Ако имате билети за спектакъла на русенския театър на 29 май, ще го видите в три измерения. Първо е стеснителен, деликатен, суетлив - в желанието си на женен мъж да избяга от капана на рутината и да опита секс с друга жена. След това става доста по-уверен, планирал е всичко, марковото уиски му е под ръка - но шеметната девойка, която е поканил в жилището на майка си, го разколебава и той иска само да я отпрати. Накрая е самоуверен мъж, предвидил предстоящата авантюра със съпругата на свой приятел, но незабелязано се превръща в мъдър утешител на истеричната си гостенка. 
Такъв е Кадри Хабил в ролята на Последния страстен любовник в едноименната пиеса на Нийл Саймън. 
Само два дни по-късно, на 1 юни, зрителите ще го видят в драматичната роля на Стефан Стамболов в пиесата на Стефан Цанев „Духът на поета“. Самоуверен, нетърпящ възражение диктатор, убеден, че миналото му на революционер и битието му на държавник не само оправдават стъпки накриво, но и правят егоцентризма и жестокостта неизбежни и едва ли не саможертвени.
А тези, които преживяха артистичното приключение „Зоро“ на Русенската опера, са впечатлени от Рамон де ла Вега. Наранен е от пренебрежението на бащата и е затаил неистова страст да докаже, че той, първородният син, а не по-малкият брат Зоро (Владимир Зомбори) е владетелят, комуто се полага цялата власт в Лос Анхелес. Злопаметен, свиреп и безпощаден, той всъщност е раним и трепетно жадуващ признание и бащина ласка. 
Това са само три от последните роли на Кадри Хабил, с които той през този театрален сезон за пореден път възхити зрителите. Русенските театрали помнят и други негови превъплъщения, които показват богатата палитра на дарбата му и радват публиката, че в трупата на ДТ „Сава Огнянов“ има талантливи и сърцати актьори. Те оставят пред вратата на гримьорната своята самоличност, за да влязат в кожата и съзнанието на своя герой. Оставят се на магията на театралното изкуство, която ги превръща в крале, самодръжци, в своеонравните радичковски приказливци, в чеховските вглъбени носталгици, в забавни наивници и древни мъдреци. 
Магията на театралното изкуство. 
За Кадри Хабил тя сякаш е предопределена. В името. Кадри на турски означава „щастлива съдба“, а Хабил - магьосник, чародей, казва актьорът. Затова може би не е изненада, че 
още 17-годишен изиграва първата си главна роля
„Бях отличник в училище, винаги съм бил отличник, но бях хулиган. Отличник-хулиган. Учех в чутовната русенска гимназия „Христо Ботев“, Бастилията! Тогава се записах в театралната студия към театъра. И буквално две седмици по-късно Виолета Колева, една от ръководителките на студията, ме покани за ролята на Кай в детския спектакъл „Снежната кралица“, която играхме на сцената на Русенската опера... Тогава усетих как театърът те прави свободен. На сцената нямат значение злободневието, суетата, ежедневните дребни драми. Няма значение ти кой си - дали си Кадри, дали си Камен...“, разказва актьорът. 
Има неща, които не се забравят. Може би след време не прогарят толкова силно, но остават в паметта. Когато Кадри е 13-годишен, семейството му заминава за Истанбул. Сестричката му тогава е в първи клас, а Кадри в осми. Това е онзи период от най-новата българска история, който днес се опитваме да обясним и удобно да забравим - наричаха го някак делнично „изселването“.
„Бях 11-12-годишен, когато ни смениха имената. Вечер, когато майка ми като всички други майки на децата от тайфата трябваше да ме прибира за вечеря, се притесняваше да ме извика по име. Как да ми каже: Кадри или Камен? Тя излизаше на балкона и се провикваше: „Ехо! Моето дете! Идвай си!“... Моето дете... Но когато заминахме за Турция,
изведнъж в Истанбул видях целия свят!
Огромен приказен град с толкова много история и истории. На всяка улица, във всяко кътче се усеща различен дух. Постоянно попадаш в различни епохи, времена и атмосфери. И сега често ходя в Истанбул, имам нужда да вдишвам отново и отново този въздух. Направо имам зависимост от него. Сред любимите ми места е църквата „Ая Джорджи“ - „Свети Георги“. Има няколко такива места и там и тук, където изпитвам сакрално чувство и това ме зарежда - „Ая Джорджи“ в Истанбул, Арбанаси с гледката към планинските върхове, Принцовите острови, откъдето виждаш и Европа, и Азия. То е все едно като да караш сърф, да ловиш вълната...“, разказва Кадри. 
В Истанбул семейството остава година и нещо. Връща ги в България носталгията - а и тук вече са започнали демократичните промени и са отворили вратата към нови надежди. Тогава идва и първата роля на Кадри. 
Следва Театралната академия, класът на Елена Баева, неин асистент е Атанас Атанасов, а след това - Мариус Куркински. За Кадри Хабил това е време, заредено с много енергия и театрална работа - той е в пъстроликия екип на тв шоуто „Каналето“, а от трети курс играе в Сатиричния театър. Мариус Куркински го кани в спектакъла „Дванайсета нощ“, пак Мариус е режисьор на дипломния спектакъл на класа на Кадри - „Синята птица“ на Метерлинк. 
„До 25-ата си година бях обиколил кажи-речи всички сцени в България с „Каналето“ и Сатиричния театър, казва актьорът. Следващите 9 месеца са контрапункт на това - задължителните за висшистите 9 месеца казарма. Влязох в най-гадното нещо, в истинска мизерия, обяснява лаконично той. След школата в Плевен го изпращат в танковото поделение в Горна баня. Бях или в ареста, или в отпуска - в това време имах представления и с театъра, и с „Каналето“, разказва Хабил. 
