Поводът да напиша тази статия в навечерието на навършващите се утре 157 години от гибелта на Стефан Караджа, са последни публикации в специализирани авторитетни издания, където са отпечатани най-нови изследвания, анализи, нов прочит на автентични документи относно пътя на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за съдбата, въоръжението на четници и пр.
В сборника "Обединената чета на Хаджи Димитър и  Стефан Караджа" с материали от национална научна конференция, организирана на 6 юли 2018 година в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и в каталога от изложбата "Сабите на войводите", издаден от Регионалния исторически музей - Велико Търново (2017) са публикувани детайлни снимки, технически описания и пр. и за сабята на Стефан Караджа, която се съхранява в Русенския исторически музей. Авторите изказват благодарност на музея за предоставената възможност да се докоснат до револверната сабя на войводата.
Направиха ми впечатление подробните тактико-технически данни и добре свършената работа на изследователите, както и доста схематичния и непълен разказ на русенските колеги относно как този уникален експонат е постъпил във фонда на нашия музей. Тогава, през 80-те г. на миналия век, аз бях научен сътрудник в музея и

имам лични спомени от това запомнящо се събитие

Надявам се, че моят разказ би бил полезен и за да бъда коректна и да не подвеждам младите колеги, проследих написаното по темата в периодичния печат, издирах сведения от Държавен архив-Силистра (благодаря на началник-отдела Драгомира Балева за предоставената информация), от видеоархива на Телевизионен център-Русе, личните архиви на арх. Орлин Неделчев и на Иво Жейнов.
Прелюбопитната историята за револверната сабя на Стефан Караджа и съхраняването й в Русе започва през юли 1868 година, когато тежко раненият войвода е докаран във вилаетския център и завършва през 1988 година, когато, 120 години по-късно, РТВЦ-Русе заснема телевизионната новела "На оружие, мили братя". Сценарият е на Станислав Друмишки, режисьор-постановчик е Алберт Анжел, художник е арх. Орлин Неделчев, а консултант -  Иво Жейнов. Ролите изпълняват Венцислав Петков (Стефан Караджа), Миланка Петрова (Баба Тонка), Георги Стефанов, Минко Минков, Трайко Начев и Николай Ангелов. Новелата разказва на последните дни на войводата в русенския затвор, когато за него се грижи затворника Янчо Гуруто, а раните му са прегледани от военния лекар на турска служба д-р Каприел Джерахян. И консултантът предлага, 

за по-голяма автентичност, да се включи и епизод с оригиналната сабя на войводата

Тогава, в началото на 80-те години на миналия век, във вестник "Отечествен фронт" вече са публикувани статии от уважавания изследовател на старинно оръжие инж. Тодор Козловски. На знанията и компетентността му дължим идентифицирането първо на сабята на Хаджи Димитър, която се съхранява в Регионалния исторически музей във Варна, а след това и на сабята на Стефан Караджа, която понастоящем е във фонда на Регионалния исторически музей - Русе.
И двете кавалерийски саби, комбинирани с револвер система "Льофоше", патентовани от "Андре Гусенс и Синове" през 1865 година, са произведени във военните заводи в Лиеж, Белгия с последователни серийни номера - 345 и 346. А от най-новите изследвания в цитираните по-горе книги научаваме, че в България се съхраняват общо четири револверни саби - по една в Регионалния исторически музей - Сливен и в Националния военно-исторически музей - София.
Експертиза през 1982 година в Лабораторията по криминалистика на Министерството на вътрешните работи в София доказва, че револверната сабя, която се намира в Силистра, притежание на Георги Желев, е на Стефан Караджа.

Собственикът на реликвата се отзовава на поканата на РТВЦ и пристига със сабята в Русе

