Не се среща често такава приемственост - толкова истински сърдечно предаване на „кралския жезъл“ и толкова истинско приемане на „тежката царска корона“. В началото на церемонията по откриването на новата учебна година в Националното музикално училище „Проф.Веселин Стоянов“ искрено и без излишна протоколност прозвучаха думите на досегашната директорка на училището Мария Дуканова и също толкова искрено и без сдържани официалности прозвуча уверението на новия директор Здравко Саралиев, когато той заключи: ще следвам съвета на госпожа Дуканова: „Винаги можем повече!“. Последва прегръдка, която казваше повече от всички изречени думи. 
Дни преди това начало на 15 септември двамата директори на артистичното русенско училище отделиха време за разговор с вестник „Утро“. И тъй като и Мария Дуканова, и Здравко Саралиев са възпитаници на същото училище - легендарното русенско Музикално, първо ми се прииска да ги върна към техния собствен 15 септември като ученици преди време. Как са се чувствали, какво са изпитвали?

Мария Дуканова: О, много страшно беше! Особено преди въпросния 15 септември - още когато дойдох да кандидатствам тук. Идвах от Севлиево, много се притеснявах от изпита. От всичките деца, с които заедно кандидатствах за класа по цигулка, само аз не бях от Русе. Бях ужасена - в Севлиево уроците по солфеж бяха по-скоро пожелателни, докато виждах, че другите кандидати бяха далеч по-напред с тази материя. Чувствах се не на място, на първите консултации, на които отидох, ме обзе мисълта, че няма как да успея. През цялото време си казвах: „Ех, защо не отидох да кандидатствам в Английската!“. В крайна сметка обаче се класирах трета в списъка на приетите... А първият учебен ден... Тогавашният директор Борислав Михайлов беше толкова респектиращ! Беше изправен като скала, гледаше страшно - или поне тогава на мен така ми се струваше. А освен това 
за моя пълна изненада се оказах новоприетата осмокласничка, избрана да отговори на приветствието
което по традиция дванайсетокласник отправяше към новите ученици. После вече не беше страшно... 
Здравко Саралиев: При мен беше по-различно. Беше 1989 година. Тогава в Музикалното училище приемаха деца от четвърти клас. Но аз кандидатствах след завършен седми клас. Идвах тук не отдалече, а оттук, от Русе, от квартал „Цветница“. Тогава приемаха три паралелки в осми клас - две с деца, които вече бяха ученици на Музикалното, и един с „външни“. При все че бях „външен“, се озовах в А клас. Впрочем колкото до солфежа - съучениците ми бяха учили солфеж от 4 клас, за разлика от мен. Така че и при мен имаше подобен стрес. Но после стана забавно. Точно тогава Музикалното училище преживяваше един от нелеките си периоди с базата. 
Мария Дуканова: След земетресението през 1987 година се наложи да напуснем красивата емблематична сграда на „Борисова“, тогава все още улица „Георги Димитров“ и занятията се провеждаха на три различни места
Здравко Саралиев: Учехме в училище „Мара Манева“, там ни беше класната стая, част от часовете се провеждаха в общежитието на Мюсюлманското училище. 
- И не сте имал късмета да учите в красивата сграда на „Борисова“?
Здравко Саралиев: Да уча там - не. Но съм свирил в залата на Музикалното.
От шестгодишен свирех на акордеон в школата на „Петко Д. Петков“
Майка ми обаче реши, че е време да посегна към кларинета - и от десетата си година вече свирех на кларинет. 
- Какво сте запазили в спомените си от своите ученически години?
Здравко Саралиев: Бях вече в 11 клас, когато започна определено да ми харесва, че уча точно тук. Харесваше ми атмосферата, отношенията между преподавателите и учениците. Но беше много строго...
Мария Дуканова: И сега е строго! Но криворазбраната демокрация невинаги ни позволява това. Все пак днешните обстоятелства трудно могат да се сравнят с това, което беше някога. Тогава хем беше строго, хем витаеше онзи артистичен дух, който въвежда учениците в това, което им предстои след дипломирането, ако изберат кариерата на музиканти. Когато отивахме на концерти, докато вървяхме към залата, си носехме билетите в ръце - за да можем във всеки един момент да докажем, че не се шляем в нарушение на вечерния час... Да не припомням забраната на късите поли. Аз самата имах един печат от онези, които „пазителите на реда“ удряха по коленете на момичетата, ако полите им са твърде мини... Наистина въпросът с дисциплината стоеше изключително строго.
Да припомням ли, че именно поради това именитият български диригент маестро Емил Табаков беше изключен от нашето училище за нарушение на желязно въведените правила?...
