Крал Лир - самодържецът на бритите, величав владетел и щедър към две от дъщерите си баща, убеден, че е справедлив, стои объркан на сцената, не вярващ, че е допуснал фатална грешка, която предвещава горчиво изкупление. 
Дни преди това пълната камерна зала „Слави Шкаров“ възхитено аплодира яростния Стефан Стамболов и неговия наглед по-умерен и навремени объркан в размишленията си и в загърбените идеали Захари Стоянов в пиесата на Стефан Цанев „Духът на поета“. 
През сезона, който изпращаме, публиката се радва на превъплъщенията на Милен Димитров в различни образи с различна нагласа, манталитет, чувствителност - в „Странна случка с куче през нощта“, „Хора, места и вещи“, „Опит за летене“, „Балкански синдром“, а в края на предишния сезон за кратко съпреживява с неговия Иванов от едноименната пиеса на Антон Чехов на миналогодишния конкурс за млади режисьори „Слави Шкаров“.  
По всичко личи, че
третият русенски период
в творческата биография на актьора Милен Димитров е особено плодотворен и дава възможност на ценителите на Мелпомена да се радват на разгърнатия негов талант да изгражда богати образи, които неизменно остават в съзнанието на зрителите и предизвикват асоциации и размисли. 
Да, за трети път съм в русенския драматичен театър, потвърждава Милен Димитров.
„Именно с Русе е свързан първият ми професионален щатен договор. Това стана през 1996 година, когато ме поканиха да стана част от трупата, но първото ми идване в театъра тук е след като се дипломирах в НАТФИЗ“, уточнява той. 
Дебютната му роля на русенска сцена е в „Познай у кого е патлакът“
постановка на Росина Данченко. По това време той вече има достатъчно професионални натрупвания от работата си с театрите в Димитровград и Сливен. В димитровградския театър е поканен още като студент в трети курс в НАТФИЗ, там дебютира в „Невяста Боряна“ на Петко Тодоров, режисьор е Валерия Вълчева. 
Милен Димитров се е виждал като музикант. Детството му преминава в Горна Оряховица и във Варна, още когато е малък, родителите му вземат гениалното по собствените му думи решение детето да започне да свири.
„Бил съм във втори или трети клас, когато с татко влязохме в един музикален магазин във Варна и той ме попита: „Искаш ли да свириш на акордеон?“. На мен повече ми харесваше китарата, но започнах с акордеона. Очевидно родителите ми са виждали, че заниманията с музика за едно дете са изключително важни, тя е в основата на общата култура, която изгражда личността и го формира. На Запад всяко дете още в училище си избира един музикален инструмент и без някакви хиперамбиции го усвоява. Това формира хората и като мироглед, и като качествена публика. 
Музиката е съвършеният ваятел на човека, неслучайно тя стои на върха на пирамидата на изкуствата
Аз страшно много обичах да свиря, да пея, след акордеона продължих с уроци по пиано, мислех, че ще стана музикант. Наистина оценявам тази стъпка от страна на родителите ми като генерална и определяща за мен“.
Другото пристрастие на Милен Димитров е било киното.
„До дома на баба ми имаше лятно кино. Качвахме се на стената, която ограждаше киното, и гледахме филми безброй пъти. После моята баба стана разпоредителка в киното и това за мене беше направо вълшебен бонус... Живял съм като в „Ново кино Парадизо“, това ме е водило и е настройвало чувствителността ми“, продължава Милен Димитров. 
Постепенно детските нагласи и желания (към намерението да стане музикант се добавя и още една мечта - да бъде автомобилен състезател). Но докато учи в гимназията, участва в театрални състави и там стига до прозрението: „В един момент разбираш, че онзи куп неща, които искаш да станеш и в които си представяш, че е твоето призвание, могат да ти се случат не другаде, а ако си актьор“. 
„В десети клас категорично започнах да изучавам театъра, да чета драматургия, да вниквам в някои съществени теории за театър. Бях гледал много постановки, ходех в София в Народния театър, в Театъра на армията. А човекът, който ме чу и каза: „Да, ти ще станеш актьор“, беше Тодор Колев. Това стана случайно. Той правеше обиколка из страната за срещи с публиката след прожекцията на филма „Господин за един ден“, обеща да ме чуе с това, което подготвях, и отидох в театър „София“. Там каза това изречение, което за мен беше много важно. В последната година от гимназията пътувах редовно до Варна, където посещавах студията на Желчо Мандаджиев, ходех и на подготвителните курсове в НАТФИЗ. Но първата година при кандидатстането ме скъсаха на втория кръг. След казармата кандидатствах отново и се оказах първа резерва. Тогава се записах в Нов български университет, където изкарах два семестъра в току-що открития Театрален департамент при Възкресия Вихърова. След това кандидатствах за трети път и
тогава ме приеха в класа на Стефан Данаилов
Много съм благодарен на Стефан Данаилов - той е човекът, който ми отвори вратата към голямата сцена - а аз по това време вече се колебаех. Но това, което съм, е плод на всички мои срещи с ценни хора, на разговори, на концерти, на картини, които съм гледал. Всичко това има значение, всичко придобива нюанси, които незримо и ненатрапчиво скулптират твореца“, казва Милен Димитров.
