Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.

Граматиката на старобългарския език се различава в значителна степен от положението в съвременния български книжовен език (съкр. СБКЕ). Понеже тази бележка не е предназначена за специалисти, по-долу ще характеризирам съвсем накратко старобългарската морфологична система. 1. Изменяемите части на речта (съществителни имена, прилагателните имена, някои местоимения и глаголите) имат три числа – единствено, множествено и двойнствено (в науката двойнственото число се нарича с латинския термин dualis). Дуалис се употребява тогава, когато се говори за природна двойка предмети (например очи, уши, ръце, криле), за двама души или за два предмета. В СБКЕ език дуалис не съществува, а има само остатъци от стари двойнствени форми. Такива са например съвременните форми за множествено число очи, уши и ръце, които в старобългарския език означават съответно „две очи“, „две уши“, „две ръце“. Така старата двойнствена форма е поела функцията на множествено число в СБКЕ. Съвременната бройна форма на съществителните имена от мъжки род, които означават предмети или животни, също така води началото си от старобългарския дуалис. Например формата „града“ и „коня“ (напр. в словосъчетанията „три града“, и „четири коня“) в старобългарския език означават съответно „два града“ и „два коня“. 2. Имената се скланят по 7 падежа – именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен и звателен. В историята на нашия език тези падежи са се изгубили, понеже са изчезнали специалните окончания, които означават падежите. В СБКЕ има само остатъци от падежите, напр. „Старци се молят Богу горещо“ (Хр. Ботев). 3. Съществителните имена принадлежат към различни склонитбени типове – имена със стара о- и jo-основа; със стара а- и jа-основа; със стара ŭ-основа; със стара ū-основа; със стара ĭ-основа; със стари съгласкови основи. 5. Прилагателните имена имат две форми – проста и сложна (определена). От определената форма в СБКЕ има остатъци при прилагателните имена от м.р. ед.ч., например „учителю благи“, „драги приятелю“ и др. под. Сложната форма се среща също така при топоними и антропоними, например Черни връх, Зли дол, цар Симеон Велики, свети Димитрий и др. Остатък от сложната форма са и членувани форми на прилагателни имена от м.р. ед.ч., които се срещат в творчеството на писатели от XIX и първата половина на ХХ в., вж. „И всякоя възраст, класа, пол, занятье, / зимаше участье в това предприятье / богатий с парите, сюрмахът с трудът, / момите с иглата, учений с умът“ (Ив. Вазов, „Левски“), „тамо вдън горите атонски високи, / убежища скрити от лъжовний мир“ (Ив. Вазов, „Паисий“, „За старий свят настъпват сетни дни“ (Д. Дебелянов, „Светла вяра“). Тези форми сега се усещат като архаични 6. Глаголите в старобългарския език принадлежат към 4 спрежения в зависимост от гласната, с която завършва сегашната основа на глагола. Глаголите от I спр. имат основна гласна Е (напр. пекѫ, печеши), от II спр. – НЕ (напр. помѣнѫ, помѣнеши „помена, спомня си“), от III спр. – Ѥ (напр. биѭ, биѥши „бия, удрям“), а от IV спр. – И (напр. хранѭ, храниши „пазя“). Глаголите от първите три спрежения сега принадлежат към I новобългарско спрежение, а глаголите от IV спр. – към съвременното II спрежение. Освен това в старобългарски има и 5 глагола, които нямат специална основна гласна. Те образуват атематичното спрежение и са много често употребявани. Такива са быти „съм“, ясти „ям, храня се“, имѣти „имам“, вѣдѣти „зная“ и дати „дам“. 7. Старобългарският език има богата причастна система, в която влизат три деятелни причастия и две страдателни. 8 Старобългарският глагол е имал и две нелични форми – инфинитив и супин. И двете са изгубени в историята на българския език. Инфинитивът се е образувал с окончанието -ТИ и сега се превежда с да-форма (напр. да чета, да пиша) или с отглаголно съществително име (четене, писане). Супинът е представлявал глаголна форма, образувана с окончанието -ТЪ. Той се е употребявал само след глаголи за движение и е означава целта на движението, например идѫ ловитъ рыбъ „отивам да ловя риби“, приде видѣтъ гроба „дойде да види гроба“.
(Следва)

Иво БРАТАНОВ