Аз съм революционер-пацифист. Обяснението е съпроводено от характерната за художника усмивка - малко автоиронична, малко изпитателна, малко отстранена сякаш - докато разглеждам поканата за изложбата на Даниел Дянков. На поканата усмивката е друга - безгрижно щастливата усмивка на едно шестгодишно хлапе, което току-що е получило най-невероятния подарък: истинска, ама съвсем истинска шапка будьоновка! Никой от приятелчетата не може да се похвали с такава шапка! Вуйчо му, който по това време работи в град Темиртау в съветски Казахстан, му е донесъл скъпоценния подарък. „Закърмен съм с руската култура и никой не може да ме отмести оттам“, казва с мек, но нетърпящ възражения тон Даниел Дянков. И революционерът-пацифист за секунди се появява като странна, въздушна и съвсем зрима фата моргана, миг след това изчезва, за да остави разговорът с моя събеседник да следва своята пътека. 
Разговаряме дни преди в голямата зала в Художествената галерия на „Борисова“ 39 да бъде открита експозицията на Даниел Дянков. Това ще стане точно на рождения му ден - 29 май, в 18 часа. В този ден той навършва 60 години и това е поводът да сподели с русенци новите си работи и част от предишни, които са правени в последните пет години. Към близо стоте творби на русенския художник ще бъдат добавени по традиция пластики на именития български скулптор проф.Емил Попов. Двамата са свързани с дългогодишно приятелство. Работите, които професорът ще включи в диалог с картините на Даниел, са подбрани от русенеца с идеята да допълнят авторската концепция за експозицията. 
Изложбата трябва да има излъчване интимно и изящно, агресията е забранена
обяснява художникът. Всъщност тя, агресията, е напълно несъвместима с неговите светове, които отключват асоциации с надникване в съкровени преживявания, с дълбоки като кладенец с жива вода философски откровения, с въздушната поезия на полюшващите се при поривите на пролетния вятър безтегловни глухарчета. В това, което ще покаже този път Даниел Дянков, има една специфична доминанта: молитвената изповедност на неговото творческо възпроизвеждане на вечните теми, свързани с библейски и чисто човешки истини. „В новия цикъл, върху който работих в последната година и половина, се връщам към спомените за отишли си приятели, които са много важни за мен, занимава ме темата за предателството, за безсребърника и за неговия антипод, за някои религиозни ритуали като причастието например“, казва художникът. И признава: „Аз съм изцяло извън религията в популярния смисъл, не вярвам в непорочното зачатие, тъй като съм убеден, че 
няма нещо, което да се е появило от нищо
Но темите се появяват логично - те са резултат на живеенето и преживяното, които неминуемо пораждат размисъл. Ето, да вземем любовта: не може човек, който не е живял, да говори за любовта, нали? Така е с всичко останало“.
Работите на Даниел Дянков са характерни със своя поетичен лаконизъм, който не разказва, а само поставя началото на разговор, който зрителят е оставен да реши да проведе или да не проведе със самия себе си, да търси нови пространства или да остане до знаковата емблематичност на стилизираните образи - артистични маркери за вечните теми, цветни пиктограми, които очакват да бъдат разгадани и разтълкувани. В тях неизменно присъства онази поетична енигматичност, която радва търсещия човек, а на него Даниел Дянков дава шанс да зададе своите собствени въпроси и да навлезе в живописни и тайнствени лабиринти от отговори.
Това е моето своеобразно връщане към началото, казва Дянков, който е избрал за едно от посвещенията и въведенията в атмосферата на изложбата Лао Дзъ и неговото „Възвръщането към началото се нарича спокойствие.
Спокойствието се нарича възвръщане към живота
Възвръщането към живота се нарича постоянно. Знанието на постоянното се нарича просветеност“. 
Тази спирала-лабиринт, размотаваща сякаш наобратно търсенията и намиранията на смисъла, очевидно е твърде близка на Даниел Дянков. В две свои работи, наречени „Автобиографично“, той представя своите 60 досега години именно като спирала и като две немонотонни окръжности, във вътрешността на които един мъдър син кит размишлява върху тихото полюшване на света върху вълните на сънищата. 
Но макар че Даниел Дянков в своите работи усъвършенства своя артистичен минимализъм и открива нови и нови изразителни метафори, които не се нуждаят от многословие, истината е, че неговата творческа биография трудно може да се заключи в една скромна като параметри спирала или в кратка поетична форма. 
Фактите казват, че Даниел Дянков има над 40 самостоятелни изложби - първата е в Пловдив през 1989 година, когато той е едва 23-годишен, следващите са в Русе, Шумен, в София (първата е през 1993 г. на „Шипка“ 6), Жеравна, Дряново, Бургас, Ямбол, на „Аполония“, но също и в Швейцария - Базел, Лозана, Люцерн, в Хайделберг и Манхайм и другаде. 