Дипломният спектакъл на неговия клас е „Небесният отряд“ - история за група затворници от различни националности в концлагер. Там Милен Димитров играе ролята на грък скулптор, който убива часовия и предизвиква бунт, последван от разстрел. Драматизмът доминира в работите му и в Димитровград, и в сливенския театър, където в тандем с Валерия Вълчева правят „Две небеса“ по текстове на Петко Тодоров и Гео Милев, след това - спектакъл по дневниците на поета Пеньо Пенев, а после и „Лазарица“ и „Антихрист“. 
От 2000 г. Милен Димитров се заема със свободни проекти, а по-късно работи в театър „Васил Друмев“ в Шумен, където първата му роля е на Данаил в „Когато гръм удари“ на Пейо Яворов. Там си партнира с великата Виолета Гиндева. На шуменска сцена прави повече от 50 роли. А успоредно с това се връща към старата си любов - киното.
„Технологиите напредваха, даваха възможности за снимане и с Добромир Дочев и Валентин Иванов започнахме да правим свои опити, направихме 4-5 неща, които показахме на фестивали, това продължи до 2018 година“, разказва актьорът и си припомня: „Като завърших Театралната академия, много исках да уча кинорежисура в Прага. Дотогава бях посещавал и лекциите на Тодор Андрейков (сега по записките ми от неговите лекции и по неговите учебници работя с учениците от Английската гимназия). Но времената бяха трудни, таксите бяха непосилни и се разминах с Прага“, разказва актьорът. 
Но ето че сега в Русе успоредно с работата по спектаклите Милен Димитров намира време за кино. Той е наясно, че за да снима, са му потребни ред обстоятелства и условия, които е невероятно трудно, почти невъзможно да се съберат така, че той да прави това, което иска и може. Защото едно е режисирането и процесът на заснемане, но съвършено друго са сценарната работа, организацията на една филмова продукция във всичките й аспекти и детайли, които ако човек се нагърби да върши сам, ще обрече чисто творческата същина и тя в крайна сметка може да не даде желания резултат. Но познанията и вътрешният му заряд правят русенския актьор човека, който е лектор в Центъра за изкуство и култура „Блок 14“ в поредицата „Срещи с киното“. Поредицата започна с филмова класика - „Фотоувеличение“ на
Микеланджело Антониони, един от режисьорите, които са най-въздействащи
за Милен Димитров заедно с Бергман, Тарковски и Вим Вендерс. 
Богатият багаж на актьора, свързан с киното като теория и практика, му отваря и още едно общуване, което носи удовлетворение - това са неговите часове в Английската гимназия, където преподава „История на киното“ на учениците от специалността „Анимация“. Младите са будни, любопитни и имат нужда да бъдат чути - трябва да им даваме тази възможност, убеден е актьорът. 
Той не отделя ролите си една от друга и не дава предпочитания на един или друг от образите, които изгражда. „Не ги разделям на емблематични и неемблематични. Трябва да заобичаш героя си, за да можеш да влезеш в неговото мислене, в неговата същност. Инак няма как публиката да го приеме. Както децата се създават и се гледат с любов, така и характерите на сцената се раждат с любов. Преди време съм си мислел, че ако има филм за Джон Ленън, аз съм човекът, който ще изиграе ролята на Джон Ленън... Но при нас, в театъра, много по-интересно е като дойде ролята, като видиш разпределението, да й кажеш: „Здравей“. И да обмислиш предизвикателството, което тя ти предлага. То е като детска история, като създаването на игри - децата създават игра и се радват, после всеки си отива у дома и играта свършва. Да, много често персонажите, които играя, нямат общо с моя собствен  характер. Но това е част от нашата работа, това е професията. Всъщност, ти излизаш от себе си и забравяш за известно време кой си - за да бъдеш пълноценен герой от постановката. Например Каратанасов от „Балкански синдром“ е типаж, който аз лично не понасям. Но трябва да го заобичаш като свой син, като брат. Защото не са виновни онези, които са дошли да го гледат, за това, че ти изпитваш антипатия към такива персонажи. Напротив, ти със своята игра трябва да им предадеш и на тях тази своя антипатия. Защото е тъжно, че все повече хората започват да възприемат спокойно онези отрицателни стереотипи от Башмайстора, да речем. И въпреки че този образ е възникнал като ирония към този типаж, хората пренебрегват отрицателните му страни и го приемат като нещо нормално и едва ли не достойно за възхищение“. 
През ваканцията Милен Димитров ще си направи два подаръка - със съпругата си заминават за прохладна Швеция, където на 30 юли започва традиционният джаз фестивал в Юстад. След това им предстои и джаз фестивалът в Банско, който Милен много обича. Ще зареди батериите и през есента ще се върне към русенската сцена. Където публиката очаква новите му роли предизвикателства.