Преди 11 години Александър Узунов идва за първи път в Русе - тук го довежда току-що получената диплома от завършения клас по актьорско майсторство в Театралната академия „Кръстьо Сарафов“.
Това беше първото място, където започнах работа на щат, припомня си актьорът.
През 2014 година той пристига в града на Дунава заедно с Маргарита Мачева, която завършва през същата година режисура, също в класа на проф.Пламен Марков. Тук Мачева прави своята първа постановка на русенска сцена - „Без зестра“ на Александър Островски, в която играе и Александър. Но докато русенският път на младата режисьорка е кратък - година след това тя режисира в Плевен и в Пловдив, а от 2018 година е директор на благоевградския театър, Александър Узунов остава в Русе. 
Той е роден в София. Там завършва прочутата Класическа гимназия - Националната гимназия за древни езици и култура. Там е един от участниците в камерната вокална формация за ортодоксални песнопения „Диптих“ с ръководител Людмила Добринова. В 11 и 12 клас в училище работи по антични текстове на латински език, а оттам се заражда и интересът му към театъра. Гимназията определено е отправната точка, казва Александър. Той е приет в НАТФИЗ още с първото кандидатстване и от есента на 2009 година е в класа на проф.Пламен Марков. Сред учебните му работи са ролите на Владимир от „В очакване на Годо“ на Бекет, Жан в „Госпожица Юлия“ на Стриндберг, Директорът в „Пречка“ по Даниил Хармс,  Серебряков във „Вуйчо Ваньо“ на Чехов и други. Дипломните му спектакли са „Двете стрели“ от Александър Володин и „Гленгари Глен Рос“.   
Дали защото идва след Стриндберг, Бекет и Чехов на учебната сцена, 
дебютното му русенско „влизане в дълбокото“ е очаквано успешно 
- на 11 септември 2014 година завесата на сцената на драматичен театър „Сава Огнянов“ се вдига с класическото заглавие „Без зестра“ на Александър Островски, в което на току-що постъпилия тук 24-годишен актьор е поверена ролята на Юрий Карандишев. Тази роля се смята за една от най-драматичните в руската класическа драматургия. В постановката професионален дебют за Маргарита Мачева са ангажирани много млади имена - Светослава Иванова, Ивайло Ненов, Йовко Кънев, Иля Пепеланов, Васил Илиев, Васил Маринов, сценограф е Елица Георгиева. За работата си с всички тях обичаните русенски актьори Мариана Крумова и Венцислав Петков (Харита Огудалова и Мокий Кнуров) казват преди премиерата: „Обръщането към класиката и нейните истински ценности е и удоволствие - особено в партньорство с такива млади колеги, но и изпитание“. 
Александър пристига в Русе за първи път, но градът макар и непознат, е имал
едно специално предимство - тук е работил именитият режисьор Слави Шкаров
който тъкмо в русенския си период прави постановки, за които говори цялата страна. Радвах се на много добра приемственост - а тя е важно нещо и съм много благодарен на колегите, казва актьорът. 
„Всичко малко или повече за мен винаги е било лично - когато нещо ми е далечно, съм се опитвал да го направя лично, свое. Така е и с ролите. Да, често това е изтощително, особено ако играя характер, който е твърде далече от моя собствен. Когато ролята е различна от мен, тогава усилията стават повече, за да приближиш максимално до себе си персонажа, да го догониш. Полагаш допълнително усилие, за да бъдеш максимално верен на автора и на неговото решение върху пиесата. Защото творческата работа трябва да се свърши по възможно най-честен начин. А за да има актьорът усещането за това, трябва да е минал през редица проверки. Режисьорът може би е инстанцията, която връща обратната връзка, диалогът между актьора и режисьора е много важен, той е ключов - както и общуването с всички звена в театъра. Продължавам да вярвам, че основата на това как правим театър е заключена в две неща: диалог и добросъвестност. И другото важно: да помниш, че винаги може още, винаги има накъде. Затова са нужни диалог и убедителни аргументи“, казва Александър Узунов. 
И продължава: „Да, това не е лесно занимание, откровено казано, когато характерът на твоя герой е противоположен на твоя, е изтощително. И по тази причина 
един кратък живот на едно представление е изстрадан, но и представленията на живота са такива
Представлението е тук и сега. Не можеш да влезеш в една и съща река два пъти... А театърът се случва на много нива - той е многоизмерна величина. Неизбежно е някои процеси да вървят нестройно. И е напълно естествено колебанието на актьора - ставам ли за тази работа, или не ставам. Но за човек, който се занимава с това, е хубаво да има проблем - за да не се самовлюбва“.
