Мине се, не мине и някой се присети, че някога някъде, толкова някъде, колкото може да е, отборът на „Дунав“ е играл мачове с „Рома“. Я гледай ти - тези дни се навъртели цели 50 години! Половин век, не е шега. И пак спомени, и пак въздишки.
Моят спомен например е как Тодор Иванов вкара с глава. И как неуморно се повтаря сезон след сезон патетиката с тази „златна страница“, все едно е битката при Клокотница, когато цар Иван Асен II разбива Тодор Комнин, или пък достигането на българските войски до Чаталджа векове по-късно.
Може сравненията да са неуместни, но защо някак не мога да възприема с радост и като празник този 50-годишен юбилей. Не знам за вас, но по-скоро ми прилича вече на някакво отдавна повехнало събитие, което внушава с времето повече меланхолия и усещане за безнадеждност, вместо оптимизъм.  
Да уточним - чест и хвала на онези футболисти с екипа на „Дунав“, изнесли мачовете с римляните. За почти всички това е връх на кариерата им и глава от летописа на клуба, която не може да бъде подмината.
В Русе обаче не сме единствените, които лежим на хербариите от стари лаври. ЦСКА продължава да се хвали с мачовете на отбора през 80-те години, когато бие „Ливърпул“ и стига до полуфинал с „Байерн“. Стойчо Младенов даже се сдоби с ласкаво прозвище - Екзекутора.
„Левски“ ни напомня редовно за нафталинените двубои с „Аякс“, „Барселона“ и онзи фамозен гол на Николай Тодоров-Кайзера във вратата на „Глазгоу Рейнджърс“.  
„Ботев“ /Пд/ помни епоса с 1:0 срещу „Барса“ и 50 000 зрители на стадиона в Пловдив, в Дупница са горди с мачовете срещу „Абърдийн“ и „Байерн“, Стара Загора си знае своето с победата срещу „Ювентус“.
Много хубаво, но какво излиза - че футболна България се храни с историческо ехо и легенди за наистина велики футболисти, част от които вече на се между живите.  Европа отдавна не ни знае, затова и комплексът за малоценност се задейства редовно в такива случаи. Казано с две думи - това е вопъл за тъжната сиромашка радост на футболна България. 
Някои - особено политиците - се опитват да насочат погледите към бледата изкуствена светлина с непобедимото клише, че нямало бъдеще без минало. 
Извинете, миналото е факт, но виждате ли бъдещето? 
Стадионите, с малки изключения, са същите термитници отпреди 40 години, клубните ни отбори, макар и предимно южноамерикански по лични карти, са от ден до пладне в евротурнирите, базите са гробници, националният ни отбор е нула.
На този фон се опитваме да въздигнем от пепелта някакво фалшиво приповдигнато чувство за гордост. 
Никак не е празнично, никак.