- Г-н Стоянов, в своята книга „Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски“ вие изваждате на бял свят истини, които досега не са били популярни. Разбивате митове, посочвате факти, развенчавате ореоли, които битуват в общественото съзнание. Какво ви провокира да направите това?
- Да започнем с това, че историкът, ако е професионалист, трябва да реконструира миналото такова, каквото е било, а не такова, каквото му се иска да е било. А конкретният подтик е следният. Всяка година в деня на обесването на Васил Левски и в деня, в който се е родил, се събираме историци на конференции в Карлово. И всеки път неминуемо се стига до оживени спорове - там се казват неща, които обикновено не се говорят по други форуми. Когато миналата година за пореден път заспорихме и аз изказах своята гледна точка, тогава домакините репликираха: „Ами напишете го това най-после!“. И аз обещах. Така че може да се смята, че това е основната провокация и причина тази книга да излезе на бял свят.
- Не се ли опасявате да го правите?
- Вижте, да се пише за Левски, винаги е малко страшничко. До този момент има над 10 000 публикации за Левски - монографии, статии, изследвания. По тази тема са писали най-големите ни историци. Аз никога не забравям това и го правя с ясното чувство за моята професионална отговорност. Досега Левски винаги е показван в светлината, в която са го представяли и първите му биографи - Захари Стоянов, Иван Вазов, Стоян Заимов /впрочем първият му биограф е Георги Яковлев Кирков, неговата книга „Васил Левски /Дяконът/“ е издадена през 1882 г./... И българската наука 175 години след появата на Карловеца и 139 години след гибелта му не може да излезе от този коловоз. Първите биографи обаче пишат във време, когато е необходимо тогавашна България да има своите герои със свръхестествени качества, това е нужно, за да се изгради националното самочувствие на държавата. Те живеят във време и обстоятелства, които Захари Стоянов характеризира като „днешното кално блато“. Така че аз напълно разбирам и него, и Вазов, който нарича Левски „един мъничък Хус“. Но днес нещата са доста по-различни. И истината би била далеч по-въздействаща.
- С всичките му „кривици“?
- О, да! Когато образът на Карловеца бъде представен такъв, какъвто той е, тогава той става достижим пример. А на нас той ни е нужен не като светец, а като жив и нормален човек, който е уникален не с херувимска същност, а точно с това, че е посветил себе си на отечеството си. Помислете си - като влезете в църква и видите Христо Пантократор, какво правите? Палите свещ, казвате си: „Там му е мястото“ и излизате. Там, в храма, е мястото на светците, не сред нас. А ако се види истинският Левски, ще стане ясно, че това, което е той, е напълно достижимо, че той не е мълчалива икона, а е жив човек.
Васил Иванов Кунчев няма нужда от героизиране, няма нужда от канонизиране, няма нужда от преувеличаване на стореното от него, защото то е достатъчно голямо, но недостатъчно познато за българите. Това е личността, при която думите и делата са едно неразделно цяло. „Аз съм посветил себе си на отечеството си от 61-во /лято/ да му служа до смърт и да работя по народната воля“. Той казва това и го прави, изпълнява го докрай. Това е човекът, който прозира простичката истина, че българите трябва да си помогнат сами, за да им помогне и бог.
- Вие поправяте масово разпространеното мнение, че според Левски на знамето на освободената България трябва да бъде изписано „Чиста и свята република“...
- В своя дописка за брой 7 на в.“Свобода“ от 13 февруари 1871 г. Левски пише: „България ще има едно знаме, на което ще пише: „Свобода и всекиму своето“! Доста по-различно е, нали? Каква друга да бъде републиката освен чиста, а „свята“ в случая е просто тавталогия.
- Друг мит е познанството на Ботев и Левски...
- Левски и Ботев не са се познавали лично до самата смърт на Левски. Разгледах цялото документално наследство /впрочем много хора са виждали тези документи, но не са посмели да кажат истината/ и се уверих, че нито единият споменава името на другия, нито обратното. Ботев споменава за Левски едва две години след неговата смърт. Това е обяснимо - тогава Ботев вече е председател на БРК, няма как да не знае за Карловеца. Но преди това двамата не са се срещали, камо ли да нощуват в някаква воденица през зимата... Това с воденицата се появява по-скоро като литературен образ. Но аз питам - става ли Левски по-малък от това, че не е познавал Ботев, а Ботев - по-малко велик, щом не е познавал Левски?! А причината да не се познават е простичка: 10 години е разликата във възрастта между двамата! По времето, когато Левски е бил в епицентъра на борбата, Ботев просто още не е бил съвсем наясно и толкова навътре в борбата. А Захари Стоянов ги е съединил - и ние можем да го похвалим за това негово литературно усърдие. В литературата това е позволен похват. Но българската историческа наука трябва да обясни защо Захари Стоянов ги е съединил, а не да повтаря тази неистина.
- Специално място отделяте на т.нар. революционен терор.
