността на българина. 
- Да се върнем към „Рана“. Никога не съм очаквал да видя Ницше и Борис Дрангов в една книга, в един роман. И те да се допълват - да водят задочни диалози и тези диалози да раждат идеи. Това е изключително голямо майсторство! Но искам да кажа и нещо друго - тази книга е пълна с много жестокост, кръв и какво ли не... 
- Не е точно така.
- Може би, но ги има. Румънците влизат, палят села,  после нашите хора отиват на Дунава и ги изтребват отгоре с картечниците, докато те чакат кораби да избягат на север... Но важното е, че книгата не оставя в читателя желание за мъст, за реванш, усещането е по-скоро за военната лирика на Димчо Дебелянов. 
- Аз го четох много усилено, докато пишех. Въобще четох поезията, „Смърт в равнините“ на Теодор Траянов дори съм я цитирал. Книга за това време не може без езика на това време. И езикът на това време беше за мен толкова любим да съм там, толкова близо - тоест нашият хубав, чист език, който поне на мен така ми липсва в самото общуване между хората. Четох не само поезията на Димчо, но и много дневници и разменени мисли в писма. Така че
в кореспонденцията между българи от края на по-миналия век до ден днешен има много малка разлика, тоест културните и възпитани хора общуват по много, много сходен начин
Мислите, изразени в писмата и дневниците, са много близки с културния обмен на информация в сегашно време. 
- Въпрос на възпитание и уважение.
- Възпитание, уважение, култура и речников запас - нашият език всъщност не се е обогатил кой знае колко много оттогава до ден днешен в емоционално отношение. Да, ние имаме лаптопи, айпади и всякакви технически средства - въобще лексиката ни се е наводнила от всевъзможни чуждици. Но там, където езикът трябва да изговори воплите и радостите на сърцето, той е един и същ - нищо не се е променило. 
Проф. Пенка Ангелова: Искам в този контекст да се включа, защото стана дума твърде много за Иван Вазов, за литературата, историята и начина, по който той я е описал. Но от това, което аз прочетох в романа, видях и почувствах едно поколение, което все пак се дистанцира от този начин на мислене. Едно поколение, което вече мисли и чете Ницше и иска да бъде по-модерно. 
- Да, има го това. В романа ми съществува „Под игото“ като книга. За тези, които не са го чели: в границите на България по това време има една огромна част българи, които живеят отвъд границите. Те живеят или в Северна Добруджа, а по-късно и в Южна - между 1913 и 1916 година, когато се развива действието в книгата, и надолу, разбира се - Одринска и Беломорска Тракия, Македония. Тези българи, които остават вън от границите на България - това е много интересно и трябва да помислим върху това - гледат с такова упование на България като вдъхновение: „Ето какво можем да сме ние по нашите одрински села, ако сме свободни!“. 
Те гледат на възхода на България, на духовния, икономически и научен възход като вдъхновение
Какво имам предвид? По това време излизат страшно много български списания, вестници, книги и друга книжнина, за която те са абонирани. Има един период, когато софийският вестник „Утро“ излиза два пъти дневно и те го получават там като ежедневник, получават и „Вечерна поща“. Въпреки че Одринска Тракия е под османско, гръцко и т.н., те получават българска преса - не всяко издание, но голяма част от нея. Ботев например е забранен от турската власт по това време, но те го вкарват като контрабанда. Много е интересно, как въздейства българската поезия в лицето на Ботев и Яворов. Може да го видите в писмата на Яворов до свои приятели: „Като изпращаш 20 пушки, сложи и 10 стихосбирки на Ботев“. Стамболов и „Под игото“ са също забранени. И книги, заедно с оръжие, пътуват като бомби със закъснител и се четат. По това време те се събират в къщата на някого - аз съм от това поколение например, което се събирахме съседи и приятели и гледахме „На всеки километър“ в някой, който има телевизор - те също четат на глас, като сериал, „Под игото“. Искам да кажа, че България по това време е в такъв възход, че нашите съседи българи гледат на България с упование, надежда и с това, че те искат същото. Помислете как гледат сега съседните ни държави към България - не мисля, че по същия начин. Искам да кажа, че тогава е било еднопосочно възхищението от българския дух. И това е нещо, което е хубаво да си припомняме от време на време - че е имало и такива години. 
- И сред българите, останали извън родината, е имало огромни центростремителни сили.
- Да. Този роман започва в Добруджа, но завършва в Одринска Тракия. Без да искам той очерта етническите граници на Българско, без да съм го имал като цел.
Това ми посочи един наш историк: „Без да искаш, ти си очертал духовната карта на България“
- Тутраканската епопея има основна роля в завръзката на ромяна, Тутракан е вторият Одрин - смятана за непревземаема крепост, покорена от българската армия. Невъзможните неща, които стават възможни. 