„После се върнах вкъщи - имах потребност да се върна в Русе. Аз съм роден в Европа, в един средностатистически европейски град - не крия, че имам леко шовинистично отношение. Да си роден в Русе, е привилегия. Освен това тук е Реката. А морето е на два часа път. Прав е, много е прав Хемингуей:
всичко, което не е на вода, е провинция
Един ден се разхождам и пред Паметника на свободата ме среща Сашо Беровски. Да пием по едно арткафе, казва той. И ми съобщава, че ще се играе „Опит за летене“. Така втората ми роля в Русе след Кай в „Снежната кралица“ беше Матей Нищото, онзи с бълхата в ухото, в „Опит за летене“. Изкарах един сезон в театъра, а през 2003-та от Разград ми предложиха да стана директор на драматично-музикалния театър „Назъм Хикмет“. Приех. Бях не само директор, но и създател на театъра. Направих два спектакъла на български и на турски език. Но ето че един ден ме повикаха и ми казаха: „Виж какво, вземи се насериозно. Вече не си актьор. Вече си администратор“. Вече ми беше омръзнало да бъда чиновник - „Подпиши това, подпиши онова“. Така директорската ми кариера приключи“, разказва Кадри. 
Напуска Разград и заминава за морето. Решил да откаже всичко, имал нужда от отшелнически период. С приятели строят къща на един от тях, сутрин изливат бетон и редят тухли, а следобед сърфират в морето. В един от дните със сърфовете стигнали до корабите на рейд, полицейски катер тръгнал да ги арестува, а на сушата ги чакали още полицаи. Но един от униформените възкликнал: „Ама ти си Кадри от „Каналето“!“. И инцидентът приключил. 
Дали поради тази реплика, или поради това, че 9 месеца са предостатъчно за Отшелника Кадри, той се връща отново в Русе и в театъра. 
Просто не мога без театър, признава той и добавя: „И се започна моята дългосрочна колеблива кариера. Защо колеблива? Ами, актьорът винаги се съмнява в себе си. Преди всеки спектакъл аз продължавам да изпитвам притеснение. Винаги. Нашата работа е пренастройване, влизане в друго ниво, в друго измерение. В следващия миг ти излизаш на сцената и ставаш друг човек, друга личност. За това е нужно много време - обаче аз не разполагам с него. Затова се мобилизирам и не си оставям нищо от себе си. В представлението вече не съм аз. Сега, като правим „Зоро“, колегите от операта се изненадват, че както на сцената съм строг, дори зъл, в момента, в който съм зад кулисите, ставам весел и забавен“. 
Но преди излизането пред публика има много сериозна подготовка. 
„Не става с „Аз ще отида на сцената и там ще го направя“
Особено когато изпълняваш главна роля, трябва да си отговорен и към персонажа, но и към себе си. Не можеш да се появиш просто ей така. Например за ролята на Стамболов прочетох много литература, трябваше не само да вляза в образа, но да го разбера, да вникна в начина му на мислене, в характера му. Стамболов е много честен - не се страхува от съдбата си. Но е сложен, многопланов образ. Честно казано, аз започнах да ставам Стамболов две-три репетиции преди премиерата. Дотогава бях Кадри, който проверява какво е Стамболов. А пък в „Последния страстен любовник“ ми беше много трудно. Даже си признавам, че се бях изплашил. Нямам нищо общо с героя си, по-скоро имам повече общо с първата и втората героини и само с третия Барни Кешман. Месец преди да започнем репетиции, всяка сутрин си учех текста“, разказва актьорът. 
И размишлява на глас: „Все по-често се замислям, че ми липсва уютът на семейството. Разбира се, родителите и сестра ми, която от години живее в Германия, са ми близки, много се обичаме и сме си нужни, с майка ми се чуваме постоянно, казах ли вече, че моята дарба е и от нея - тя е пяла в градския фолклорен ансамбъл и е пътувала с него из соцстраните. Но ми липсва сутрин да се събуждам и вечер да си лягам при семейство. А си мисля и друго: дали бих направил тези роли, ако имах семейство? Или щях да се разкъсвам между грижите и уюта и магията на сцената?“. И добавя: „Но пък Филип, синът ми, вече завършва втория семестър в НАТФИЗ. Как каква специалност?! Театрално изкуство!“. 
В портфолиото на Кадри Хабил има повече от 30 театрални и няколко филмови роли - от Синебирски в „Албена“, Кольо в „Майстори“ и Сольоний в „Три сестри“ през околийския началник Сотир в „Хоро“ и Луко в „Оркестър Титаник“ (за който Хабил получава наградата за най-добра мъжка роля на Друмевите празници в Шумен през 2009 г.) до Стамболов и Рамон де ла Вега. 
Когато го питам коя роля все още не е изиграл, а иска да го направи, той се усмихва: „Дон Жуан! Казанова!“. А аз се опитвам да си представя в какъв вулкан от страст, пламенен чар, ирония, самонадеяност и какво ли още не биха се превърнали тези персонажи в интерпретацията на Кадри Хабил. 
Докато чака реката на времето да донесе и тези роли, той в момента се възползва от кратката пауза между своите спектакли, за да покаже на своята приятелка и състудентка Татяна Бояджиева, която от 25 години живее в Канада, любимия Русе, любимия Дунав и любимото море. След края на сезона в театъра „Зоро“ тръгва на национално турне. А след това през ваканцията Кадри може би ще намери време за едно по-далечно пътуване, каквито обожава - може би до Истанбул, а може би до Лисабон и Порто, където все още не е бил, или пък оттатък Атлантика. Но първо ще отиде в Хамбург при сестра си. След това ще му мисли накъде да продължи.