Най-богатият български търговец и банкер от края на XIX век, който прекарва по-голямата част от живота си в чужбина, но не престава да се чувства дълбоко свързан със съдбата на своя народ. Това е оставилият името си в историята предприемач Евлоги Георгиев, от чието рождение днес се навършват 206 години. 
Когато стъпим пред централния вход на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и погледнем към двете бронзови фигури, които пазят вратата, неизбежно се замисляме за хората, чиито имена са свързани с този дом на знанието - Евлоги и Христо Георгиеви. Историята на Евлоги (Евлогий) Георгиев е история за предприемчивостта на българския търговец през XIX век, за принципите на един човек, който успява да натрупа огромно богатство в търговията и финансите, и за решението му да остави почти всичко за родината и просвещението. Неговият живот преминава между Карлово, Галац, Браила и Букурещ - и завършва с един от най-значимите дарителски завети в българската история.
Карловският корен и първите стъпки в търговията
Евлоги Георгиев е роден на 3 октомври 1819 г. в Карлово, в семейството на Георги Недев и Евдокия Пулиева. Обучава се в родния град и в Пловдив; известно време работи като учител в Карлово, преди да тръгне по пътя на търговията - пътят, който ще го отведе далеч извън пределите на Османската империя.
Мнозина знаят историята на „Пулиеви-Георгиеви“ - търговско съдружие, което формално започва около 1839 г. и се превръща в един от най-успешните търговски конгломерати в района на река Дунав и Черно море. Първите търговски начинания са в румънския град Галац, където Евлоги и роднините от рода Пулиеви развиват бизнес с ориз, зърно и други стоки. По-късно търговията им се разширява към Браила и Букурещ, а мрежата им включва и търговски агенти в Европа. Точно това ранно обвързване с дунавската търговия дава основата на богатството, с което Евлоги ще разполага в по-късни години.
Любопитно е, че младият Евлоги не започва веднага като голям търговец: първоначално работи с по-малки партьори (включително вуйчовците Пулиеви), учи тънкостите на търговията и на управлението на магазини и складове, и стъпка по стъпка разширява дейността си - практика, която отразява общия модел на предприемаческа мрежа през Възраждането: семейство, доверени хора в чужбина, агенти и постепенно преминаване към финансови операции. 
От търговия към банкиране: как се трупа капиталът
През втората половина на XIX век Евлоги и неговият брат Христо вече са не само търговци, но и кредитори - приближават се към ролята на банкерите на своето време. Те финансират сделки, събират капитали, оперират с валути и ценни книжа - процес, който всъщност променя профила им от търговци на крупни доставчици и финансисти. До началото на освобождението на България (1878) и след това двамата братя изграждат активи в недвижими имоти и започват да инвестират в промишлени проекти, включително в родния Карлово.
Един от най-интересните епизоди в стопанската кариера е появата и развитието на текстилна фабрика в Карлово - проект, който Евлоги реализира с обществена подкрепа, за да осигури поминък в града. За времето си това е вид „социално-индустриален“ проект: не просто бизнес, а опит да се изградят условия за работа и препитание в родния край.
Даренията - какво и защо пожела да остави
Най-силното място на Евлоги Георгиев в колективната памет е като меценат. Той дарява сериозни суми към различни обществени каузи: училища, болници, читалища и градски инфраструктурни проекти както в България, така и в градовете, където е живял - най-вече в Румъния. Дарението му за бъдещия Софийски университет е безценно - Евлоги (изпълнявайки и волята на своя брат Христо) дарява парцел в центъра на София и голяма парична сума, предназначена за построяване и издръжка на висше училище. Официалната история на университета цитира дарение от около 10 200 кв. м земя и сума от 6 800 000 златни лева. Безспорно е, че без финансовата воля на Евлоги и Христо идеята за собствен дом на българското Висше училище би се реализирала значително по-трудно или в по-малки мащаби.
Освен на университета, Евлоги прави и други значими дарения: подкрепя Българското девическо училище в Солун с 50 000 златни лева, болници в Цариград и в Галац, дарява пари за обществена и ученическа подкрепа, а в Карлово инвестира в текстилна фабрика и сгради, чиито доходи трябвало да подпомагат местни институции.
Заветът и прословутият цитат: какво пише в последната воля на Евлоги Георгиев
Евлоги Георгиев завещава голяма част от имуществото си на каузи в полза на българската просвета и обществени институции. В известната си мисъл от завещанието той формулира мотивацията си в прост и силен поетичен тон: „Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно“. Този израз често се цитира в търсене на нравственото обяснение защо един предприемач-милионер решава да не остави богатството си на роднини, а да го вложи в обществени каузи. Завещанието е написано по-рано (на 8 юли 1882 г., според някои изследвания) и е открито след смъртта на щедрия дарител в Илфовския окръжен съд в Букурещ. То предвижда големи парични средства и имоти за Висшето училище в София и множество други институции и градове. 