- Да, това е насилственият начин за събиране на пари за делото. Първоначално Левски е против революционния терор. Но като дисциплиниран човек, той приема тази тактика, след като тя е гласувана с вишегласие. Тя довежда до множество убийства, при това само на българи. Впрочем първото убийство е в Русе - то е много жестоко и направо зловещо, извършено е от Никола Обретенов, Тома Кърджиев и Георги Икономов, които убиват зверски Стоян Пенев. Именно заради това убийство турските заптиета завардват града и пристанището - издирвайки убийците на Пенев, а Ангел Кънчев решава, че ще заловят него и се самоубива... Именно подчинявайки се на тази приета тактика, Левски сам извършва този грях - на неговата съвест тежи убийство. За това той самият разказва в писмо до Каравелов в Букурещ: „С още един другар, по пладня в Ловеч, всред града, преоблечен, тайно, че през друга къща, влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искале помощ за заточеници в Диарбекир, а това куче, откато не дал ни пара, напсувал ги и укорил ги, че биле разваляли спокойствието им? - на шкембетата. Аз исках да го! И парити му, но както правих сметката си вкъщи, на пазарят не излезе така, а да видиш каква!.. Така бях приготвен вътре, ако додеше той напред, нямаше да става никакъв шум. А то доде напред момчето, посрещна другарят ми, надади вик: тичяйте хора! На която стърна бях в дворат, докато пристигна, то се вика и бори са с другарят ми, престигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласа, който беше напълнил улицата... Жялно! За невинното момче, но ако не беше така, инак беше оцапано на много стърни! Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста...“
- Според вас точно това убийство е поводът Левски да бъде осъден на смърт по време на процеса.
- Левски знае, че при разпитите неминуемо ще се стигне и до това убийство, извършено от него. Този политически съд е имал задача да намери причина да го осъди на смърт. А в Османската империя всяко убийство се наказва със смъртна присъда. Тук също битуват несъстоятелни версии - като например, че, видите ли, Левски е бил разпитван от неуки заптиета. Нищо подобно! Комисията се ръководи от министъра на полицията и член на Държавния съвет Али Саиб паша, членове са Шакир бей и българинът Иванчо Хаджипенчович. Шакир бей е бивш помощник на Мидхат паша в Русе и Багдад, а българинът е член на Върховния съд и на Държавния съвет. Което говори за важността на съдебното дело.   
- Отваряйки множество от малко известните истини за Левски, вие прокарвате паралел между Карловеца и днешното време.
- Хайде да припомним само, че за него българската държава трябва да бъде „храм на истинната и правата свобода“ - т.е. в тази държава не трябва да се краде, не трябва да се приватизира безразборно с цел облагодетелстване, не трябва да се реституира за щяло и нещяло, не трябва да се прави така, че да забогатяват неправомерно близки, роднини и познати, не трябва да се обявяват за врагове хора, които казват истината, не трябва да се служи на чужди интереси, независимо от коя географска посока са те, не трябва да се прави нищо, което е в ущърб на обикновените хора.
В този смисъл е и „завещанието“ на Левски, което той прави по изключително сполучлив начин в писмото си до Филип Тотю на 1 март 1871 г.: „Ние сме длъжни да служим на отечеството! Не трябат ни таквис глупости. Ние сме длъжни да видим отечество свободно, па ако щят нареди да паса и патките!.. Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности и всичко, нито катадневното ми преследвание от полицията, от град в град, по селата и кърищата, но и самите изродици български! Нито пък казвам, че: от края на работата ни досега съм бил способен при таквис страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз, на еди кое си место, ами еди кой си наготово! Напротив, ако му сече главата повече, тряба сами да го покана на местото си, пък аз да гледам друго!.. Аз съм се обещал на отечеството си жъртва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв! Какво искам повече, като гледам отечеството си, че ми е свободно?! Такова нали ми е предначъртанието ни днес за него! Не да вида себе си на голям чин, а да умра. Братко!.. Това тряба на секи работник български да даваме таквос преначъртание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-блескаво, като едничка държава в цяла Европа“.
- Защо рядко си припомняме тези истини за Левски?
- Защото е по-лесно и удобно да вдигаме паметници, да печатаме портрети и да се сещаме за Левски по един ден през февруари... А всъщност, изпълним ли само една част от неговите идеи, ще му направим паметник, какъвто той заслужава. Време е да разберем, че няма безгрешни хора, а ние нямаме нужда от измислена история, нямаме нужда от лъжа. Измислената история ни е довела до положението, в което сме днес - най-бедната и най-мизерната държава в Европейския съюз.
- А как тълкувате вие вопъла на Левски „Народе!!!!“?
- Ох, това е дълга тема. Така ще стигнем до въпроса защо нито една пушка не е пукнала по целия път, докато са карали Карловеца от Ловеч до София. Ще стигнем и дотам да се питаме какво ли би казал той, ако ни гледаше сега отнякъде. И вероятно и до отговора, че днес той би сложил не четири, а може би 1 милион удивителни...