Ако трябва да се върнем към Лао Дзъ, а с негова помощ да се върнем към „началото“, то може би трябва да разкажем за първите уроци по рисуване, които взема Даниел още в Русе. „Две-три години ходих в тогавашния Пионерски дом при Владо Ангелов, а преди изпитите в Художествената гимназия имаше безплатни курсове, където се наложи да изтрия всичко „научено“ дотогава“, разказва Дянков. 
В списъка на приетите в гимназията в София е четвърти и така започва своите пет софийски години
Аз съм рожба на Художествената гимназия и на бай Генко, казва художникът. „Бях в девети клас, когато с една папка с рисунки издирих адреса на Генко Генков и отидох при него. При него уроци нямаше. Той ми казваше: „Гледай - и ако хванеш нещо, хванеш!“. Той ме въведе в кръговете, с които общуваше, той ми показа и бохемските кръчми. Като влязох в казармата, ми идваше на свиждане във Врана, където служех в гвардията, идва и носи консерви копърка и една бутилка шампанско, като казва: „Дай чаши!“. В казармата - чаши!... Винаги сам съм си търсил познанствата с хората, с които ми се искаше да общувам. Така стана и с Емил Попов. Постоянно бродех из галериите, един ден в галерия „Хемус“ - имаше едно такова външнотърговско обединение - попаднах на голям каталог, където видях една приведена фигура на бати Емо. Оттам тръгна познанството ни, което се превърна в приятелство. През 2012 г. направихме първата съвместна изложба в Пловдив“, разказва Даниел. 
Първата самостоятелна изложба е в Пловдив през 1989 година в галерия „Възраждане“. „С Кольо Карамфилов се заварихме в казармата, след това той идва тук, гледа моите работи и накрая отсече: „Това трябва да се покаже!“, припомня си Даниел Дянков . 
През 1993 година е първата му столична изложба на „Шипка“ 6, тя го извежда „на сцената“
Следва експозиция в друга култова галерия - „Досев“. Това налага името на Дянков в сериозния кръг автори. През това време в Русе той първо работи половин година като учител в училище „Иван Вазов“, после година е нередовен учител в Сливо поле, където разполага с огромно ателие в Завода за плодови сокове.
В началото са пейзажите, философските работи дойдоха по-късно, казва художникът. „Не мога да кажа как и защо стигнах дотам - това са необясними неща, това е натрупване, така или иначе, всичко е от главата. Принципът е: главата трябва да води ръката. А другият принцип: трябва да бъдеш свободен, да не се ограничаваш. Най-голямото оправдание, което винаги ме е дразнило у някои колеги, е, че битието, видите ли, ги кара да правят такива или онакива работи. Хората искали да видят Дунава, Доходното, лодки, нещо голичко и коне. И затова те рисуват точно това. Аз пък смятам, че трябва да си честен първо към себе си и после към околните. Нали хората очакват да видят с какво си различен, да видят ти как възприемаш нещата, които заобикалят всички ни“, размишлява Даниел Дянков. 
Натрупаните преживявания и впечатления той оставя да отлежат и постепенно, следвайки неписаните правила на логиката на живота с неочакваните обрати и странни и необясними завои и отклонения, за да се превърнат постепенно в 
неговите поетични притчи-откровения
Всяко пътуване и събитие в живота му има своето отражение, макар и не директно и разказвателно, върху изкуството, което прави. Пътуванията му - неколкомесечната творческа резиденция в Швейцария, по време на която рисува енергично и щастливо, пленерът в Сърбия, срещите и среднощните разговори с художници или обикновени хора допълват впечатленията му, разширяват границите на видяното и усетеното и добавят нови цветове към личната му палитра. В същото време намира за особено близък Никос Казандзакис. Тази ненатраплива мъдрост, изстрадана под поривите на соления вятър на Крит, допада на русенеца, който също смята, че едно място трябва да го обживееш, да го направиш свой собствен олтар, за да се чувстваш в него равновесен и свободен. Тогава постигаш и свободата да рисуваш своите откровения и видения - без суета и очаквания, а с необходимостта да изведеш отвътре от същността си опита и порива за споделяне с онези, които биха те разбрали. И да пишеш философско-елегични стихове. Да, стихове. Защото те също са част от артистичната същина на Даниел Дянков. Първата му книга „Между Точката и Тъгата“ излиза от печат в издателство „Жанет 45“ през 2012 година, като илюстрациите в нея са от Милко Божков (той рисува само за Борис Христов, вмята Даниел), а втората - „След Точката“, бе издадена три години по-късно от русенското издателство „Парнас“. 
Идния четвъртък на „Борисова“ 39 русенци имат шанса да станат съпричастнни към една „среща на изкуства, знаци, форми и духовност“ - така гласи поканата на Художествената галерия. И, разбира се, да поздравят Даниел Дянков с рождения му ден - в който рожденикът прави запомнящ се подарък на публиката: цветни смисли, метафори и откровения, вградени в неповторимата спирала-лабиринт на житейското и артистичното му битие.