Сагата около наследството: изпълнителят, споровете и българската държава
Колкото дарението е грандиозно, толкова и неговото изпълнение се оказва сложен и дълъг процес. Евлоги Георгиев определя за главен изпълнител на завещанието Иван Евстратиев Гешов - депутат с 13 мандата и министър председател на България от 29 март 1911 до 14 юни 1913. Именно ролята на Гешов и начинът, по който управлява наследството, предизвикват възражения от близки и роднини, различни юридически процедури и продължителни спорове, които се разгръщат през първите десетилетия на XX век. Историята на „случая със завещанието“ е сложна и включва румънски съдебни дела, жалби от страни, законодателни намеси и многогодишни дебати относно тълкуването на волята на дарителя.
Документалната хроника показва, че близките на Евлоги Георгиев, включително наследници от рода Пулиеви, са водили дела в Румъния, стремейки се да оспорят части от завещанието и ролята на изпълнителя. Междувременно обществените и държавните институции в България, университетската колегия и научните дружества се включват в обсъждането и изпълнението на завета, което налага и специални правни и административни решения за реализиране на намеренията на дарителя. 
Този дълъг процес обяснява защо сградата на Софийския университет - макар идеята за Висше училище да съществува още от края на XIX век - получава своя централен дом по-късно, а първият камък на сегашната сграда е положен години след смъртта на Евлоги Георгиев. Решението и усилията на изпълнителя и на държавните структури да защитават и осъществяват волята на дарителя в крайна сметка довеждат до построяването на сградата и до създаването на организация, която да управлява средствата за университета.
Хората и образите: портрети, паметници и символи
Евлоги и Христо не са забравени - тяхната памет е вписана не само в документацията на Софийския университета, но и в градската тъкан. Бронзовите статуи на братята на входа на университета са дело на известния български скулптор Кирил Шиваров (1887-1938). Те са поставени през 1934 г. и дават физически образ на онези, които със средствата си съградиха дом за знанието. Освен това името на братята е вписано в градски топоним - бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ в София носи тяхната памет и напомня за гражданската отговорност на поколението от Възраждането.
Любопитно е и че името на Евлоги Георгиев е увековечено дори на далечни места - например връх Evlogi Peak в архипелага на остров Смит (Антарктида) носи неговото име в знак на признание от картографи и научни институции. Това е доказателство за трайния международен резонанс на името му.
Откъде идва филантропията: личен морал или обществен идеал?
Причините, поради които Евлоги Георгиев избира да разпредели богатството си по този начин, могат да се прочетат в няколко пласта. Първо - патриотичният мотив и убеждението, че просвещението и науката са основа на възхода на народите: това прозира в думите от завещанието му, които свързват личния му покой с участието в „преуспяването и величието“ на отечеството.
Второ - прагматичният поглед на успешен търговец: Меценатът ясно формулира, че висше училище трябва да обучава „предимно в положителните науки с приложение към индустрията“ - тоест волята му не е просто да създаде „монумент“ от камък, а да инвестира в практическо образование, което да подпомага икономическото развитие. Това показва, че дарението е мислено като инвестиция в дългосрочен икономически и социален ефект, а не като чиста филантропия в модерния смисъл.
Трето - личните взаимоотношения и обществените връзки: Гешов, чиято роля е ключова при изпълнението на завещанието, е фигура с много контакти и влияние; фактът, че Георгиев го е избрал, говори за доверие и за желание дарението да бъде управлявано от човек, способен да води сложни преговори и да защити волята му. Това, разбира се, създава и предпоставки за конфликти - както и се случва по-късно.
Наследството днес: университет, памет и уроци
Днес, преминавайки през централния кампус на Софийския университет, всеки студент и посетител вижда резултата от тази далновидност - сграда, паркове, институция, която в продължение на десет поколения е дала образование на хиляди млади хора. За историците и обществените наблюдатели Евлоги Георгиев остава пример за това как един богат предприемач може да вложи ресурси в общественото благо по начин, който да има устойчив ефект.
И все пак уроците не са еднозначни: съдебните спорове и сложният процес по изпълнение на завещанието показват колко важни са институциите и правните гаранции при реализиране на волята на мащабни дарители. Историята на Евлоги Георгиев ни напомня, че дарение без стабилни институционални механизми може да се превърне в поле на конфликти и политически натиск - и че за да оживее една дарителска идея, тя трябва да срещне държавна и обществена воля, прозрачност и правна устойчивост.
Животът на Евлоги Георгиев показва сложността на предприемаческата съдба в епоха на големи икономически и политически промени. Той е човек, който успява да натрупа капитал благодарение на търговска мрежа, на умението да управлява финансови операции и на епохалната възможност да инвестира в земи и имоти в развиваща се столица. Изборът му да остави богатството си в името на просвета, здраве и икономическо развитие е едновременно личен и политически акт - завещание, което бележи опита на едно поколение да обезпечи бъдеще за страната си чрез образование.
Неговите думи от завещанието „Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно“ остават кратък и мощен девиз на меценатството. Те говорят за увереността, че инвестицията в знанието и обществените институции е едно от малкото начинания, които надживяват времето и самия дарител.
По материали от интернет