На 17 /29/ май 1876 година 205 млади, напети и вдъхновени български момци слизат на Козлодуйския бряг от австрийския кораб „Радецки“. Пасажерите на престижния първокласен имперски параход с изненада и възхищение наблюдават емоционалната жива картина на възторг. Елегантните дами с малки цветни чадъри гласно възкликват: „Oh mon Dieu! C‘est remarquable!“ /“О, Боже мой! Това е забележително!“/! Възхищават се и подкрепят техния устрем да постигнат свобода за  поробения си народ.
Капитанът на парахода Дагоберт Енгледер, помолен дипломатично от войводата  Христо Ботев да акостира на брега, по-късно, в своите спомени, ще напише: „Ботев бе благороден патриот и силен човек“.  С удивление гледа от палубата  сакралната сцена, когато четниците целуват  родната земя и казва на помощника си, че „това е невероятна почит“.
Пътят на Ботевата чета от Козлодуй до Врачанския балкан е един от най-героичните и драматични епизоди в българската история. През тези съдбоносни седем дни се разиграват сцени на героизъм, саможертва и непоклатим революционен дух. Въпреки че врачанските комитетски дейци не изпращат обещаната подкрепа, четата продължава напред - през обезлюдени от страх села, в сражения с турска войска и башибозук. Малцина патриотично настроени българи осигуряват храна и вода, но други предават движението й на турците. Овчар от Баница иска заплащане за закланите агнета, което разгневява Ботев. Пари, предвидени за оръжие и храна, липсват в общата каса. В четата назряват вътрешни обвинения относно тактиката и ръководството. Всичко завършва с фаталния изстрел, който убива гениалния поет и революционер - останал непогребан, но не и забравен! Свършвам до тук, защото нашенските български нрави нямат край и до ден днешен!
Две години след  подвига на Ботевата чета, жителите на Козлодуй, вече свободни и радостни, организирани от попа и даскала, извършват първото масово възпоменание-панихида, наречена „оброк“ /обредно място/. Сред дърветата до Дунава, те пренасят курбан от 200 агнета - по едно за всеки загинал Ботев четник. Даскал Младен Павлов изработва от акациево дърво опълченски кръст. Поставят го на брега на европейската река - да се знае и помни! Истинска всенародна почит!
Преди да извършат Съединението на Княжество България с Източна Румелия, Захари Стоянов и кмета на Враца Иванчо Цветков с група от около 50 човека се изкачват на Милин камък и отдават тържествена почит на Ботев и неговата чета. Решават това да бъде началото на ежегодните чествания на 2 юни. Сред оцелелите четници, които участват в това възпоменание и допринасят за съхраняване паметта на Христо Ботев са Никола Обретенов, Андрей Матеев, Илия Цанов, Георги Димитров, Никола Кючуков и Димитър Страшимиров. Техните записани спомени остават за поколенията.
Минават още години от станалото на Околчица и Милин камък. Времето отмива малко по малко брега на спомена. Живите  Ботеви четници вече се броят на пръсти. Но през 1901 година, вървейки бавно с бастуни, подпомогнати от граждани, стигат до тяхното място във Врачанския балкан. Буйната трева, храстите и трудната мисъл  заличават част от спомена. Започват оживени разкази кой къде е бил на позиция за стрелба, за убитите им другари и най-вече за лобното място на войводата. Специална комисия от девет човека определя и мястото за паметник с освещаване. Така започва и официалното честване с представители на централната и местна власт.
Целият кратък живот на Христо Ботев е изпълнен с непримиримост към всяка неправда. Подвигът му завършва с героична смърт.
Но днес задаваме важния въпрос дали Ботев остава жив само като спомен, или все още му отдаваме искрена почит?
На 2 юни заставаме в мълчание и в съзнанието ни е войводата с неговите отдадени на саможертва мъже. Това е спомен. Всяка година ученици рецитират негови стихове, държавни мъже произнасят слова и поднасят венци. Гледаме и слушаме репортажи по телевизията и радиото. Но те често звучат като задължение. Ако споменът не е осъзнат и емоционален, той се превръща в традиция.
Истинската почит към Ботев не се изчерпва с венци и речи. Тя е живата памет на народа. Проявява се в способността ни да разбираме идеалите, за които той  живя и загина . свобода, справедливост, жертвоготовност. Почит е да възпитаваме младите хора в дух на гражданска доблест, да се борим със страха и равнодушието. Почит е да четем стиховете му не по задължение, а за вдъхновение.
Дали Ботев е само спомен или искрена почит - отговорът зависи от нас самите. Ако позволим подвигът му да потъне в архивите на историята, ще го превърнем в музейна реликва. Ако обаче пренесем неговите думи и дела в съвремието, ще го направим жив пример за всеотдаен патриотизъм, справедливост и достойнство.