Днес, когато разказвам на момичетата и момчетата за тези неща, те просто не разбират за какво им говоря, за тях това звучи като някакви фантасмагории. 
- Да превъртим малко лентата напред. Госпожо Дуканова, а спомняте ли си първия свой директорски ден в училище?
Мария Дуканова: Да, разбира се. Но за мен това не беше някаква генерална промяна. След като завърших Консерваторията в София, петнайсет години бях учителка, от 1992 до 1996-а бях заместник-директор по художествено-творческите въпроси на Музикалното училище, бяхме трима заместник-директори, ходех на съвещания, познавах и административната страна на ръководенето, така че за мен директорската позиция беше преход, а не стрес. Не ми беше трудно, беше ми позната работата. През този септември започвам своята 30-а година в училището. За мен завчера беше моят 15 септември. Когато през 2019 година след конкурса събрах колегите на педагогически съвет, казах, че този ми е последният мандат.
Смятам, че трябва да си тръгна, когато съм на върха
Намирам за егоистично, а и в определен смисъл за неуместно човек да не усети кога е време да се раздели с подобна позиция. Убедена съм, че трябва да бъдеш широко скроен, да мислиш далновидно, да виждаш далече напред, а не само под носа си, и да прозреш реалността и навреме да се извърши приемственост между старото и новото. Обикновено правя това, което говоря. Тогава казах също на колегите: нека ако някой реши да се яви на следващия конкурс, да ми се обади, за да му помогна да се подготви. 
- А как при вас, господин Саралиев, дойде решението да се явите на директорския конкурс? Предполагам, че не е било лесно, нито спонтанно? Още повече, че е свързано с раздяла с нещо достатъчно важно за вас - с оркестъра на Русенската опера, където допреди седмици бяхте една от водещите фигури?
Здравко Саралиев: Ковид е виновен! 
- Ковид ли?
Здравко Саралиев: През 2020 година Ковид епидемията затвори всичко: концертните зали, училищата, институциите, цялата страна, та дори и целия свят! Работата в операта стигна точката на замръзване, учебните часове в Училището по изкуствата преминаваха онлайн, учениците ме мразеха, защото ги тормозех с видеоуроци... Дотогава имах завършена бакалавърска степен. И тъй като разполагах с цялото време на света, започнах да търся каква специалност да избера, за да защитя магистърска степен. Тогава си избрах „Мениджмънт и продуцентство в сценичните изкуства“ във Варненския свободен университет. 
Когато подготвих магистърската си теза „Организация на фестивали“, ми казаха: „Та вие имате материал за докторантура!“
И това се оказа достатъчно, за да ме провокира да стана докторант в Русенския университет в катедрата „Социален мениджмънт“, темата ми е „Организация и управление на креативни индустрии“. 
- На какъв етап е докторската ви работа? 
Здравко Саралиев: Докторатът е готов. Остава ми да го защитя. 
- Как се решихте на тази важна - може би няма да е пресилено, ако кажа, съдбовна стъпка да напуснете оркестъра?
Здравко Саралиев: Стига толкова кларинет!... Шегувам се, разбира се. Мисля, че това, което правя, е логично. Сега, когато ми предстои да мина защитата и да получа степента доктор, е добре да приложа това, което съм научил и изследвал през последните няколко години. Би било нелепо след този труд и разработките, които направих, да си остана соло кларинет или само преподавател.
Изкушава ме това, че навлизам в нещо ново за мен, по-скоро аз вече го знам на теория, а сега ми предстои да видя как стоят нещата на практика
и да проверя собствените си умения да се справям с конкретни ситуации. Знам, че много често теорията няма кой знае колко общо с практиката, но ми се иска да превърна познанията и опита, който съм натрупал, в работещ модел. 
- И все пак - наистина ли ще оставите кларинета подпрян до вратичката на скрина? 
Здравко Саралиев: Разбира се, директорството ще ме лиши от позицията ми на първи кларинет в оркестъра. Но промяната, която правя, не означава, че слагам кръст на това, което е целият ми съзнателен живот досега - да свиря. Има толкова много неща, които все още не съм изсвирил... Ще ми липсва това, което съм правил досега! Но не мога и не възнамерявам да му обърна гръб изцяло - и ще продължа да имам камерни концерти, те няма как да останат само в миналото. 
Мария Дуканова: О, аз се надявам той да си организира работата добре и да успява да прави всичко, което иска, и, разбира се, да не се лишава от концертите, защото това е важно и за него, а и за нашите ученици.
Дори се надявам Здравко да си разпределя задачите по-добре от мен, защото аз обикновено една немалка част от работата я вършех нощем... 
- Колко е важно за едно училище по изкуствата новият директор да е свързан с него - да е бил ученик тук, да е бил част от екипа като преподавател? 
