Паметникът на Стефан Караджа в Русе ще послужи за модел за бюст-паметника на войводата в Тулча, където той е живял. Споразумението беше подписано през юни от посланика ни в Букурещ Радко Влайков и кмета на града в делтата на Дунав Щефан Илие. Паметникът ще бъде реплика на част от бюста на Стефан Караджа в Русе. С подкрепата на Община Русе е постигната договорка с автора и скулптор на паметника Георги Радулов, който ще съдейства да бъде отлят от бронз новият бюст-паметник. Както „Утро“ вчера пръв съобщи, в момента се подготвя отливката. По този повод припомняме интервюто специално за читателите на вестника с Георги Радулов, публикувано на 4 декември 2020 година дни след излизането на книгата „Паметникът на Стефан Караджа в Русе - нови документи“ с автори Мартин Календжиев и Румен Кузов.

- Господин Радулов, поискахме среща с вас, за да ни разкажете някои подробности, свързани с паметника на Стефан Караджа.
- Мога много да ви разказвам, защото този паметник има дълга история. Когато бях шеста година студент, помагах на своя професор Далчев, когато правеше в Русе фигурите за фонтана пред Старата поща. И един ден пристигнаха тогавашният кмет на Русе Вълко Вълков и тогавашният главен архитект Марин Неделчев, за да проверят как върви работата по фонтана. Професорът ме представи на кмета и каза: 
„Това момче е от Русе - един от най-кадърните ми ученици, аз ще го правя зет тук - за племенницата“
Вълков, като чу, че съм местен, каза: „Чакай, чакай! На нас ни трябва точно такъв човек! Давай го тука!“. Професорът му отговори: „След месец защитава дипломната си работа. Като я защити, на другия ден го вземате!“. Точно тогава чух от кмета тези думи: „Имаме намерение да правим паметник на Стефан Караджа в Русе. И на Ангел Кънчев, и на Баба Тонка. Изобщо - имаме много, много работа за такъв като него!“. 
А аз, като се прибрах, започнах веднага да правя първите скици за паметника на Войводата. Толкова въодушевен бях! А когато защитих дипломната си работа, действително на другия ден ме назначиха на работа, тук, в Русе, в Общината. Дадоха ми жилище и от самото начало ме ангажираха да работя за парковата украса. Аз обаче успоредно с това не спирах да мисля и да се занимавам с паметника на Стефан Караджа. 
Направих една фигурка - около 45 см заедно с постамента
Тя се хареса много от всички, които я видяха. Когато напълно я завърших, поканих кмета и арх.Неделчев да дойдат и да я видят. Те бяха възхитени. Обаче кметът каза: „Георги, виж какво - във всички случаи ще направим паметника, но трябва, като дойде другарят Кубадински, да го види и той“. 
Минаха месеци. Тази фигура стоя, стоя в ателието ми. Паралелно работех и други неща. Един ден ми се обадиха, че Пенчо Кубадински ще идва. Определиха време за посещение на ателието за оглеждане на проекта на паметника на Стефан Караджа. Дойдоха. Всички го харесаха, но ме накараха да изляза за малко навън. Щом влязох отново в ателието, кметът заяви: „Георги, 
всички ти харесваме фигурата, но си много млад
и за да няма случайно някакви проблеми, искаме да направите колектив с Никола Терзиев-Желязото.“. 
- На колко години бяхте тогава?
- Аз тогава бях на 28 години! Младеж! И... да ви доразкажа. Кметът продължи: „Георги, приемаш ли това предложение?“. Викам му аз: „Ние с бачо Кольо сме приятели и колеги, тъй че няма проблем!“. 
Действително бях много близък Никола Терзиев, работили сме в едно ателие. Дори той ме подготвя две-три години, преди да вляза в Академията. Щом се съгласих, създаде се организация. Чрез Съюза на художниците ни се възложи работата и понеже фигурата трябваше да се прави в истински размери (висока е три метра и двадесет сантиметра!), предоставиха ни салона на Операта. Това е един голям салон, висок - там се реализират декорите за постановките. Вътре в двора е, в дъното. Там вдигнахме скеле и започнахме. 
Бачо Кольо се отнасяше с мен като с по-малкото момче и кажи-речи хамалогията извърших аз. А той... (между две напивания) най-после се качи на скелето и поработи по главата на Караджата. Истината е, че той е един от най-талантливите скулптори на България и аз с уважение се отнасям към него! Така или иначе след няколко месеца фигурата стана.
- Споделете нещо, с което ще запомните завинаги работата си по този ваш първи голям проект.
