Смел полярен изследовател, океанограф, прям и справедлив дипломат, непоколебим хуманист, философ, лауреат на Нобелова награда за мир, незабравим приятел на България - това е норвежецът Фритьоф Нансен (1861-1930), от чието рождение днес се навършват 164 години.  
Той е сред онези редки личности, чиито животи трудно могат да се поберат в едно определение. За едни е „царят на леда“ - първият, който преминава Гренландия и се осмелява да замрази кораба си във вечния лед, за да достигне Северния полюс. За други е велик учен, дипломат и носител на Нобеловата награда за мир. А за България той остава човекът, който подаде ръка на хилядите прогонени българи от Тракия и Македония, след като войните ги оставят без дом, земя и надежда.
„Истинската смелост - казва Нансен - не е в това да се изправиш срещу ледовете, а да се изправиш срещу човешката беда и да не отвърнеш поглед“.
Детството на едно неспокойно момче
Фритьоф Нансен е роден на 10 октомври 1861 година край Осло, в семейство на съдия. Норвегия тогава е бедна, планинска страна, където зимата властва повече от половин година. Малкият Фритьоф прекарва дните си сред природата - ловува, кара ски, плува в ледените езера. Това не е просто детска игра - закалката в суровата среда изгражда бъдещия изследовател.
Още тогава той осъзнава, че човекът е силен само когато се научи да бъде в хармония със стихията.
„Природата не се покорява - пише по-късно - тя се уважава. Тя изпитва нашата воля и ни учи да бъдем хора.“
Гренландия - първият триумф
През 1888 година, когато е едва на 27 години, Нансен събира петима другари и предприема експедиция, смятана за безумие: да прекосиш Гренландия от изток на запад със ски и шейни. Никой дотогава не е правил това. Снежни бури, измръзвания и глад съпътстват пътуването, но групата успява. В Норвегия ги посрещат като герои.
„Когато стъпихме отново на твърда земя, разбрах, че няма невъзможни неща - само непопитани въпроси“, споделя изследователят.
„Фрам“ и походът към Северния полюс
Истинският му звезден миг идва през 1893 година с експедицията на кораба „Фрам“ /в превод - „Напред“/. Планът е революционен: да остави кораба да бъде вледенен и носен от теченията към Северния полюс. Три години Нансен и екипажът му живеят сред ледове и вечна нощ.
Когато вижда, че „Фрам“ няма да достигне полюса, Нансен предприема дръзко решение: заедно с Хялмар Йохансен поема с шейни и кучета към най-северната точка. Те не стигат полюса, но достигат рекордните 86 градуса северна ширина - никой дотогава не е бил по-близо до целта.
Тази авантюра превръща Нансен в легенда. Вестниците го наричат „непобедимия северняк“, а младият Рьоалд Амундсен признава: „Нансен ни показа пътя. Без него нямаше да има Амундсен на Южния полюс“.
Ученият и дипломатът
Освен пътешественик, Нансен е и учен-зоолог, преподавател и общественик. След обявяването на независимостта на Норвегия през 1905 г. той става първи посланик в Лондон. Известен е със скромността си и с ясния си глас в защита на мира.
Тъкмо този опит в дипломацията го подготвя за най-важната му мисия - помощта за милиони бежанци след Първата световна война.
Паспортите на Нансен - документ за надежда
След войната Европа е пълна с хора без дом и държава - руски емигранти, арменци, асирийци. Те са „невидими“, защото нямат документи. Нансен предлага гениално просто решение: международно признат документ за самоличност, който става известен като „паспорт на Нансен“.
„Човекът без родина е като сянка - пише той. - Паспортът му връща плът и надежда“.
До 1942 г. такива паспорти са издадени на над 450 000 души. За мнозина това е билет към нов живот.
Балканите - новият фронт на хуманизма
Нансен обаче разбира, че най-голямата бежанска трагедия е на Балканите. След Междусъюзническата и Първата световна война десетки хиляди българи от Източна Тракия и Македония се оказват в пределите на България - без дом, без земя, често само с дрехите на гърба си. А и те често са прокъсани като разкъсаната снага на България.
През 1922 г. българското правителство моли Лигата на нациите за помощ. Отговорът е един - Нансен.
Срещата с България
Нансен пристига в България и лично обикаля бежанските лагери в Пловдив, Варна и София. Журналистът Георги Каназирев описва: „Видяхме го как коленичи пред една болна жена, как държи ръката на дете с измръзнали пръсти. Този мъж, покорил Арктика, бе сломен от сълзите на майките“.
Нансен е дълбоко разтърсен. В докладите си настоява пред Лигата на нациите, че България е изправена пред катастрофа и че без помощ стотици хиляди души ще загинат.
Земята като спасение
Неговата идея е проста и практична: да не се изграждат временни лагери, а да се заселят бежанците по българските земи, да получат ниви и възможност за труд.
„Дайте на човека земя - казва той - и вие му давате бъдеще“.
С помощта на международни заеми и фондове хиляди тракийски семейства получават парцели в Пловдивско, Хасковско и Бургаско. Там те изграждат нов живот - беден, но достоен.
След Първата световна война в България пристигат над 250 000 бежанци, основно от Източна и Беломорска Тракия, Егейска Македония и Добруджа. Това е около 6% от тогавашното население на страната - огромна тежест за бедна и победена държава.
През 1926 г. по данни на Международния комитет на Лигата на нациите в България вече има над 320 000 бежанци. Правителството е безсилно да се справи самo - няма достатъчно жилища, земя, средства.
Нансен успява да договори от името на Лигата на нациите международен заем, известен като Бежански заем за България (1926). Сумата - 2,25 милиона британски лири, е използвана за закупуване и разпределяне на земя за бежанците, за изграждане на къщи и стопанства и за    осигуряване на земеделски инвентар и добитък.
Благодарение на този заем около 60 000 бежански семейства получават възможност да започнат нов живот.
Българската признателност
Името на Нансен скоро става символ. В селата с бежанци портретите му стоят редом с иконите. Българските вестници го наричат „спасителят на тракийските майки“.
„За тракийските вдовици и сираци името на Нансен бе като молитва. Те го изричаха с благоговение“, пише Антон Страшимиров.
Последните години
До смъртта си през 1930 г. Нансен не спира да работи - за арменските, гръцките и руските бежанци, за международни споразумения, за правото на хората да живеят в достойнство.
Когато умира, българските вестници пишат: „Светът изгуби човек, който носеше светлина в най-тъмните места. България загуби свой приятел“.
Нобеловата награда за мир
През 1922 година Фритьоф Нансен получава Нобелова награда за мир за работата си с бежанците и гладуващите. Но той не използва парите за себе си - дарява ги за хуманитарни мисии.
„Мирът не е тишина между оръжията - казва в речта си. - Мирът е дом за бездомния и хляб за гладния“.
Днес името на Нансен носят училища, улици и награди. В България също има паметници и институции на негово име. Но най-големият паметник е паметта в сърцата на потомците на тракийските бежанци, които и до днес разказват за „добрия норвежец“.
„Човекът е силен, когато се осмели да бъде добър“, казва Нансен.
И ако някога неговите стъпки в снега на Арктика ще бъдат заличени от вятъра, то стъпките му в съдбата на българските бежанци ще останат завинаги.
По материали от интернет