Мария Дуканова: Категорично по-добрият вариант е новият директор да е от колектива, а когато самият той е завършил това училище, това е допълнителен бонус. За Здравко Саралиев това са стъпки, които само могат да му помагат да навлезе по-успешно в новата дейност. Това е добре и за него, и за училището. Съвършено нов човек, който не е вътре в детайлите на цялата наша общност, би изпитал потребност от доста продължителен период от време, за да влезе в ритъм и да се справя успешно. Това би бил един сериозен луфт в работата на НУИ, нещо, което би предизвикало сериозни  затруднения. А така промяната ще се осъществи по-плавно, по-хармонично, което за едно училище като нашето е твърде важно. 
- Господин Саралиев, вие заявихте своята готовност да продължите добрите практики и традициите, които са установени в НУИ. 
Мария Дуканова: Неговата концепция, с която се яви на директорския конкурс в Министерството на културата, се базира именно на традицията и приемствеността, като заедно с това заявява намерението си да въведе новата модерност, която да е адекватна на новите условия и обстоятелства, както и на съвременните деца и млади хора. 
Здравко Саралиев: Това, което Мария Дуканова като директор направи в училището, е забележително и внушително по обем. Физкултурният салон, кабинетите за отделните уроци по музика в приземния етаж, новите пиана и роялът, с който училището вече разполага, новият корпус за учениците от паралелките по изобразително изкуство, с ателиетата, изложбените пространства, компютърната зала за специалността „Рекламна графика“ - това са много важни придобивки за НУИ. Към това да прибавим Фестивалния оркестър и, разбира се, конкурса „Франц Шуберт“ - както виждате,
всичко това е много солиден и респектиращ ресурс, който прави вашето училище авторитетно и разпознаваемо
Пак при нейното директорство Музикалното училище стана Училище по изкуствата, а след това тя отстоя и неговия статут на национално училище по изкуствата. 
- За вас остана ли периметър за действие? Да не се окаже, че всичко възможно вече е направено?
Здравко Саралиев: О, със сигурност има още какво да се направи! Знаете ли какви разкошни подпокривни пространства имаме в основната сграда на училището?! Освен това комплексът с изложбените пространства, който наистина е чудесен, тепърва предстои да се разгърне и да го превърнем в един артистичен център, включително и за градски изяви в партньорство с наши ученици. Пак там дворното пространство има такъв капацитет...
Мария Дуканова: Това е нещото, което аз не успях да направя - да се разработи това пространство...
Здравко Саралиев: Там има възможност да се изгради сцена за концерти на открито, да се направи галерия на открито за пленери, работилници, други събития, които да показват дарбите на нашите ученици, но и да провокират креативните заложби на други млади русенци или артистични гости. 
- Върху какво друго ще постави акцент в работата си новият директор на НУИ?
Здравко Саралиев:
Иска ми се да разработим дигиталното присъствие на училището, но и да се погрижим за създаване на култура за ползване на дигиталните възможности, учениците да ги използват, но смислено и разумно
Нужно е да установим по-добра комуникация с родителите, надявам се това да бъде част от нашата работа за преодоляване на липсата на мотивация у децата - сегашни и бъдещи наши ученици. В последните години приемът в училище е на добро равнище, но не можем да си затваряме очите пред един много съществен проблем - като правило децата кандидатстват за популярни инструменти. Добре би било да поработим върху така наречения „затворен цикъл“ - след като получат висше образование у нас или в чужбина, нашите възпитаници да се връщат в Русе. 
Мария Дуканова: Има много млади хора, които се връщат, но не и инструменталисти. Затова е нужно училището да се позиционира като изяви в повече български градове, да се използват и личните контакти. 
Здравко Саралиев: Училището има много добра културна програма, има доста изяви в Русе, трябва те да се популяризира по-активно, да научат за тях повече хора и да идват на концертите, спектаклите, изложбите и различните артистични прояви на нашите ученици от различните специалности. 
Мария Дуканова: Наши ученици все повече намират възможности да се включат в работата на операта - в оркестъра и балета, в театрални постановки, в библиотеката, в музея, участват в празнични церемонии в града. Може би би било добре да привлечем още русенска публика на конкурса „Шуберт“, на нашия Коледен фестивал, на концертите, на годишните изпити-спектакли на театралните класове.   
- Един въпрос ме занимава отдавна - може би сега е времето да го задам: не ви ли се иска училището отново да има Младежки симфоничен оркестър? Той беше една от културните емблеми на Русе. И всяка година участваше в „Мартенски музикални дни“, като събираше препълнени зали. 
Здравко Саралиев: Младежкият оркестър...
