Националният отбор по волейбол вдигна адреналина на нацията със сребърната купа на световното първенство във Филипините. Както можеше да се очаква, сега идва ред на празненствата - с искрената радост на народа и чевръстите пиар акции на политиците, които ще избутат всичко по пътя си, за да влязат във фокуса на вниманието. Какво обаче стана в Манила? За такъв разговор „Утро“ покани треньора във волейболен клуб „Дунав“ Красимир Миронов.

- Г-н Миронов, какво направиха нашите момчета на филипинска земя?
- Това второ място е с огромна цена, защото малка България победи например страна с огромен човешки и икономически потенциал като САЩ. Представете си само, че ние, българите, с 6-7 милиона население - не знам вече колко точно останахме - се противопоставихме срещу колос с 350 милиона! Няма логика, защото Щатите са и значима волейболна сила, но е факт, че ги елиминирахме. Извън този успех мисля, че стореното от нашите в Манила няма да се повтори в близките 50 години. 
- Защо?
- Не омаловажавам направеното от момчетата - напротив, но трезвите волейболни глави ще признаят, че се паднахме в лесен поток. Освен това гиганти в нашата игра като Бразилия, Япония и олимпийските шампиони от Франция отпаднаха в групите. Това отпадане бе извън всякакви очаквания, но се случи. Нататък разбихме САЩ, а Португалия и Чехия не бяха от нашата класа. Така стигнахме до финала. Не казвам, че беше лесно, само отчитам някои фрагменти.
- Имахме ли шансове срещу Италия?
- Много малки и това се знаеше предварително. Италианците са отбор на супер ниво. 
- Какво не ни достигна?
- Като ситуации, разигравания, визия за изграждане на атаките не видях чак такава голяма разлика. Нашите играха грамотен волейбол, но „скуадрата“ ни уби със сервиси. Началните удари бяха разковничето на италианската победа. Срещу такива „бомби“ се противодейства много, много трудно. Ние отговорихме, ако не се лъжа, само с 3 аса, твърде малко за мач срещу „скуадрата“.
- И все пак нямахме ли някакви допълнителни резерви?
- Как и откъде да имаме, след като селекционерът Джанлоренцо Бленджини разчиташе на едни и същи хора! Ако изключим, и то с уговорки, че на пейката имахме една-две прилични смени, италианецът не разполагаше с равностойни хора.
- Какво мислите за работата на Бленджини?
- Фактът, че специалист от неговия ранг води националния ни отбор, е голям комплимент за българския волейбол. Бленджини очевидно работи сериозно и подготви тима по най-добрия начин. Знам от първа ръка, че в Самоков, където вървяха тренировките преди първенството, е падал неимоверен къртовски труд - 3 часа сутрешна тренировка, още 3 часа следобед!    
- Големите звезди на първенството в българския отбор безспорно бяха братя Николови - 18-годишният Симеон и 21-годишният Александър. Направи обаче впечатление, че се пишеше и говореше изключително за тях, все едно другите момчета ги няма на терена. Какво мислите по този въпрос?
- Братята са изключителни таланти. Вярно е, че фокусът на вниманието беше насочен предимно към тях, но в случая има поне две обяснения - баща им Владимир беше много добър играч и дългогодишен капитан. Другото е, че медиите обожават да създават героични истории и да рисуват любимци. Не подценявам наистина феноменалните качества на Николови, но все пак волейболът е колективен спорт.  
- Кой от двамата е по-добър?
- Не може да се отговори еднозначно, защото играят на различни позиции. Единият е разпределител, другият - основен човек в атака. Неслучайно Александър бе избран в идеалния отбор на първенството. Мони е волейболист с въображение и фантастично бъдеще. 
- Сега се задават всенародни тържества с помпозно посрещане на националите и едва ли не манифестации. Не ви ли прилича тази история на онова световно футболно лято в САЩ през 1994 година? И още - тогава, вместо да се използва инерцията от бронза на националния ни отбор и футболът ни да върви нагоре, се стигна до трагични резултати в наши дни. Смятате ли, че волейболът няма да допусне тази грешка?  
- Сценарият с еуфорията си прилича като две капки вода. Една-две седмици ще е така и после всичко ще стихне. Така мисля аз. Обикновените хора ще се радват от сърце, „важните“ ще си пробиват път до фоторепортерите. И е разбираемо, защото всеки българин - по едни или други подбуди - ще се идентифицира със стореното от волейболистите. Така се повдига националното самочувствие, но както казах, фойерверките ще са от ден до пладне.
- А може ли този сребърен взрив в Манила да подейства като мотивация и допълнителен стимул за работа в нашите клубове? Може би ще има вълна от момчета, които ще се запалят да тренират волейбол.
- Честно казано, след като съм запознат в детайли с характера на младото поколение, не съм голям оптимист. Знаете ли какво е мисленето на днешните деца и юноши?
- Какво?
- Важното е да кажат, че тренират в „Дунав“, не е важно колко тренират. За някои едночасовата тренировка е истинска мъка. Нагласата им е: „Няма ли да свършим най-сетне, че да грабна телефона или да се пусна по центъра“. Иначе българинът може. Стига да иска. Доказателството беше във Филипините. Най-младият отбор на това първенство завърши втори, а го направи, защото тези младежи искаха да тренират, тренираха и имаха цел пред себе си. Техният успех е обеца на ухото и урок накъде трябва да върви цялото ни общество.