Александър Хитов, син на войводата Панайот Хитов, е роден в Русе на 3 септември 1881 година. Учи в Мъжката гимназия, завършва висше юридическо образование, достига до длъжността председател на Софийския окръжен съд. Бил е юрисконсулт на Българска народна банка, на Банка български кредит, адвокат на свободна практика. Член и за кратко председател на читалище „Славянска беседа“. По време на Първата световна война е командир на полицейски ескадрон. Запасен капитан, кавалер на военния орден „За храброст“. Посветен в масонство на 29 юни 1920 година в ложа „Дунавска звезда“, после в ложа „Зора“. Умира на 14 октомври 1938 година в София.
През 1937 година Александър Хитов предоставя на военния историк полковник Иван Стойчев дневника на баща си от участието в Сръбско-турската война през 1876 година. Полковник Стойчев превежда документа на български език и го издава под заглавие „Материали за дейността на Панайот Хитов през 1876 г. в Сърбия (неиздадени документи, писма, факсимилета и скици)“,  С. 1939, с посвещение на Александър Хитов.
„Живеехме в Русе в средата на турската махала „Кара Али“ срещу джамията под същото име - разказва Александър Хитов. - Имахме стара турска къща, в която съм се родил, с обширен двор около 5000 кв.м с овощна градина и лозе. Бил съм 6-7 годишен... баща ми седеше под големия орех и приказваше с Арабоолу, негов сподвижник от миналото... От ранна сутрин той работеше в двора, грижеше се за градината и я държеше в абсолютен ред. Обичаше физическия труд, към който приучаваше и нас. Излизаше много рядко и то по особено важни работи, а пред останалото време работеше. Вечер ни разказваше спомени от миналото - старите хайдути и техните подвизи. За себе си рядко говореше - подчертаваше винаги имената на тия, които са изпълнили достойно и с преданост дълга си пред родината.
Къщата ни дворът и малкото стопанство извън града бяха любимото му място, защото
никога не излизаше нито в кафене, нито в кръчма
Не пиеше никакви спиртни питиета, нито даже кафе, без което майка ми не можеше.
Често ни говореше, че не се напива само този, който не пие. Не обичаше тия, които пият, и не понасяше миризмата на виното. На трапезата вино никога не се слагаше, даже и тогава, когато имахме гости. Смъртта на мнозина обясняваше с това, че са пили и изгубили бодростта си бдителността си. За него войната беше нещо свято - свято считаше и делото на всички борци за българската свобода. Той, които се бори за свободата на народа, сам трябва да бъде честен и безкористен. Разказваше и подкрепяше с ред примери, че хайдутин или войник, който посегне на жена, или извърши безчестие, непременно бива убит, защото е изневерил на делото и дълга си.
Не пушеше. Веднъж той и другарите му, преследвани от потеря, минали дебнешком през гъста и непроходима гора в Матейския балкан. Благодарение на обстоятелството, че не пуши, можал да подуши, че наблизо по дирите им имало хора. На другия ден наистина могли да открият, где се е била спряла потерята, накъде е заминала, и така избягнали опасността. По природа той не обичаше месо, а през лятото се хранеше изключително с плодове, които сам отглеждаше.
Като въздържателен изобщо, той беше запазил силите си и бодростта си до дълбока старост
Първите признаци на физическо отслабване баща ми прояви две-три години след Балканската война. Вече работеше по-малко и по-дълго почиваше. Ние, макар и възрастни, по стара привичка не пушехме пред него. Когато чувахме, че се приближава, обикновено брат ми предупреждаваше - старият орел иде, да хвърлим цигарите. Баща ни никога не спореше с нас, нито имаше място за спор, защото казаното от него безспорно се изпълняваше. Без насилие всички се подчинявахме и по тогавашен обичай прекарвахме курортното време в стопанството и работехме заедно с работниците.
Между него и майка ми имаше абсолютно разбирателство, никога не чух да спорят, нито да бъдат на различни мнения. През 1917 година старият орел отслабна доста, разхождаше се из обширния двор и всеки ден следеше съобщенията за боевете. Криво му беше, че се бием с русите и считаше, че катастрофата ще дойде от там. През февруари 1918 година 
получих нареждане от Щаба на армията незабавно да се върна в Русе, понеже баща ми бил зле болен
С тежко предчувствие напуснах фронта, пътувах без прекъсване и едва на четвъртия ден пристигнах в Русе. Баща ми вече не можеше да става, говореше малко - липсваха му сили, а два дни след това изгасна и последната искра. Умря без болки и без болест преди катастрофата на фронта...