- Романът не е военен - има война, но има и любов или по-скоро прекъсната любов. 
- Много красива любов. Връщам се на една друга аналогия. Борис Дрангов много ми прилича на един друг полковник, който беше произведен в този чин посмъртно - капитан Димитър Списаревски, загинал, по-скоро жертвал се при отбраната на София от бомбардировки по време на Втората световна война. 
- Това е същият дух просто. Първо, Борис Дрангов е последният български възрожденски войвода - той е прероден Раковски, прероден Бенковски или Левски с личния си пример и признат от хората около себе си.
Можете да четете спокойно книгата на Борис Дрангов „Помни войната“ като наръчник по мениджмънт на хората
Изключителен, изключителен! Просто всяко негово изречение, като го гледаш, си казваш: „Боже, как е възможно това?“. Роден в Скопие, мога да говоря страшно много за този човек! Между другото, на представянето на книгата ми една възрастна жена вдигна ръка. Казаха ми: „Господин Карабашлиев, това е внучката на Дрангов“. Тя се казва Дрангова и е дъщеря на неговия син - Кирил Дрангов, който е също такъв войвода, но през 1946 година комунистите го обграждат и загива в дома си на ул. „Шейново“ в София. Застрелва няколко души и след това се самоубива. Такъв герой е Дрангов с личния си пример - просто ние говорим за прероден Ботев! Целият български възрожденски патос, но през личния пример и който не звучи патетично! Писмото до жена му, когато отива в Македония да се бие като войвода, диалогизира с писмото на Ботев до Венета. Той казва същото: „Обичам и теб, и децата, но майка България сега е...“. Боже, какво нещо, какви хора желязни! 
Христо Раянов: Колко е трудно да напишеш един роман, който е патриотичен, но не е патриотарски? Тоест колко е трудно да стигнеш до тази граница, но да не я прескочиш?
- За мен това е най-лесното нещо, защото 
аз съм патриот до костния си мозък, но не съм патриотар
Аз съм израснал с патриотизъм - от моя дядо и от моите родители. Майка ми ми четеше „Записки“-те и „Под игото“, а в селото на дядо ми, където ходех през ваканциите, бяха наредени портретите на Левски и Ботев. За мен това е като да дишам, така че не ми беше трудно по никакъв начин. Но осъзнавам въпроса и знам колко е трудно някои хора да направят границата. Патриотизмът е свещено и е много важно чувство и усещане. Той няма нищо общо с омразата към другите, нито има нещо общо с антикосмополитността. Аз съм патриот, но съм космополит. Марк Аврелий казва: „Аз съм римлянин, но преди всичко съм човек“. През 1875 година, буквално година преди да премине Дунава, Ботев в писмото си до Драсов, което е писал тук някъде наоколо, пише: „Брате Драсов, първо трябва да сме человеци и после вече българи патриоти“. Та всички наши големи патриоти са и това - и космополити. Верността към родното не изключва и уважението към всичко останало. 
- Защо така се разви нашият патриотизъм? Защо стигнахме до това, че който не си е татуирал Ботев и Левски, ако не обича определена чужда страна и не мрази други, няма право да е патриот? 
- Ами защото нашите демократи го оставиха на кучетата. Нашият демократичен преход остави патриотизма ей така, вместо да го държи. 
- Нещо повече: тях даже ги обвиняваха в национално предателство и те мълчаха, защото мислеха, че всички разбират колко е абсурдно това. 
Проф. Стефан Вичев: Първо, къде е раната в заглавието на книгата „Рана“ - главният герой ли е ранен или българинът? Второ, защо след последната част на книгата добавихте „Осколки“? Трето, аз съм особено впечатлен от откъса в книгата за Енвер паша. Не знам къде събрахте и откъде почерпихте всичко това за Енвер паша? Това фактически е един сбит разказ, изложение за неподправената истина за България през един доста голям период от време. 
- Разбира се, че докато ми задавате въпроса, вие сам си отговаряте: че раната е метафора. 
