Той е признат за един от 10-те най-велики аниматори в историята на световното кино и въпреки това казва в едно интервю през 1988 година: „Често си мисля, че една от любимите грешки в моя живот е анимацията“. Тази любима грешка предопределя целия му живот, започнал точно преди 96 години. Това е Доньо Донев - художник-карикатурист, сценарист и режисьор, известен най-вече с анимационния си филм „Тримата глупаци“.
Доньо Донев е роден на 27 юни 1929 година в Берковица. Завършва Четвърта мъжка гимназия в София. През 1954 година се дипломира в Художествената академия в ателието по „Графика“, ръководено от проф. Илия Бешков. „Като дете мечтаех да стана моряк, но вместо това, сякаш на шега, завърших Художествената академия в класа на Илия Бешков. После, по случайност, благодарение на Тодор Динов, попаднах в анимационното кино“, споделя художникът в цитираното по-горе интервю.
След дипломирането си започва работа в Студията за анимационни филми. През 1959-1960 г. специализира в „Союзмултфилм“ в Москва при режисьора Леонид Амарлик.
Първите си карикатури създава още като ученик
а след завършването на висшето си образование започва работа като художник на хумористичната страница в столичния вестник „Вечерни новини“. През целия си творчески път сътрудничи на много вестници и списания. Илюстрира детски книжки. Започва работа в студията за анимационни филми като аниматор, преминавайки през всички видове на анимацията, за да стане един от най-изявените творци на националната ни школа със свой принос в нейното развитие.
Доньо Донев работи като художник във вестник „Вечерни новини“ (1954-1956), художник и режисьор в отдела за мултипликационни филми в Студиата за игрални филми „Бояна“ (1956-1970) и в Студиата за анимационни филми „София“ (1970-1993), където е и ръководител на творчески колектив.
Първият му анимационен филм като художник е „Грух и Грушка“
създаден през 1957 година. Основател и главен редактор е на вестника, носещ името на популярните му герои - „Тримата глупаци“ (1989-1997), а от 1997 година - на вестник „Четиримата глупаци“. През 1988 година Доньо Донев застава от другата страна на камерата като актьор във филма „Вагнер“ на Андрей Слабаков.
Преподава анимационна режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, доцент и извънреден професор, работи и като главен редактор на списание „Фрас“.
Като карикатурист той участва в много изложби в България и в чужбина. Художник, сценарист и режисьор е на над сто анимационни филма, сред които „Шега“, „Хепи енд“, „Умно село“, „Приятелите на Гошо Слона“, „Де факто“, „Кауза пердута“, „Мишената“, „Върни се пак в Соренто“, „Пардон“, „Нарекохме ги Монтеки и Капулети“, „Серенада“, „Хамлет“, „Екограма“. 
За филма „Де факто“ е публикувана страница в „Енциклопедия Британика“. Филмът „Умно село“ е изучаван в кинокатедра в Ню Йорк
Наричат лентата му „Тримата глупаци“ визитка на българската анимация по света. Филмът се появява през 1970 година, като героите му преминават през множество „роли“ през годините - „Тримата глупаци - ловци“, „Тримата глупаци - атлети“, „Тримата глупаци - педагози“, „Тримата глупаци - рибари“, „Тримата глупаци в ресторанта“, „Тримата глупаци и автомобилът“, „Тримата глупаци и кравата“, „Тримата глупаци в бита и спорта“.
Куклите на „Тримата глупаци“ са единствените анимационни герои, покорили Еверест заедно с алпинистите Николай Петков и Кирил Досков. При откриването на 25-ата му изложба през 1994 година бащата на „Тримата глупаци“ Доньо Донев е обявен от колегите си за пожизнен носител на титлата „Главен глупак на републиката“. Той приема това определение за себе си само поради една-единствена причина - глупостта е присъща на човека, уточнява самият той.
