Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.

Предложената бележка е онасловена със заглавието на една от популярните Пенчо-Славейкови епически поеми. В следващите редове ще приведа някои сведения за смисъла на това заглавие.
Главен герой в поемата е великият немски композитор Лудвиг ван Бетховен. Той е представен в преломен етап от живота си – в момента, когато разбира, че е напълно оглушал. Композиторът не може да си представи живота без музиката и затова дори и мисли да се самоубие. От самоубийството го спасява единствено споменът, че Омир, най-великият поет на Античността, е бил сляп, но е виждал повече от всички зрящи. И така, Бетховен решава, че трябва да живее и да продължава да създава музикални произведения. Изпълнен с такива мисли, той започва да свири на рояла, а в същия момент в стаята влиза един от неговите ученици. Ученикът не разбира музиката, която чува, но усеща нейното величие и изключителност. А в този момент съзнанието тайно мълви в душата на Бетховен: „Ти на съдбата няма що да ропщеш. / Ти имаш свой особен дял… Ти сне / от небесата пламък Прометеев / да го запалиш в хорските сърца / и възгорени, да ги възвисиш. / И в тях сърца, един през векове, / ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“
Очевидно е, че Лудвиг ван Бетховен е описан в тази поема като свръхчовек. Свръхчовекът е персонаж, който присъства и в други поеми на П. П. Славейков (напр. „Луд гидия“, „Ралица“, „Фрина“, „Микеланджело“ и др.). Свръхчовекът е персонаж, който се отличава от околните, тъй като притежава качества, които другите нямат (напр. Фрина и Ралица са много красиви; Луд гидия е изключителен музикант; Микеланджело – скулптор и т.н.). По правило свръхчовекът е неразбран от околните, които във всяко едно отношение се намират на далеч по-ниско равнище от него. Той преминава през някакво тежко изпитание, което би сломило всеки друг човек. Свръхчовекът обаче успешно преодолява всички трудности, понеже има изключително силна воля и съзнание за своята мисия в живота, а след преодоляването на изпитанието продължава да живее.
Основните сюжетни части на тази схема присъстват и в поемата „Cis moll”. Главният герой е представен именно в момент на тежко изпитание, когато разбира, че е загубил слуха си. „Аз доживях самичък да се видя‚ / мътвец приживе. Другите живеят / с живота на творенията мои – / и само ази зарад тях съм глух. [ ... ] „Твореца на хармонията глух!“ Но след като е надмогнал мисълта за самоубийство, Бетховен продължава да твори музика.
П. П. Славейков внимателно е обмислил заглавието на своята поема. При първата си публикация (сп. „Мисъл“, 1892 г., кн. V, с. 336 – 339) поемата е озаглавена FIS-DUR (фа-диез мажор). Самият поет по-късно е преценил, че това заглавие е свързано с радостно, бодро звучене и не е подходящо за поемата, затова го е заменил с „Cis moll” (до-диез минор). В тази гама е написана „Лунната соната“ на Бетховен, но заглавието на поемата не е свързано с нея, а с Петата симфония.
Това се доказва преди всичко от мотото на поемата – „So pocht das Schicksal an die Pforte“ („Така съдбата чука на вратата“). Така самият Бетховен е характеризирал темата на своята Пета симфония. В поемата също има пасаж, свързан с мотото: „Душа жаднее за покой – покой / във гроба – на чиито двери няма / съдбата ни да хлопа, ни зове!“ 
Във финала на творбата също така присъства споменаването на Съдбата: „Ти на съдбата няма що да ропщеш. / Ти имаш свой особен дял…“ Бетховен не бива да роптае срещу Съдбата, защото чрез гениалната си музика ще живее завинаги „безсмъртен в смъртний мир.“ Тук е мястото да бъде посочена и една езикова редакция, която в значителна степен променя смисъла на финала. „Съзнанието тайно“ мълви в душата на композитора: „Ти на съдбата няма що да ропщеш“. Глаголът „ропщеш“ е форма на глагола „ропща“. Ето как е обяснен той в речника на Найден Геров (Рѣчникъ на блъгарскый языкъ, чясть пята; Пловдивъ, 1904, с. 85): „ропщѫ, -ешъ – Роптаѭ, с думы, съ гласъ изказвамь, че не сьмь доволенъ отъ нѣчто“. И така, композиторът не бива да роптае срещу Съдбата. 
В някои издания обаче (в т.ч. и в т. I от събраните съчинения на П. П. Славейков под ред. на Д. Осинин, С., 1958 г., с. 225) се намира обликът „робщеш“. Вероятно издателите го свързват с глагола „робувам“, но смисълът на поемата не дава такова основание.

Иво БРАТАНОВ