Скромен, винаги малко припрян и посветен на своето село Смирненски. Тези определения се повтаряха често в читалището в селото, когато много местни жители и хора от Русе се събраха, за да си припомнят за поета, журналиста и краеведа Атанас Костов. Поводът бе книгата на отишлия си от този свят трепетен изследовател на миналото и пазител на ценни издания и любопитни находки. Заглавието е „Село на древен път“ с пояснението „Бележки за далечното и близкото минало на с.Смирненски, Русенско“. Книгата излиза от печат в русенското издателство „Авангард принт“ и представлява увлекателен животопис на селището от древни времена до наши дни. Тя е плод на дългогодишните издирвания от Атанас Костов на знаци за живот преди столетия в землището на селото, както и на неговата възрожденска страст да събира всичко ценно, което свидетелства за историята, бита и личностите в Смирненски. 
За съжаление, Наско Костов не успял да завърши този мащабен разказ за родното си село и да го подготви за издаване. Това прави неговата дъщеря Теодора Минчева, която на вечерта, посветена на нейния баща, разказа за работата му и за книгата /словото публикуваме отделно/. За археологическите находки на Костов, част от които с определена стойност и са предадени в Историческия музей, разказа археологът Върбин Върбанов от РИМ. Като журналист Атанас Костов списваше общинския вестник „Подем“ във Ветово и заедно с това беше един от активните сътрудници на окръжния вестник „Дунавска правда“ - точен и прецизен в своите дописки. За книгата и за будителската посветеност на Костов говори издателят Светлозар Гиндянов. 
Живодар Душков и Красимир Манев припомниха поетичната дарба на Атанас Костов, който е автор на много талантливи стихове, но отново поради вродената си скромност и стремежа му към перфекционизъм той отлагаше издаването на поетични сборници. На вечерта в читалище „Напредък“ прозвучаха негови стихотворения, които прочетоха ученички от основно училище „Петко Рачов Славейков“ в Смирненски. Вълнуващи моменти от срещите си с Наско Костов разказа и друг русенски писател от поколението на Веселин Тачев и Иван Цанев - Стойчо Гецов, който специално дойде от село Церовец, за да вземе участие в споменната вечер.  
Книгата „Село на древен път“ зарадва жителите на село Смирненски и хора, които са свързани с него. А дъщерята на автора Теодора Минчева, която получи поздравления за това, че е дала възможност текстът на нейния баща да види бял свят, увери, че тази книга може и трябва да бъде допълвана.

Теодора Минчева: Татко беше безкрайно скромен. Той никога не търсеше
голямата слава. Неговата сцена беше селският площад

Днес сме се събрали да засвидетелстваме почитта си към един човек, който живя с дълбока, тиха, но всепроникваща обич - обич към родното си място. Тази обич беше не просто чувство. Тя беше пулсът на живота му, невидимата нишка, която свързваше детството му, зрелостта му, творчеството му - цялото му битие. Словата му не се раждаха от въображението - те се раждаха от паметта на сърцето му.
Татко беше безкрайно скромен. Той никога не търсеше голямата слава. Неговата сцена беше селският площад. Неговото вдъхновение - гласът на стария кестен, уханието на зряло грозде, дъждът по керемидите, мъглата, спускаща се над нивите. Всичко това беше част от душата му. И той вярваше, че ако загубим връзката с корена си, се разпадаме. Затова всяко негово стихотворение, всеки разказ беше акт на съпротива срещу забравата.
Днес сърцето ми е тежко, но същевременно изпълнено с благодарност - към човека, който не беше просто баща, поет и писател. Беше пазител на миналото, следотърсач на спомени, откривател на изгубени светове.
Откакто се помня, татко не ходеше просто на разходка. За него всяка стъпка по прашните пътеки на родното ни село беше пътуване назад във времето. Той умееше да забелязва скритото в обикновеното, той търсеше - парченце керамика, ръждясала монета, износено копче, забравен камък с резка, която само той разбираше. В тези „открития“ той не виждаше просто предмети. Виждаше истории. Души. Животи, минали по същата земя, по която стъпваме и ние.
Като дете го следвах по нивите, в гората, на Калето, понякога без да разбирам какво точно търсим, но усещах тръпката в гласа му. „Виж, това е римска бронзова монета!“, казваше ми, сякаш сме намерили съкровище - и за него то наистина беше съкровище. Не заради стойността, а заради връзката с предците, със самата тъкан на времето, вплетена в пръстта на родното село.
Неговата колекция от находки, макар и скромна за музей, беше безценна за него. И не защото искаше да ги притежава, а защото искаше да ги съхрани - да ги разбере, да ги нареди като парчета от пъзела на едно забравено минало. Често казваше: „Историята не е написана само в книгите, тя лежи под краката ни. Нужно е само да се наведеш и да я чуеш“.
Татко беше обзет от една голяма мечта - да напише книга, която да разкаже историята на родното ни село. Истинската история - не онази от учебниците, а онази, събрана от разказите на старците, от забравените надгробни кръстове, от старите монети, и от парченцата живот, които времето не успя да заличи. Казваше, че това ще бъде неговият дар за идните поколения - един мост между вчера и утре.
И макар времето да не му стигна да завърши тази книга така, както искаше, той я започна - с душата си, с ръцете си, с всяка крачка из селските баири. Остави ни бележки, скици, снимки, купища описания - и най-вече, остави ни вдъхновение. 
Татко не просто търсеше миналото - той го съживи. И докато има кой да помни, ще има и кой да продължи.