- Един ден, когато бях на скелето горе, пристигна един човек и ми каза: „Георги, слез за малко!“. Викам му, че работя сега. Той упорства: „Казвам се Атанасов, трябва да слезеш от скелето, защото се налага да говоря с теб нещо важно!“. Слязох аз и той продължи: 
„Абе... Не беше удобно да ти казвам, докато беше там, горе, но днес... баща ти... почина“
Това аз си го спомням постоянно - все едно, че е било вчера. Затова и посветих на баща си работата си върху фигурата на Караджата.
Та, фигурата стана - от глина. Помагаха ми две момчета: това, което върших аз в помощ на професора, сега на мен ми помагаха момчетата. С тях отляхме фигурата от гипс. 
Междувременно се разбра, че леярната в София вече е закрита и се наложи да работим с бившия главен майстор на Корабната, който имаше частна леярна в село Требич, Софийско. Възложихме му работата. Всичко започна. Там има един такъв процес - като се направи фигурата от гипс, изработват се калъпи и се прави фигура от восък, която се залива с шамот и гипс, пече се, топи се металът и се лее. Та, покани ни майсторът бай Богдан да отида да видя восъчната фигура. Отивам аз, огледах я, нанесох необходимите корекции. Бяхме заедно с тогавашния зам.-кмет на Русе Михаил Луканов. Превъзбуден от вълнение, си оставих чантата там, на един тезгях на двора. А в нея беше авансът от 15 000 лева! На него време това бяха страшно много пари. Коригирах фигурата, направих всичко каквото трябва и взехме такси да си отиваме... Когато слязохме на Орлов мост, реших да платя, но се оказа, че чантата ми я няма. Мишо Луканов ми вика: 
„Хайде сега, за една чанта ли си?! Ще ти купя нова!“. Викам му: „Какво ще ми купиш - вътре има 15 000 лева!“
Той подскочи: „Как може тъй?! Давай обратно към селото!!!“. И веднага помолихме шофьора на таксито да ни върне до Требич, а то е на около 20-тина километра от София. Пристигаме в селото, за щастие чантата си беше там - на мястото, където я бях оставил. Мишо Луканов, заместник-кмет по културата!, грабна чантата и ме прасна с нея по главата. Никога няма да забравя тази случка!
Фигурата беше готова. Междувременно направихме рисунки, картини на релефите за постамента. Двете са на бачо Кольо, двете са мои. Битката на четата я правих аз, а клетвата е на бачо Кольо. Не си спомням в момента точно тематиката на другите две. Можем да проверим. (Другите две са вдигането на въстанието и посрещането на освободителите - б.а.) Накрая приключихме с паметника. Дойде Кубадински и каза „Значи, не съм се излъгал в тебе!“. И така приключи цялата история.
- С кои от русенските историци се консултирахте при работата си по паметника?
- С всички, които работеха в музея! Най-много с Жечка Сиромахова. Тогава тя беше най-големият специалист, проучващ Русе в периода на Възраждането!
- От казаното от вас разбрахме, че всъщност паметникът на Караджата е първият ви монумент в Русе. Кои други русенски паметници или пластики са ваши?
- Да, в Русе паметникът на Стефан Караджа беше първият ми паметник. След него направих доста неща. В Парка на младежта има една фигура с повдигнати ръце - моя е. Направих Орфей - пред Дома на културата, Ангел Кънчев - на улица „Славянска“, близо до пристанището. След това втори негов паметник - пред Русенския университет, заедно с другата фигура там, символизираща учението и знанието. Седналата над гроба жена на Братската могила (заедно с бачо Кольо - по подразбиране - б.а.), също Александър Стамболийски срещу Централната гара. Общо около 50 обекта реализирах през целия си трудов стаж. Аз успях да създам група от 12 творци, които работиха и изпълняваха моите проекти. Задачите вървяха една след друга, не можех да си вдигна главата от работа. Нямахме проблеми с Държавната комисия. 
Само като ме видеха и казваха: „А, Георги, давай!“
Изчаквах отвън за оценка. Никой не ме е питал: „Колко пари искаш?“. Навремето правехме големи колони - на разклона при село Иваново, колоната при село Бойка (сега Лом Черковна - б.а.), паметникът на Асен Илиев в село Караманово... Сега съм минал на малка пластика, защото няма вече паметници. Малко се прави, малко се възлага. 
- Стефан Караджа, Ангел Кънчев, Скърбящата майка... Все пак как сам бихте оценили паметника си на Караджата?
- Мога да кажа, че паметникът на Стефан Караджа е една от най-драматичните ми творби. Свързвам го със смъртта на баща си и със силните притеснения заради забравената огромна сума от 15 000 лева в софийското село Требич, където го ляхме бронза на фигурата.