за снимките на новелата. Спомням си вълнението на Иво Жейнов от досега с оръжието на войводата и твърдото му решение да направи всичко възможно револверната сабя  да постъпи в музея - т.е. трябваше да убеди собственика на направи дарение и уникалния експонат да остане в Русе!
Всеки специалист, чието служебно задължение е било попълването на музейни или архивни колекции, познава трудностите по издирването на артефакти, мъчителните понякога контакти със собствениците, дългите, често напрегнати разговори с наследници, трескавото мислене, как да докоснеш човека, от когото зависи ценната находка да стане част от музейното или документално богатство на България! И така срещите на музейния специалист със собственика на револверната сабя са с положителен резултат - Георги Желев се съгласява да подари ценния експонат срещу една малка услуга - да му се даде възможност да си купи "Лада". Отваряме скоба, за да обясним за по-младите читатели колко малка всъщност е услугата. През социализма за купуването на кола е необходимо първо да се направи 1500 лева вноска в тогавашното държавно предприятие "Мототехника". "Лада" е един от най-престижните и желани модели /над нея е само "Волга", но тя изключително рядко се продава на частни лица/ и за нея се чака най-дълго - около 10 години. С други думи, за да може един средностатистически мъж на 40 години, глава на семейство с две деца, да заведе фамилията си на море със собствен автомобил, трябва да си е направил вноска на 30-ия рожден ден. По изключение "Мототехника" пуска без ред ограничени бройки "Трабант", "Вартбург" и "Шкода", а редът за сглобявания в Ловеч "Москвич" излиза за около година. Другото голяма изключение се нарича "Кореком", където коли се купуват без ред, но само от притежателите за изключително дефицитната твърда валута - предимно щатски долари. Затваряме скобата. 

Но да се върнем към началото на историята

когато на  20 март 1867 година в Габровския хан в Букурещ  българският търговец Спиро Костадинов се среща с двамата войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа, отиват заедно при търговците на оръжие Иван Табаков и Ламбо хаджи Данаилов и договарят доставката за оръжието за четата.  
На 6 срещу 7 юли 1868 година четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава. На 10 юли на страниците на вестник "Дунав" е отпечатана уводна статия, в която се съобщава за "разбойници, които са се събирали във Влахия и се мъчат да нарушат спокойствието...". На 12 юли с шифрована телеграма дунавския валия Сабри паша съобщава с Цариград за залавянето на "един от водителите им - Стефан от Тулча", тежко ранен в четвъртото сражение в местността Канлъдере. Да се справи с извънредната ситуация в областта и да се предотвратят опасните последици,

в Русе е изпратен със специални пълномощия Мидхат паша

първият управител на Дунавския вилает (октомври 1864 -февруари 1868) и настоящ председател на Държавния съвет.
Всички дипломатически представители на чужди държави в Русе са единодушни в оценката си за последвалите жестокости както към четниците, така и към мирното население.
Италианският консул Александро ди Реджи Донато докладва, че на 16 юли "привърженикът на бесилките" пристъпва към първата екзекуция.
Консулите са очевидци на събитията, имат привилегията да следят отблизо случващото се и лично да разговарят с висшия държавник Мидхат паша. Те пишат докладите до своите правителства непосредствено след видяното, жестоките гледки придружават с личен коментар. Прави им впечатление достойното поведение на бунтовниците, подробно описват облеклото им, кокардите и месинговата пластинка "Свобода или смърт".
Английският консул Робърт А. Далиел съобщава, че Стефан Тулчали, който навярно щял да почине от раните си, не бил екзекутиран. Благодарение на личните си и служебни връзки с валията и военните власти в Дунавския вилает, той е най-авторитетният и най-информираният между консулите в Русе
 Френският консул Шарл Анри Огюст Шафер е допуснат в затвора и дори разговарял с тежко ранения войвода и последния потвърдил, че добре се отнасят с него. 
На 31 юли вестник "Дунав" съобщава на читателите си, че войводата е умрял в затвора от тетанус "без да мине през губилишното място" (бесилката). 

Но никой от чуждите дипломати, непосредствени свидетели на събитията, не споменава за оръжието на Стефан Караджа

В доклад от 1 август английският консул Далиел пише, че е се срещнал във Варна с Мидхат паша преди отпътуването му за Цариград. Тогава председателят на Държавния съвет на Османската империя показва на  английския дипломат сабята на Хаджи Димитър, която се отличавала от всички други по това, че към дръжката е монтиран "малък револвер". Очевидно Робърт Далиел за първи път вижда револверна сабя. Към момента не се откриват повече сведения кога и от кого сабята на Стефан Караджа е изпратена в ковчежничеството на Дунавската област в Русе. 
Че двамата войводи са притежавали револверни саби е видно от най-ранните литографии, посветени на героизма на четата, издадени от Недялко Пандурски, вуйчо на Ангел Кънчев: "Българските въстаници под предводителството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа полагат клетва на 6 юли 1868 г.У, художник А. С. Клипарски", (1868) и "Второто сражение на българските въстаници под предводителството на войводите X. Димитър и Ст. Караджа с турците в корията на дяда Пана Войнова, 1/2 часа далеч от Рушидбейовата кория, 8 юли 1868 г" (1870), художник Хенрик Дембицки.