За него е интригуваща изследователската работа в творческия актьорски процес: „За добро или за лошо, към своята работа актьорът подхожда като към творческо занимание. В него има много гранични пространства. Понякога репетиците на маса са една идея по-интересни - тогава изследователският елемент е много силен. Търсим добре прикрити конфликтни зони - ако ги напипаме, след това по-успешно намираме смисъла и логиката на действието, което ще представим пред публиката“. 
Очевидно тази негова нагласа придава плътност и убедителност на героите му на сцената. Русенци са го виждали и са аплодирали неговите превъплъщения в „Редки тъпанари“ и „Коя гад изяде кашкавала“ (режисьор Теди Москов), „Легло за трима“, (режисьор Орлин Дяков), но също и в „Хоро“ и „Дванайсета нощ“ на режисьора Петър Денчев, „Сирано дьо Бержерак“ в постановка на Бина Харалампиева, „Шибил“ и „Вечери в Антимовския хан“ и „Хамлет“ (режисьор Орлин Дяков), „Господин Ганьо“ и „Службогонци“ (режисьор Пламен Панев), „Казимир и Каролине или И любовта никога не свършва“ с режисьор Крис Шарков. 
Впрочем с Крис Шарков той работи и във времето, когато отсъства от русенския театър.
Преди ковид епидемията напуска Русе.
Имах лични причини и малко се отдалечих от театъра за известен период от време, казва лаконично актьорът, като добавя: „Но не съм губил връзката, тя остава“. Сцената му се случва „спорадично“, както той обяснява ангажиментите си в спектакли в театър „София“ и театър „Азарян“. По покана на Крис Шарков играе в пиеси на Аугуст Стриндберг и в „Лулу“ на Франк Ведекинд. 
Всеки процес за мен е учебник, богатство, винаги можеш да извлечеш опит
дори и в зони, които наглед пряко не те засягат и не се отнасят конкретно към теб, уточнява Александър. Според него драматургията на автори като Стриндберг и Ведекинд, които са доста различни от популярните лековати и привидно „забавни“ текстове, се възприема много добре от публиката. Има интерес към такъв тип драматургия, тя представлява производство на смисъл, смята актьорът. 
Със завръщането си в русенския театър той веднага влезе в единия от екипите в рамките на театралния конкурс за млади режисьори „Слави Шкаров“. Тамара Стояноска и актьорите от ДТ „Сава Огнянов“ Соня Пилатова, Надя Банчева, Александър Узунов, Борислав Апостолов и Ростислав Панков показаха откъс от „Сърце от акула“ по романа на Емили Хабек и това спечели наградата на името на Слави Шкаров и наградата на публиката. Така че русенските зрители ще имат шанса да видят цялата постановка - това ще стане, когато младата режисьорка впише престижния ангажимент в творческия си списък. 
А Александър готви ролята на Петър в печалната история за разпада на нравите и традициите в „Гераците“. Репетициите вече започнаха и след ваканционната пауза ще продължат, за да бъде включен новият спектакъл в есенния афиш на театъра. А ваканцията вероятно е период, в който актьорът ще има повече време за заниманията си, които нарича „попътни“ - рисуване, писане. Рисува от дете, прави го, като използва различни техники - от молив до дигитални технологии. „Рисуването е процес много близък с писането - а
писането е най-честният разговор със себе си
така човек по-добре проумява света. Образът и културата правят света личен - мисля, че там някъде е отговорът на въпросите, които си задаваме. Текстът и рисунката имат пресечни точки, едното помага по-добре да разбереш другото“, казва актьорът и веднага пояснява, че пише за себе си, не за показване, не за споделяне. Човешкият живот стига само за това всеки да е добър в едно нещо, най-добрите режисьори цял живот шлифоват себе си професионално, казва той. При него очевидно „попътните“ занимания помагат в този процес. Сред тях са и четенето (признава, че чете безразборно, тъй като го интересува всичко), и музиката, също в различни жанрове, която работи на ниво въображение. 
„Всеки процес е нов лист в скицника - и от нас зависи как ще го изпълним, какво ще се получи. Важното е човек да се опитва да се пребори с предразсъдъците и натрупванията. Трябва да умеем да се изненадваме. Макар това да става все по-трудно. Но пък всеки опит е безценен“, размишлява Александър Узунов. 
Засега Русе е по-скоро в онзи, незримия скицник на неговите размишления и търсения. Все още градът не е влязъл в съкровената му сбирка от рисунки и етюди. Но актьорът признава, че много обича да броди по кея - прави го преди и след премиера. Русе има своята поетика - човек може да я усети, ако притихне и се вслуша в града, сигурен е той. Затова ли хората казват, че тези, които по-малко са живели някъде, виждат там повече от другите, които са обременени от корените си?