В последните минути пак виждах сенчестия орех, неговия приятел Арабоолу, и сам вече възрастен, си спомних някогашното му мрачно настроение и думите му за смъртта, останали врязани в детската ми памет“.
Споменът на Александър Хитов е публикуван в сборника  „Той не умира. Сливен на безсмъртните си синове. Сливен 1935“.
Първородният син Симеон (26 юли 1876 г., Белград - 7 март 1959 г., Русе) е военен лекар, участва в Балканските и Първата световна войни, награден е с орден за заслуги V степен без корона 1912 година, от Негово Величество Германския император е награден със Железен кръст II степен за участието му на западния фронт; с народен орден за заслуга IV степен на военна лента за боевете през 1915-1916 година.
През 1930 година построява свой дом в дворното място на бащината си къща
Сключва през 1920 година брак с Надежда Зафирова от Габрово и има две деца - Панайот (род. 1921) и Лиляна (род. 1930). Член е на Ротари-Русе и на масонска ложа „Дунавска звезда“, председател е на Катедралния хор „Света Троица“ и на Русенския клон на Червения кръст.
Майката Екатерина умира 1933 година и братята предоставят наследството от майката на сестра си  Ирина. През 1958 година Ирина завещава родния си дом на племенницата си Лиляна, мебелите и други вещи са пренесени в дома на д-р Симеон Хитов.
През 1968 година имотът е отчужден и къщата, в която 38 години е живял Панайот Хитов - съборена. Къщата на д-р Симеон Хитов е отчуждена 1975 година, но синът му д-р Панайот С. Хитов остава да живее в нея до кончината си през 1991 година. От Общината многократно го предупреждават, че започва строителство на висок блок, ще има огромни тежести на кулокрана пет тона и е възможно да стане злополука. Отговорът на потомъка на войводата е: „Щом моя дядо десетки години се е опазил от турците, неговият внук поне от един кулокран ще съумее да се спаси“.
През 80-те години на миналия век тогавашният главен архитект на града Белчо Петров в интервю за вестник „Дунавска правда“
обещава да се издигне паметник на войводата 
в първата година на деветата петилетка (1986-1990). Като автор на бъдещия монумент е посочен Никола Терзиев-Кольо Желязото.
„За да създадем собствена среда и подходящ микроклимат на паметника на Панайот Хитов, замислихме архитектурна композиция, която да се състои от три компонента - фигурата паметник, къщата на войводата, която ще бъде отново изградена, и сградата на неговите наследници. Двете къщи ще образуват едно затворено пространство, вътрешен двор, оформен в духа на възрожденската русенска архитектура, в който паметникът ще стои съвсем автентично, отделен от фона на високото строителство. Обектът ще се изгражда с парични дарения“, обяснява арх. Петров.
Музейните специалисти се подготвят за бъдещия музей - първата откупка на материали, (предимно документи) от снахата Надежда Хитова е направена през 1971 година от ст.н.с. Жечка Сиромахова.
Следващото поколение уредници продължи започнатото. Само година-две преди да почине, внукът на войводата беше посетен от Иво Жейнов. От него се откупуват предимно мебели, а той дарява лични вещи на дядо си.
Имаше всички предпоставки - автентични вещи на войводата и неговото семейство, цветни портрети и пр., както и компетентни историци, за да се направи единствена по рода си музейна експозиция. Но тогава дойде разпореждане всички материали да се пренесат в хранилищата и 
вместо къщата да се предостави за музей на Панайот Хитов, внукът му беше принуден бързо да освободи част от помещенията
за да бъдат отдадени за нуждите на частна фирма, и той беше принуден да продаде останалите мебели! Днес в България няма музей на Панайот Хитов, а споменът за войводата - жив ли е днес в градската памет?

Мебели от русенския дом на войводата се върнаха от Италия

Мебели от русенския дом на легендарния български войвода Панайот Хитов на улица „Борисова“ бяха подредени в Музея на Възраждането в Пловдив преди малко повече от 8 години. 
Тяхната съдба е повече от интересна. През 1989 година внукът на поборника д-р Панайот Хитов продава пищно тапицираните и богато резбовани диван и столове на журналистката от тогавашния вестник „Дунавска правда“ Евелина Будева. През 1993 година салонният комплект е отнесен в Италия и реставриран от местни майстори в областта Венето. По-късно те са изложени в един от салоните на средновековен дворец в република Сан Марино, където живее новата им собственичка като посланик на Малтийския орден. По нейна воля през април 2017 година мебелите са предоставени на Регионален исторически музей в Пловдив, за да бъдат изложени в експозиция „Българско възраждане“.