Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт. 
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители. 
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/

Има една специфична тишина, която изпълва детската стая в нощта преди 15 септември. Тя е почти осезаема, по-плътна от обикновения нощен мрак. Новите обувки стоят до вратата - лъскави, непознати и леко плашещи. Раницата е подпряна на стената, издута от нови тетрадки, чиито остри ръбове сякаш носят тежестта на предстоящите очаквания. Всичко е подготвено, подредено и привидно спокойно. Но в тази тишина, в пространството между издишванията на спящото дете, често бушува невидима буря. Това е тишината на хилядите въпроси без отговор, на туптящото в гърлото сърце, на крехкото равновесие между радостното очакване за среща с приятели и дълбокия, първичен страх от неизвестното.
Като родители ние също преживяваме този ден през призмата на собствените си емоции. Виждаме малкото си дете, което до вчера се е гушкало в нас, а днес застава на прага на един огромен, самостоятелен свят. Изпитваме смесица от гордост, носталгия и наша собствена, често неосъзната тревога. Втурваме се да запечатаме момента в перфектната снимка за социалните мрежи - усмивка, букет, слънце. Но нашата истинска и най-важна задача е да надникнем зад тази бляскава фасада. Да чуем неказаното в погледа, да усетим напрежението в малката ръчичка, която стиска нашата. Да разберем, че за детето първият учебен ден не е просто дата в календара, а преминаване през портал към един сложен свят със свои правила, йерархии и безброй предизвикателства.
Как да бъдем до тях в този момент? Не като хора, които предлагат лесни решения и успокоителни клишета, а като сигурното пристанище, в което могат да пуснат котва, преди да отплават в бурните води на училищния живот.
Картография на детските страхове. Подробен пътеводител в техния вътрешен свят
За да помогнем, първо трябва да разберем. Детските притеснения не са абстрактни. Те са конкретни, наситени с емоции и често изглеждат непреодолими от тяхната гледна точка. Нека картографираме този вътрешен свят в цялата му сложност.
1. Социалната арена - страх от самота и отхвърляне Това е може би най-дълбокият и болезнен страх, защото засяга човешката нужда от принадлежност. За едно дете да бъде прието е равносилно на това да бъде в безопасност.
* Страхът от отхвърляне: „Ще ми се смеят ли на новите очила?“, „Ами ако кажа нещо глупаво и целият клас започне да ми се подиграва?“. Психолозите са доказали, че социалната болка активира същите неврологични пътища в мозъка, както и физическата болка. Подигравката буквално „боли“ и оставя дълбоки емоционални белези.
* Страхът от пасивно изключване: „Какво ще правя, ако всички се разделят на групички през междучасието и аз остана сам/а?“, „Защо никой не ме избира, когато играят на топка?“. Тази „невидима“ самота може да бъде още по-мъчителна. Тя кара детето да се чувства незначително и невидимо, което е съкрушително за крехкото му самочувствие.
* Променливите пясъци на приятелството: При по-големите деца се появява и тревогата, че лятото е променило всичко. „Дали най-добрата ми приятелка си е намерила нова компания?“, „Дали все още ще имаме общи теми за разговор?“. Тези съмнения могат да превърнат очакваната среща в източник на огромно напрежение.
2. Тиранията на сравнението Училището, по своята същност, е място за сравнение. Децата бързо научават, че представянето им се измерва и оценява постоянно.
* Капанът на сравнението: „Иван отговори на въпроса на госпожата много по-бързо от мен“, „Мария рисува по-хубаво“, „Защо всички разбират задачата, а аз - не?“. Това непрестанно съизмерване с другите може да роди усещането „Аз не съм достатъчно добър/добра“, което е в основата на ниската самооценка. Тук е важно да насърчаваме „нагласа за растеж“ - идеята, че способностите се развиват с труд, а не са фиксирани дадености.
* Детският „синдром на самозванеца“: Някои деца, дори и да се справят добре, живеят с вътрешното усещане, че „лъжат“ всички и всеки момент ще бъдат „разкрити“ колко всъщност не знаят. Те отдават успехите си на късмет, а провалите - на лична неспособност.