Раната, която получава това младо момче от първия ден, в първата битка от войната, е всъщност метафора за по-голямата, колективна рана, от която целият ни народ все още страда
Дрангов казва: „Скрита рана не зараства“. Една рана, ако е скрита, ти може не я виждаш, но ако не се третира, ако не я напече слънце, отдолу тя работи, забира, загноява и е много по-пагубна. Тази книга някак си си дойде със заглавието, без да го насилвам. Повечето пъти заглавието е много важно за мен и аз много, много дебатирам вътрешно със себе си, а после и с редактора ми. Но за тази книга си беше ей така - просто това е заглавието, дойде от само себе си. По втория въпрос, за Енвер паша, почерпих информация, разбира се, от четене на източници, които съм описал в библиографията, която се съдържа винаги в моите книги. Четох и англоезичната му биография от турски автор. Макар това да не е напълно възможно, опитвам да съм изчерпателен в библиографията, така щото една книга, която напиша, да бъде повод за някой да научи нещо много повече от това, просто да прочете романа. А защо „Осколки“? Защото някак си не ми стигна художественото тяло на тази книга и исках да добавя повече за реални исторически хора. И ще ви кажа нещо много експресно: близо година след излизането на книгата ми се обади един господин и ми каза: „Аз съм Димитър Манолов, от Свиленград съм и искам да направя паметник на Димитър Маджаров, с когото се оказа, че сме далечни роднини. Четох вашата книга и тя много ме докосна. Какво ще кажете, имате ли нещо против да откриете този паметник?“. „Чакайте сега...“ - отговорих, прозвуча ми малко странно - „Може ли да ми изпратите повече информация за себе си - вие какъв сте, що сте?“. Виждам, че това всъщност е много сериозен човек, който прави този паметник на собствени разноски. Той ме държа в течение от самото начало, от избора на скулптор и паметникът стана страхотен! Аз не вярвах, а този човек вдигна паметника в центъра на града! Миналата година по това време аз и децата бяхме в Свиленград в парка в центъра на града, заради ей тези „Осколки“. Един достоен малък бюст, но цялата градинка около него е хубаво облагородена, помислено е за осветление и за всичко. Един родолюбив българин, който казва: „Ние трябва да ги помним тези хора!“. А Димитър Маджаров и Иван Русев са двама български войводи - обикновени хора, които извършват такъв подвиг, че на тези хора не знам какви паметници трябва да им издигнат! Това да спасиш човешко същество, е нещо много голямо! Ние, българите, издигаме паметници на какви ли не хора, но за спасителите имаме много малко паметници. И всъщност един друг български писател ми каза: „Захари, защо не започнем една инициатива за спасители на българите?“. Има такива, много са и Маджаров е един от тях. И сега му се обадих покрай тези наводнения, писах му, сетих се. Питах го как е там, в Свиленград? Ако някой не е ходил в Свиленград - има такъв мост там!
Мостът над Дрина е с около 50 метра по-къс от моста в Свиленград и е изграден от същия майстор. Изключителен мост, но за него няма написан роман
И ми казва: „Захари, догодина заповядай да откриеш още един паметник - на Слави Русев, втория български войвода“. 
- „Осколки“-те дават отговори на много въпроси. Особено писмото на младия румънец. 
- То отразява румънската гледна точка за събитията. Всъщност въобще гледните точки са на един български млад подофицер и на един румънски офицер, който пише до брат си на румънски език. И колко бях изненадан, че една година след като съм написал книгата, румънската посланичка поискала от мой приятел да чете книга от български автор на румънски език. Той й предложил: „Захари Карабашлиев е написал книга, в която има и много румънска гледна точка“. „Как така - учудила се тя - интересно, за кое време е и как се казва книгата?“. „Wound“ - отговорил й той на английски. „А как е на български?“. „Рана“. „Но и на румънски също е рана!“ И се оказва, че и на румънски, и на български език думата „рана“ е една и съща. Понякога изобщо светът и езикът изненадва много хората. 
Въпрос от публиката: Оптимист ли сте за бъдещето на България и какво не трябва да се допуска повече?
- Нека да кажем, че съм оптимист. Бил съм оптимист цял живот и сега ми е трудно, заради развалата във властта, която виждаме, и заради цялата тази поквара, която се изсипва върху нас, да стана песимист. Не мога да стана песимист за български дух и това, което виждам у българските хора. Разберете, ние сме много напред в момента въпреки цялата тази поквара. Тоест всичко, което сме постигнали сега, го постигаме въпреки отсъствието на държавността. При нас отсъства държавност, ние нямаме държавност, това не е държава - това много ясно трябва да го кажа и много ясно искам всички да го разберат: че това не е държава. Но ние имаме някакво общество, което има все пак някакво базово усещане за приличие и за култура, кое е редно и кое не е редно. Разберете: ние можем да се избием едни други, ако го нямахме това в себе си, както го правят в много латиноамерикански страни и в Мексико дори, където държавата я няма! Та въпреки отсътвието на държавност ние имаме нещо, което ни е запазило такива, каквито сме и особено хората, които сме тук. А какво не трябва да се допуска? Ох... Голямата грешка на България е Междусъюзническата война през 1913 година. Ужасно е това, което се случва тогава, просто е фатално! 
- Тази книга се е родила със започване на проучвания за периода 1944 година?
- Да.
- Това ме кара да мисля, че ще има и трета книга?
- Живот и здраве - да.
- Трилогия, която проследява времето от Априлското въстания до 1944 година има Анчо Калоянов - „Димитър Злочести и войводата Патрев“, „Див огън“ и „Девети“.
- Казах ли ви аз, как научавам нещо всеки път, като отида някъде!