Сред многобройните му отличия са орден „Кирил и Методий“ - втора степен (1965), Наградата за анимационно кино на Съюза на българските филмови дейци (СБФД) за 1979 година за цялостно творчество. Лауреат е на Димитровска награда за 1980 година за анимационните филми „Умно село“, „Де факто“, „Кауза пердута“. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1972), „Народен артист“ (1986), с Голямата награда на СБФД за цялостното му творчество (1989). Награден е с орден „Народна република България“ (1989), наградата за карикатура и рисунка „Чудомир“ (1993). Лауреат е на Наградата за цялостно творчество и изключителен принос в българската филмова култура (1995). Удостоен е с годишната награда на Фонда за поддържане на изкуството в България при Съюза на българските художници (СБХ) (1998). Носител е на орден „Стара планина“ - първа степен (2000). Удостоен е с наградата за цялостно творчество на секция „Карикатура“ на СБХ (2005). Лауреат е на Специалната награда на Дома на хумора и сатирата в Габрово за най-остроумна карикатура (2007).
Носител е на награди от Международни фестивали за анимационни филми: „Златен пеликан“ на Втори световен фестивал за анимационни филми в Мамая, Румъния (1968) за филма „Стрелци“, „Златна богиня“ за филма „Приятелите на Гошо Слона“ в Хихон, Испания (1969), „Златната воденичка“ за филма „Тримата глупаци“ , Барселона, Испания (1971), Специална награда на кинофестивала в Техеран, Иран за филма „Умно село“ (1972), Голямата награда в Оберхаузен, Германия и Първа награда на кинофестивала в Лайпциг (1974) за филма „Де факто“ и много др.
На 29 юни 2004 година е представена книгата „Ум патки пасе“ на Доньо Донев, Виктор Самуилов и Димитър Бежански, популярни като творчески колектив „Тримата глупаци“.
Доньо Донев умира на 28 ноември 2007 година.
По материали от интернет

Когато водата ти дойде до устата, горе главата

Една от крилатите фрази на Доньо Донев е „Когато водата ти дойде до устата, горе главата“. И следват още много...
„Единствената истина, която съм искал да докажа [с „Тримата глупаци“] е, че простакът е голямото обществено зло, а не глупакът“.
„Човечеството най-много се нуждае от смях. Повече са хората, които искат да се смеят, отколкото да плачат. И затова се повишиха и изискванията към хумориста. Хората все по-трудно се смеят, но все повече искат да се смеят...“.
„Не обичам козметиката в изкуството, ценя раждането в изкуството“.
„Обикалял съм доста света с моите филми, макар че често са ме изолирали от групите на разни фестивали. Все пак доста съм видял от Европа и дори в Щатите ходих“.(от интервю във сп. „Вестител“, бр.1/2000)
„Моята голяма любов е анимацията и след като ме отрязаха от там... Не се оплаквам от това, че съм пенсиониран, защото добре знам каква е ситуацията в киното ни. Но много ме огорчи това, че филмите ми вървят навън и някои хора печелят зад гърба ми“.
„Голямото удовлетворение за мен е, като видя целия салон усмихнат на мой филм. Обаче най ми е приятно, когато отида в някое заведение, седна и току пристигне бутилка отнякъде. Отначало сервитьорът вика: „Казаха да не казвам от кого е“. Но като настоявам, той казва, че е от човек, който е възхитен примерно от „Тримата глупаци“. Или пък на улицата, като ме срещне някой, особено пък дете, и каже: „Чичо Доньо, нарисувай ми един глупак!“. И аз спирам и рисувам. Никога не отказвам“.
„У нас вече нямаме критерии за хубаво и лошо, за добро и зло, за морално и аморално в изкуството. Принизява се вкусът на хората. Появиха се разни „пиратки“, „тигри“, „каналета“ и т.н. Галериите са пълни с еднодневки, екраните - с екшъни и сапунени неща. По телевизията и радиото кудкудякат фалшиви гласове, наречени „вокални състави“. Широко сме отворили вратата на посредствеността и тя си тече като буйна река. Плодовете от нея ще се събират някоя есен...“.