* Страхът от авторитета на учителя: Учителят е важна фигура, чието одобрение детето жадува. Страхът да не зададе „глупав въпрос“, да не бъде порицано публично или просто да изглежда незнаещо в очите на преподавателя, може да парализира участието му в час.
3. Скритият страх - да не разочаровам мама и татко Това е може би най-неуловимата, но и най-мощна тревога. Децата са като сеизмографи за нашите очаквания. Те усещат нашите надежди, дори и неизказаните. Въпросът „Как мина в училище?“ рядко е просто въпрос. Детето го чува като: „Справи ли се добре? Представи ли се на ниво? Накара ли ме да се гордея с теб?“. Желанието да види гордост в очите на родителите си е огромен мотиватор, но и източник на непосилно напрежение. Страхът, че една лоша оценка или забележка може да отнеме любовта и одобрението на най-важните за него хора, е дълбоко вкоренен и може да доведе до скриване на проблеми и прекомерен стремеж към перфекционизъм.
Ролята на родителя: От „Няма страшно“ към „Тук съм с теб в страха ти“
Нашият първи инстинкт е да решим проблема. 
Да кажем: „Стига глупости, разбира се, че ще си намериш приятели!“. Но по този начин ние неволно изпращаме посланието: „Твоите чувства са грешни или преувеличени“. И детето се научава да ги крие, за да не ни „разочарова“ още повече. Истинската подкрепа е в изкуството на емоционалното валидиране.
Когато откликваме по този начин, ние активираме така наречената емоционална ко-регулация. Нашият спокоен тон, приемащият език на тялото и емпатичният отговор буквално успокояват нервната система на детето. То се чувства видяно, чуто и в безопасност.
Практически ритуали за емоционална подготовка и свързване
Думите са важни, но действията създават сигурност. Ето няколко ритуала, които не са просто подготовка, а актове на дълбока връзка:
1. „Кутия за тревоги“: След като детето пусне тревогите си в кутията през седмицата, в неделя вечер седнете заедно и я отворете. Разгледайте листчетата. Попитайте: „Коя от тези тревоги все още ти тежи? Има ли някоя, която вече не изглежда толкова страшна?“. Този втори етап превръща ритуала от просто „изхвърляне“ на страха в процес на осмисляне и учене на емоционална регулация.
2. „Предмет на силата“: Намерете заедно малко, гладко камъче, мидичка, копче от ваша риза или малка фигурка. Заредете го с „магическа сила“. Кажете: „Всеки път, когато се почувстваш сам или уплашен в училище, просто стисни този предмет в джоба си. Той ще ти напомня, че аз мисля за теб и че силата е в теб“. Това е т.нар. „преходен обект“, който осигурява осезаема връзка с дома и сигурността.
3. Ритуал за „декомпресия“ след училище: Не посрещайте детето на вратата с бараж от въпроси. Училищният ден е емоционален маратон. Детето има нужда от време, за да се „приземи“. Въведете 15-минутен ритуал на тишината - хапнете заедно плод, изпийте чаша сок, помълчете или просто го прегърнете. Едва след като нервната му система се успокои, то може да има капацитета и желанието да сподели за деня си.
Градинарите на детската душа
На 15 септември ние изпращаме децата си в света на знанието. Но вълнението ни за техните успехи никога не трябва да засенчва нуждата им от емоционална сигурност. Дългосрочната ни цел не е просто да преживеем този ден или тази учебна година. Целта е да изградим у тях основа от устойчивост, емоционална интелигентност и дълбоко вътрешно знание, че са стойностни такива, каквито са.
В тази празнична сутрин, когато оправяте яката на ризата или връзвате панделката в косата, погледнете детето си в очите и му кажете нещо по-важно от „Слушай госпожата“. Кажете му: „Аз вярвам в теб. Вярвам в твоята доброта и в твоята сила. Днес е просто един ден от твоето голямо пътешествие. Бъди любопитен/любопитна, бъди смел/смела да грешиш и помни, че каквото и да стане, моята любов към теб е твоето сигурно пристанище“.
Защото знанието им помага да опознаят света, но усещането, че са безусловно обичани, им дава силата да бъдат себе си в него.

Диана БАЛКАНДЖИЕВА