- Къде е математиката, къде е творческото писане, Оци?
- Това с писането се формира точно в Математическата гимназия. Учих там от 8 до 12 клас, но така и не заобичах математиката - вървеше ми, обаче с много повече труд и реших, че не е за мен. Творческото писане, ако можем така да го наречем, дойде съвсем случайно и спонтанно. Имаше един мач през 2005 г. между отборите на ЦСКА и „Ливърпул“, който не беше излъчен по телевизията, а ЦСКА спечели. И аз, като цесекар се издразних на телевизиите и им писах едно гневно, но културно писмо. Когато родителите ми го прочетоха, казаха къде на майтап, къде не, „Трябва да станеш един журналист“. И така от МГ-то във Факултета по журналистика в Софийския университет. През 2005 г., точно преди 12 клас, когато всички други знаеха общо взето „какви ще станат, като пораснат“, аз реших да пробвам журналистика. Много ми помогна учителката ми по литература Доротея Александрова, защото имах доста да наваксвам. Знаете, че в Математическата няма много часове литература, пък за кандидатстването ми трябваше стабилна подготовка. И така, криво-ляво, въпреки Далчев, който се падна на изпита в София, успях. После реших магистратурата ми да е творческо писане. Работих като репортер няколко месеца във вестник „Сега“, но след една случка в Софийски градски съд, когато един от прокурорите се отнесе изключително пренебрежително към всички колеги, реших, че тази работа не е за мен и започнах да пиша.
- Може ли някой да те научи да пишеш творчески, ако не си го носиш отвътре?
- За писането никой не може да те научи, прекалено е субективно. Могат обаче да се дадат насоки и най-вече книги за четене. Най-голямата тънкост на писането е четенето, а в магистратурата бяха изключително благоразположени към нас. Постоянно се обменяха книги, идеи, интереси и така човек се запалва.
- Ходиш ли на протести?
- Ходих. Не мога да съм там всеки ден просто. Първото, според мен, което трябва да се промени, е самото отношение към промяната. Ясно е, че вече търпението на много хора се изчерпва, но и промяната не може да стане просто така, за една нощ. Нужни са постоянство и ясно поставени искания. Това важи и за двете страни - и народа, и политиците му, щото ние сме малка държава, част от разни съюзи, сдружения и т.н. Външната политика ни е слаба, а оттам и вътрешната.
- Не е ли обратно - при добра вътрешна политика може да се гледа и навън?
- По принцип да, но когато отвън заповядват да се правят някакви неща, да се дават пари на конкретни места, ролите се обръщат. Задължението на нашите политици е да отстояват българския интерес, а не на други държави. Веднага давам като пример селското стопанство. Слагат се някакви правила, които утежняват нашите производители, като същевременно се внася продукция от съседни държави, която излиза уж по-евтино. Това е безумие.
- Защо остана в България? Не вярвам да не ти е минавала такава мисъл.
- Семейството и това, че си обичам страната, ме задържаха. Патриотизмът е малко като ума - ако много претендираш, че го имаш, най-вероятно го нямаш. Затова всички тия, дето крякат какви големи патриоти са, не им хващам вяра, щото само с крякане не става. Моят патриотизъм е, че останах тука. А не е каквото да не съм имал възможност. Умните избягаха, останахме остроумните.
- За да си част от „Комиците“ и „Столичани...“, явно имаш чувство да хумор. Не искам смешка, но имаш ли реални прототипи и истории от Русе в сериала?
- Ооо, колкото искаш! Да кажем цял герой - няма, но черти от характера, много. Съседите са основен двигател на прогреса, не може комшията да има нещо повече от тебе, трябва и ти да имаш, най-малко като неговото „нещо“, а желателно е да е повече. Другото е за стремежите - към власт и към лесни пари. Всеки чака отнякъде да му паднат. Същото е и с властта. Човек без качества + стремеж към власт = добра комедия. Това е формулата, това е животът ни. „Ей така да ми паднат едни пари...“  - кой не е чувал тези думи тук, в България, пред тотопунктовете да речем. По-страшен обаче е стремежът към власт на всяка цена. Да нямаш качествата, а да се пънеш да си на предна линия, е повече от вредно. В сериала сме включили и подценяването на младите, което също е типично българска черта. В различни случки от сериите има подобни препратки към пренебрежително отношение спрямо младите.
- Имаш ли си твой образ, изграден изцяло по твоя идея или всеки добавя краски в колорита на образите?
- Не бих казал, че имам. По-скоро са детайли или черти в характера, или начин на говорене, или действие в някоя ситуация.
- Вече се появиха анонси, че следващият сезон ще е по-смешен от предишните, много по-смешен.
- Защото е истински. Много хора припознават себе си или някой познат с героите. Смешно е, защото се мъчи да погледне от забавната страна на съвремието и, надявам се, успява.