В Русе битуват неясни сведения за съдбата на сабята

За първи път за револверната сабя се споменава в пиесата на Тодор Хаджистанчев "Стефан Караджа. Трагедия в пет действия из народния ни живот. Русчук" (1879). Пиесата е много популярна в края на ХIХ и началото на ХХ в., преиздавана многократно до 1908 година, играе се в Русе, театър "Обнова"-София (1890) и др. В четвърто "явление" което пресъздава залавянето на Стефан Караджа, един от героите казва: "А бе, този е бинбаши, баш комита! Я му виж сабята с револвер". Допускам, че в реквизита на русенска сцена е "участвала" оригиналната револверна сабя. 
Съществуват данни, че в началото на ХХ век, при разрушаване на стария турски конак, е намерена една револверна сабя и е предадена на Черньо Попов, който пръв публикувал писмата на Раковски до Йосиф Дайнелов в "Чърти от живота на Савва С. Раковски" (1891,1894). Той от своя страна я дава на Димитър Мантов, адвокат, областен управител в периода 1886-1887 година, който я подарява на кавалерийския офицер Константин Пачелиев и от 1975-1976 година е в колекцията на Георги Желев, председател на Окръжния кооперативен съюз (ОКС) в Силистра. Дъщерята на дарителя Анжела Панчева разказва, че "баща й събирал оръжейни образци от миналото и те били подредени на стената в нейната стая... При нас дойдоха представители на МВР, които взеха сабята за изследване", разказа Анжела Панчева.
С цел да я съхранят, тъй като сабята била много ръждясала, Георги Желев я дал за никелиране. "Мислехме, че така я съхраняване, а всъщност сме й нанесли вреда. В Института на МВР успели да премахнат никеловото покритие и под него намерили инициалите СТК - Стефан Тодоров-Караджата. Свързали се с белгийската фирма "Анри Гусен и синове", произвела сабите. Оттам изпратили патрони. Първият патрон засякъл, но вторият гръмнал. Така, над 100 години, след като сабята била използвана, на 13 януари 1983 година, тя успяла да гръмне отново".

И още едно уточнение относно "открития" през 2014 година надгробен паметник 

на Стефан Караджа. РИМ-Русе публикувана информация, че при ремонтни работи в музей "Баба Тонка" е открит надгробния паметник на Стефан Караджа и се уточнява, че "до този момент се е смятало, че е изчезнал във времето". По този повод изследователят д-р Ташо Ташев задава въпроси относно автентичността на находката, кога е поръчан паметника, защо е "останал непотърсен десетки години" и пр. Няма никакво основание за съмнение, че "откритото" в мазето на музея надгробие е същото, което поръчват членовете на революционния комитет. Известен е разказът на Никола Обретенов как майка му погребала войводата и белязала пресния гроб с единствената буква, която можела да пише "онче", поставила дървен кръст и че тя Димала гроба на Караджата като гроб на собствения си синУ, как по-късно младежите поръчали на съмишленици от село Красен да изработят надгробен паметник, как през 1876 година съхранила черепа на Стефан Караджа, как през 1883 година препогребала 14-те четници в общ гроб. В протоколите от разкопаването на гробовете през януари 1978 година, които се съхраняват в РИМ-Русе, е отбелязано, че при разкопаване на гроб номер 20, "в средата на задната му страна е поставен надгробен паметник с името на Стефан Караджа", т.е. след като 12 януари е разкопан общият гроб, музейните специалисти пренасят надгробието в приземието на музей "Баба Тонка" (Вж: Жейнов, И. В. Антонова. Възрожденското гробище, църквата "Всех Святих", Пантеонът на възрожденците в Русе, 2006, с. 85). През 60-те и 70-те години на ХХ век това помещение е използвано и като хранилище - там бяха и вратите от разрушения затвор, гюлета и други експонати.