В различни периоди от българската история, представата за „силната ръка“ като решение на обществените, политическите и икономическите проблеми получава немалка подкрепа от обществото. Демократичният вятър на промяната не успява да отклони желанието на днешните политици да придобиват повече власт. Тази идея остава жива и оцелява - понякога като носталгия, друг път като алтернатива на хаоса и нестабилността.
Идеята за върховна и неделима власт не е нова за българското политическо съзнание. Владетелите на средновековната ни държава носят титли като самодържец и архонт, смесица от прабългарска традиция и императорската върховна власт. Тези титли  символизират автократичното управление, което олицетворява както държавата, така и народа.
Запазените и до днес надписи  от хановете Омуртаг, Крум, Пресиян, от царете Борис I, Симеон Велики, Иван Асен II, Иван Александър  внушават, че тяхната власт не подлежи на ограничение от събори или аристокрация, както това се случва в Западна Европа.
Тази прабългарска идея, утвърдена през Средновековието като автократична власт, продължава и след Освобождението.
Търновската конституция от 1879 година ограничава властта на княза и тя не е абсолютна. Всички известни политически лидери правят опит да променят, заобиколят или отхвърлят клаузите от Търновската, та до най-новата българска конституция.
Целта - безконтролна власт.
Първият български княз Александър Батенберг действа решително, спира прилагането на Търновската конституция през 1881 година и въвежда така наречения Режим на пълномощията.
Това е първият опит за установяване на открит авторитарен режим в Третата българска държава
Стефан Стамболов - държавник с желязна воля, без колебание постави държавния интерес над либералните принципи. Като министър-председател централизира властта, ограничава свободата на медиите и репресира опозицията. Стамболов е класически пример за български лидер, възприеман като „силна ръка“, особено в периоди на външна заплаха и вътрешна нестабилност.
Княз Фердинанд доразвива този модел, стремейки се да наложи себе си като безспорен арбитър на властта. С амбицията да превърне България в европейска сила, Фердинанд често заобикаля волята на Народното събрание и прокарва ключови решения еднолично - включително участието на страната в двете Балкански войни. Чрез ловка дипломация, контрол над армията и влияние върху политическите партии, той успешно манипулира парламентарната система. Кулминацията идва през 1908 година, когато обявява независимостта на България и приема титлата цар - акт с дълбоко символично и авторитарно значение.
Александър Стамболийски запазва демократичните институции, осъществява смели реформи, които пораждат силна съпротива. Принуден е към края на управлението  да засилва монопола на БЗНС във властта. Това дава повод на съвременни историци да го определят  като „диктатор“. Стамболийски управлява с уклон към авторитаризъм и това особено е видно в последните му години на власт, преди да бъде свален и убит от превратаджиите на 9 юни 1923 година.
Стремеж към авторитаризъм води политическото обединение „Звено“ да извърши безкръвен преврат на 19 май 1934 година. Конституцията е премахната, партиите са забранени, а страната се управлява чрез укази. Организаторите на преврата така и не осъществяват замислените „реформите отгоре“, но пък отварят вратата за установяване на царски личен режим.
Цар Борис III използва хитро тази ситуация. В началото 1935 година той отстранява лидерите на „Звено“ и поема пряк контрол над управлението. Така се поставя началото на царския авторитарен режим, който продължава до смъртта му през 1943 година. Парламентът формално съществува, но няма реални правомощия. Управлението се осъществява чрез назначавани от царя правителства, а партиите не влияят на царските решения.
След десет години е извършен трети преврат
Този път под дулата на оръжията на навлизащата в България Червената армия. Правителството е коалиционно и е наречено Отечествен фронт. Представителите на комунистическата партия доминират в него и бързо подчиняват държавата на тяхната идеология. Монархията е заменена с народна република и с нова конституция по съветски модел. Създадена е желязна идеологическа система, която отстранява опозиционните партии и брожения.
Комунистическата партия налага тоталитарен контрол на всички структури чрез репресивната система на Държавна сигурност. Диктатурата вече не е само въпрос на политическа власт - тя прониква в ежедневието на хората, формира техния език, мислене и поведение. Лидерите на Партията /да, Българската комунистическа партия вече е единствена и според официално наложения протокол се пише с главно „П“/ концентрират почти цялата власт и управляват автократично.
Цели 35 години не успяваме да излезем от носталгията по диктатурата и тоталитаризма. Чести правителствени кризи, корупционни скандали, партийни войни и социално неравенство подкопават доверието в демократичните институции.
И отново се възражда мечтата за „силен лидер“ - човек, който да „удари по масата“
да възстанови реда и справедливостта, да възроди върховенството на закона и сложи край на административния произвол Появяват се политически фигури с ореола на спасители. Но обществото продължава да търси онзи, който е честен, смел, независим - почти митичен образ, като от приказките, който да забие копието в сърцето на злото.
Тихото настъпление на авторитаризма през последните години в Българи се провокира най-вече от ниското доверие в съдебната власт, трудностите на пазара на труда, миграцията и демографската криза. Тъкмо те създават чувство за безпътица. В такава среда идеята за централизирана, „силна“ власт намира благодатна почва.
Възможен ли е баланс - да се разграничи силното лидерство от авторитарната власт? България има нужда от лидери с визия, последователност и способност да реформират неработещи и задържащи развитието на страната институции. Да приложат дипломация в политическите отношения. Да бъдат непримирими при неспазване на конституцията, върховенството на закона и демократичните свободи.
Истинската сила на една държава не се измерва с това колко концентрирана е властта в даден политически лидер, а с това колко ефективни са институциите й
Баланс между авторитарно управление и ефективни, работещи институции е рядко срещано и често противоречиво явление. Обикновено авторитаризмът силно ограничава независимостта на институциите, но има няколко държави, които се доближават до такава комбинация - авторитарна стабилност с функционални институции. Това са Сингапур, Обединените арабски емирства, Китай, Виетнам.
В последно време усилено се заговори за „диктатура на богатите“ или „феодална диктатура“, свързана с икономическа концентрация и политическо влияние. И това не е просто лозунг, а реална страховита перспектива.
Историята на авторитаризма в България показва колко лесно демокрацията може да бъде подменена, когато институциите са слаби, обществото е разделено, а насилието се легитимира в името на „реда“. И царският, и комунистическият и либералният режим идват с обещания за стабилност и справедливост - но често оставят след себе си разочарования, нови зависимости, фасадна свобода и пропагандно говорене.
В епоха, в която се засилват тенденциите към концентрация на власт, контрол над медиите и подмяна на демокрацията с популизъм, уроците от миналото са по-актуални от всякога.
Свободата, демокрацията и човешките ценности са извоювани с много жертви, лишения и сълзи - те се защитават с усилие, будно общество и постоянна бдителност.