Мартин КАЛЕНДЖИЕВ
Стоян СТОЯНОВ-КОМИТСКИ

От „Или паметник, или хали“ до „И хали, и паметник“

В средата на лятото на 1933 година д-р Харалампи Назъров повдига въпроса русенци да издигнат паметник на Стефан Караджа. Повод за идеята му става наскоро издигнатият паметник на Отец Паисий и откупката на бюста на Ангел Кънчев. Авторът на предложението конкретно посочва, че паметникът на другаря на Хаджи Димитър следва да бъде на мястото на неговата Голгота. Около него пък в подходяща обстановка следва да се поставят бюстове на заслужили поборници като Баба Тонка, Панайот Хитов и др.
Година по-късно става ясно, че общината е харесала мястото за построяването на хали. Проектът вече бил съгласуван с Министерството на народното стопанство. Столичен архитект щял да поеме строежа.
Обществеността е озадачена от игнорирането на Инженерно-архитектурното дружество в града. Всъщност изненада нямало, тъй като няколко години преди това пак се настоявало халите да са там, където някога е било бесилото на Стефана Караджа, а по-късно били разположени бараките на касапите и рибарите. Тогава русенските архитекти, инженери и строители почти единодушно отхвърлят идеята като несполучлива. А когато разбират, че кметството не се вслушва в аргументите им, сигнализират Министерството на общите сгради. И „отгоре“ е поставено вето.
През 1934 година споровете се разгарят отново. Бившият окръжен инженер на квартал „Здравец“ Владимир Малчев, инж.Юрдан Павлов, членовете на дружество „Добруджа“, Младежка организация „Ст.Караджа“, Общоградски комитет и др. се конфронтират с общинското решение и настояват лобното място на воеводата да бъде увенчано с величествен паметник.
Ветеранът Никола Обретенов припомня, че това е лобно място на повече от 20 борци от четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Таню воевода, Христо Ботев... Намира за уместно да припомни, че в София, Велико Търново и Горна Оряховица са издигнати паметници точно там, където са били бесилата на Васил Левски, Бачо Киро, Георги Измирлиев. А бившият окръжен управител Райчо Райчев поставя риторичен въпрос: „Трябва ли да се зацапа с кръвта и нечистотиите на говедата... свещената кръв на легендарния герой, която той доброволно проля за свободата?!“.
Управата не приема доводите на опонентите. А те се свеждат не само до факта, че това място е историческо, а и до естетически, етически, екологични, хигиенични, транспортни, икономически съображения. Всуе! Кметът на града Емануил Габровски не ги смята за основателни. Отхвърля и варианта халите да бъдат на друго място. Предприема конкретни стъпки за получаване на обществена подкрепа на решението на общинската управа. Първите разговори в тази насока са със запасните офицери. Те поддържат кмета за строежа на халите и за строеж на паметник на Стефан Караджа в малка градинка отстрани на обществената сграда. По-късно към идеята са приобщени и някои технически лица в Русе, които дори вземат участие в тайния конкурс за изграждането на русенските хали. В началото на 1936 година халите са открити.
Издигането на паметник на Стефан Караджа се забавя за 30 години. През 1968 г. той е открит. Създателите му са Никола Терзиев-бай Колю Желязото, Георги Радулов и арх.Белчо Петров.

Живодар ДУШКОВ