- Изпълнителката на ролята на Гълъбина Албена Петрова също е русенка. Има ли някакъв регионален патриотизъм между вас?
- Има доста русенци във фирмата, пръснати по различни проекти. От време на време се виждаме, говорим си за любимия град - кой кога за последно се е връщал, как е било... При мен последния път беше прекрасно. Направих си представянето на книгата, видях се с максимален брой приятели и познати за минимален брой дни, с родителите и роднините, разбира се.
- Какво беше за теб „Сървайвър“?
- „Сървайвър“ е нещо, което не може да се опише - трябва да се усети. Когато си изваден от естествената си среда, можеш да се преоткриеш, да намериш качества в себе си, които не си предполагал, че имаш, да се изправиш срещу страховете си, както се казва във филма „Корабокрушенецът“ - „продължаваш да дишаш, защото слънцето ще изгрее отново и не знаеш какво ще ти донесе приливът“.
- Каква беше твоята работа там?
- Репортер - ежедневна. Работата на репортера е да усети историите на участниците, да ги сглоби и да създаде цялостния разказ. Може би най-доброто ще си остане самото ходене на работа. Това са ми най-добрите спомени. Когато ходиш на работа с лодка, а около теб има китове, които виждаш на една ръка разстояние, си е изключително преживяване. Е, имаше и няколко бури в морето с лодката. Тогава осъзнаваш колко си слаб в сравнение с природата. От друга страна тези моменти помагат за овладяване на страха.
- Книгата ти е със заглавие „Трудният начин“. Как дойде тя?
- Книгата е част от поредицата „Нова поезия и проза“ на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“, които издават млади автори на „вълни“. Аз бях от втората с още двама колеги. Пиша проза - разкази, не мога да се справям с поезия, затова се надявам разказите да ми се получават. Използвал съм много реални случки от живота си за „трудния начин“. Защото - може би е малко нахално - ама си мисля, че животът ми изобщо не е толкова лесен и може да послужи като вдъхновение за книга с такова заглавие.
- Чакай, виж отстрани как изглеждат нещата - едно умно момче от Русе отива в София, учи журналистика и попада в един от най-добрите творчески екипи, създали едни от най-гледаните телевизионни продукции. На кое казваш труден живот?
- Е, да, така е, обаче ако някой се поинтересува, това въпросно момче какви усилия е положило първо за да влезе от Математическата с литература в Софийския университет, където журналистика приемаха 10 момчета от цялата страна, как се кандидатстваше за работа в екипа - с кастинги, интервюта, изпитателни срокове, ежедневно доказване на възможностите, живот в студентски град в стая 3 на 3 метра с още 2-ма души... Знам ли, разбира се, че има много по-лошо живеещи или преживели хора от мен. Това обаче не значи, че не съм положил усилия и не ми е било трудно.
- Можеше ли да бъде лесно?
- Да, ако бях в чужбина. Според мен нямаше да ми е трудно. Не знам защо, но така си го усещам. Пък и „Трудният начин“ не е само моят живот. Вътре има доста герои, прототипите на които съм взел от средата около себе си - с техните проблеми, битки, загуби, победи.
- Усещаш ли се победител? По трудния начин...
- Победител - не. Все пак не съм постигнал кой знае какво. Обичам си работата, дава ми свобода на мисълта, влагам си енергията в нещо продуктивно. Иначе за живота - той просто „е“ - хубав, лош - както си го направиш. Ако си готов да се лишиш от разни глезотии за сметка на целта си - като например ежедневни излизания, бири, разгул някакъв, и си вложиш енергията в нещо креативно - животът е хубав.
- Все пак не си кърък.
- О не, в никакъв случай и си имам белег на бузата, който да ми напомня за това всеки ден. Преди 21 години минах през една стъклена врата и се оттървах доста леко. Детска история и не е свързана с домашно насилие. От родителите си лошо не съм видял.
- Те какви хора са?
- На първо място - добри, на второ - страшно интелигентни, без тях нямаше да имам любов към четенето. Спомням си как като много малък с баща ми играехме на „Коя е столицата на еди-коя-си държава“, а с майка ми рисувахме знамена на държавите и така знаех географията от 6-7-годишен.
- Какво работиш в момента?
- По Столичаните. Тя работата не свършва. Има редакции, доизчистване на сценария, нови идеи.
- Йовчето наистина ли ще остане при Гришата?
- Ще се разбере през есента. Когато хората се  върнат от летните почивки, тъкмо ще заварят нещо интересно. Ще видим доста от героите в непривична за тях среда, което ще е предпоставка за нови забавни и маааалко драматични случки. Надявам се да се хареса, защото е добро. Няма как да кажа повече. Майка ми два сезона ме питаше кой ще спечели „Сървайвър“ и винаги й отговарях „Аз“.