Беше голяма борба да те поканят да свириш в него
Аз дълго време бях все резерва и толкова си мечтаех да съм там. Когато бях 11 клас, дойде най-после и моят ред - и в последните две години в Музикалната гимназия бях част от този оркестър. Тогава диригент беше Алексей Измирлиев, а след това - Драгомир Йосифов.
Мария Дуканова: Аз имах късмета да свиря от 8 до 12 клас, когато диригент беше също толкова легендарният Стефан Вачев. После, когато бях в Консерваторията, пак съм свирила в Младежкия... През 1992-93 година имахме и голям симфоничен оркестър, и камерен представителен, ходехме на турне. Сега имаме камерен оркестър с непълна група духачи, имаме щрайх. Но не е същото. 
- Защо стана така? Какво се случи?
Мария Дуканова: По времето на социализма по закон нямаше година, в която да няма прием по определен инструмент. Искаш пиано - но ако не те приемат пиано, можеше да те приемат с друг инструмент, например с обой. Впрочем имаме прекрасна обоистка, което дължим на обстоятелството, че не е била приета по първото си желание - пианото. И затова тогава в училището имаше ученици с много и различни инструменти - така беше възможно да се направи цялостен пълноценен оркестър. Ние и сега продължаваме да предлагаме всички инструменти, но те остават непотърсени и непожелани.
Мнозина от родителите се вторачват: пиано, та пиано! Или: китара на всяка цена!
Имаше един период, когато училището ни направо беше станало китарно... 
- Но не може да се отрече, че Иван Кочев, светла да е паметта му! - беше толкова ентусиазиран и неистово енергичен, привличаше малките като магнит, не спираше да организира китарни концерти, фестивали, участия... 
Мария Дуканова: Да, така е. И все пак, добре би било родителите да проглеждат и за други инструменти, които дават много широки перспективи за бъдещето на децата им като музиканти. Защото когато насложим един върху друг няколко фактора - демографския срив, преди това чувствителното изселване от Русе и на учители, и цели семейства заедно с децата заради хлора, което се отрази за десетилетия напред на града, да прибавим и днешната ниска култура на много родители - и ето че се получава една кула от „не“-та, от отрицателни компоненти, които в крайна сметка сглобяват не особено радостната реална картина. 
- Какво ще прави оттук нататък Мария Дуканова?
Мария Дуканова: Оставам в училището като преподавател по история на музиката! 
- А какво ще бъде най-трудното за Здравко Саралиев?
Здравко Саралиев: ...То всичко е трудно! Но може би най-трудно ще ми бъде да казвам „Не“. Искам да помогна на всички хора, а това не винаги е възможно и не е най-работещото...
Мария Дуканова: Аз така и не се научих на това изкуство, с казването на „Не“. Пожелавам го на Здравко от сърце!

Мария Дуканова завършва Средното музикално училище „Проф.Веселин Стоянов“ в Русе, а след това се дипломира в Българската държавна консерватория със специалност „Музикознание“. Преподавател по история на музиката, от 1996 година е директор на Националното училище по изкуствата. Автор е на множество публикации в местни и национални медии, както и на концертните програми на международния фестивал „Мартенски музикални дни“. Създател на уникалния за страната и за света русенски Фестивален оркестър, който всяка година събира талантливи български музиканти - випускници на русенското училище, за участие във фестивала „Мартенски музикални дни“. От 1997 г. е председател на организационния комитет на международния конкурс „Франц Шуберт“, лауреатите на който изнасят ведъж годишно концерт във Виена в българския културен център Дом „Витгенщайн“. Мария Дуканова е отличавана с много награди, сред които са награда „Златен век“ - звезда на Министерството на културата, специална награда на Съюза на музикални и танцови дейци за принос към българската култура, награда „Русе“ за цялостен принос и дългогодишна дейност в областта на изкуството и други. 

Здравко Саралиев е роден през 1975 г. в Русе. Започва да свири на кларинет на 10-годишна възраст. Завършва НУИ „Проф.Веселин Стоянов“ през 1994 година в класа по кларинет на Илия Илиев и Националната музикална академия „Проф.Панчо Владигеров“ през 2000 г. в класа на проф.Димитър Димитров. Работи във Видинската филхармония, Врачанската филхармония, Плевенската филхармония. От 2001 г. е в Оперно-филхармоничното дружество в Русе. Изнася многобройни камерни концерти във Видин, Враца, София и Русе. Бил е солист на Врачанската филхармония и на Симфоничния оркестър при ОФД-Русе, с който през 2005 г. осъществява концертно турне във Франция. До началото на септември 2025 г. е солист оркестрант, водач на групата кларинети в оркестъра на Русенската опера. Преподавател в НУИ „Проф.Веселин Стоянов“ по кларинет и камерна музика.