Публикуваме писмото на Христо Ботев до съратника му Тодор Пеев /с оригиналния правопис/, в което революционерът казва една от най-известните си фрази, посочена в избраното от редакцията заглавие. 
Тодор Пеев (Пейов) Стоянов е деец на българското националноосвободителното движение, журналист, драматург и дипломат, член на Българското книжовно дружество. 
Включва се в националноосвободителните борби и е избран за председател на Етрополския частен революционен комитет на ВРО (1870). Взема участие в работата на Общото събрание на БРЦК в Букурещ (1872). Включен е в състава на комисията, която изработва програмата и устава на организацията. Пеев основава комитети в Кюстендил, Радомир и в Осоговския манастир „Свети Йоаким“, като стига до Крива Паланка. След Арабаконашия обир, към който има отношение, заминава за Браила (1872). Работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактира неговия печатен орган „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“. Взема участие в подготовката на Старозагорското въстание в 1875 година и на Априлското въстание на следната 1876 година. 
Тодор Пеев се е познава и поддържа кореспонденция с много видни представители на национално-освободителното движение. Част от нея е и това писмо, в което Христо Ботев излива огорчението си от бездействието на революционните среди. 
След Освобождението заема редица важни административни длъжности. Окръжен началник на Златишко, Кюстендилско, Варненско, Плевенско и Свищовско.
Окръжен управител във Варна е бил три пъти: от 9 април до 1 юли 1880 г. (три месеца); от 24 май до 26 август 1894 г. (три месеца); от 5 февруари до началото на юни 1899 г. (четири месеца).
Търговски агент в Скопие (1899-1901). Член е на Българското книжовно дружество. Автор е на ценни мемоари и на пиесата „Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания“.
Разочарован от следосвобожденската действителност се самоубива на 26 юли 1904 година в София.

Драгинко Пейов
Не обичам да пиша безсъдържателни писма, затова ти не отговорих, ако и да бях длъжен да направя това.  Види се, че самият наш живот е безсъдържателен, ако секи път, щом зема перото, неволно ми се изпречва вопрос: що да пиша? Вопросите решени, целта обозначена, времето и разстонието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика. А ние какво правиме? Носиме с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да напрвят чудеса! Не зная как мислите вие (ти и други) за себе си, но аз се признавам вече в тоя общ наш порок и бързам да прознеса над себе си праведния приговор. Пейов! Ние не сме направили и стотна част от онова, което би могли да направиме. Слава Богу и дяволу, природата не ни е обидела нито умствено, нито физически - защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова аз се и покаях. В продължението на 8 години аз видях сичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти трънгали по купищата и събират министа, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месецът за рогата! Наистина, ние сички сме непразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то слез от тие конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то взъседни своята идея тъй, както Александър е възседнал своят Буцефал... Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще напрвя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще да дам съдържание и на своите глупости. И так, сбогом. Аз утре заминувам за Триест и на прощаване ти казвам, че ако ти искаш да ми напрвиш едно добро, т.е. да печаташ „П.списание“ у мене, то споразумей се с брата ми и захвани. Яви му само колко ви печатат кoлата в Браила, на какъв формат и на каква хартия, и бъди уверен, че тука ще да ви стане с 25%, а може и с 30% по-евтино. Това би било наистина добро за мене, защото с това ще да се поддържи брат ми, който не може да ме последва, и моят наследник, който скоро ще да се яви на светаЕ (Видиш ли, че в редовете на човечеството аз няма да оставя празно място?) Извини ме, че ще да ти кажа искрено, защо по-преди ти не отговорих на предложението, което ми правеше в писмото си до Драсова. В това също писмо, в което ме питаше за условията на печатанието, ми явяваше, че книжката е дадена във Виена под печат, след. да се споразумяваме за следующата, която не знаях кога ще да излезе, за мене беше нещо като ирония.
После сичко това приеми братските ми поздравления и не забравяй!

Ботйов
12.02.1874 Букурещ

P.S. Поздрави Драсова и му кажи, че аз съм заминал вече от Букурещи съм оставил брата си, жена си и работниците смо с 50 фр. Ако Г-му разполага с пари, то нека бъде добър да им изпроводи 40 фр. по следующият адрес Veneta Botiof, str. Rumeora No15, Bukuresti. С това Г-му като човек ще да заплати дългът, а като приятел ще да ми направи и той едно добро. Добро видение.