Улица „Търговска“ звучи лъскаво, но всъщност е малка и без витрини. Минава точно над някогашната Търговска база и е известна на малцина - главно на служителите и клиентите на работещите там няколко фирми. Една от тях - „Шулц 97“, изкупува метални отпадъци.
Това не е пътеводител за бизнеса с вторични суровини, а разказ за една необичайна експозиция.
Още с влизането в двора се вижда приемният пункт - кантар и до него помещение, чиито стени от край до край са окичени не с плакати на супер коли, примерно, а с... чайници. Разбира се, не ухае на чай. Мирише на прах, на метал и на масла, но гледката предизвиква усмивка. Изненадата е пълна: на място, където човек очаква да види камари неугледно старо желязо, пред погледа блесват няколко реда бели, зелени, шарени и изпъстрени с точки и картинки метални съдове, които висят по стените като чинно строени войници. Някои са много запазени, други са прашни и очукани и очевидно са преживели много, но какво от това. Всички те са избрани и
вече са част от нещо красиво
и любопитно, а не просто непотребни парчета метал, чакащи да влязат в горещата паст на пещта за претопяване.
С нетърпение чакам да се появи Спасителят на чайниците. Представям си мъж на години, за когото външният вид също не е най-важното нещо. Човек, който като своите „подопечни“ е преживял какви ли не истории. Но ето че към мен се запътва млад, строен мъж, стегнат в чист работен комбинезон. Усмихва се широко, но някак смутено - за първи път става обект на медиен интерес.
Така се запознавам с автора на необичайната колекция - 35-годишния Антон Димитров, приемчик във „Шулц 97“. Във фирмата е вече 13 години, познава всички тънкости на занаята, а идеята за необичайната сбирка го спохожда преди 5-6 години. Дотогава през ръцете му минават какви ли не предмети, но веднъж се заглежда в един чайник и той сякаш му проговаря.
„Това е съд, който винаги съм свързвал с дома, семейния уют, детството, така че
сърце не ми даде да го хвърля в общия кюп
и го отделих настрани. После отделих още един-два, стори ми се, че изглеждат интересно и така се започна“, разказва Антон.
Истинската колекционерска страст обаче го обзема, когато клиенти му подаряват специален стелаж. Когато окача експонатите си на него, вижда, че те започват да изглеждат по друг начин - някак по-достолепно, не като обикновени домакински съдове.
Антон признава, че в началото малко се притеснявал от работодателя си. „Нали се сещате, че такава колекция няма къде да държа у дома, но за щастие собственикът на фирмата ме подкрепи и ето че сега чайниците са тук“, продължава разказа си той.
В момента сбирката наброява над 1000 експоната от които над 200 стоят на склад.
Някои от експонатите Антон купува, други са му подарък от клиенти и приятели. „Хора различни, едни се радват да помогнат за колекцията ми, но други си искат парите, трети пък като разберат за какво са ми, качват мизата, но такъв е животът“, философски обобщава Спасителят на чайниците. И понеже любопитствам, издава, че обикновено старите чайници му излизат от 1 до 5 лева.
Някои от моделите се повтарят, други са уникални
Едни са от желязо, други са от различни сплави, има и няколко алуминиеви. С изключение на алуминиевите, всички останали са емайлирани. Антон ги предпочита, защото са в различни цветове, с изрисувани фигури, което ги прави по-интересни.
За съжаление повечето експонати не са маркирани, което прави невъзможно да се определи точната дата на производството им. По моделите и изработката обаче ориентировъчно може да се каже, че най-старите чайници са от края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. Повечето са българско производство, но има доста румънски и руски.
В колекцията има малки и големи чайници със вместимост от половин до 3 литра. Атракцията на сбирката са няколко самовара, защото като става дума за съдове за чай, няма как да се подмине запазената марка на Русия.
Самият Антон е страстен любител на чая
За негово щастие и приятелката му Диляна е почитател на ароматната напитка. Номер едно в  предпочитанията и на двамата е липовата отвара. Запалени последователи на здравословния начин на живот, те обикалят напролет селските горички, за да берат екологичен цвят. Задължително избират дървета, които растат далеч от автомобилните пътища, за да са сигурни, че липата е чиста от отрови.
Антон и Диляна още не са се разписали в гражданското, но живеят заедно в родното й Басарбово. Като повечето българи и русенският колекционер има роднини в чужбина. От години сестра му живее в Испания, там работи и майка му, а Антон и баща му удържат на българския фронт.
Изненадите около младия мъж като че ли надничат от всеки ъгъл. Макар че е приемник на метали, Антон има две висши образования - едно по аграрна икономика от Земеделския колеж и второ по финанси от университета във Велико Търново. Въпреки дипломите споделя, че не смята да напуска фирмата, защото е доволен от работата си и защото шефовете му го ценят. Лично собственикът на „Щулц 97“ Иван Иванов го подкрепя и в колекционерската му страст.
От известно време Антон Димитров живее с една мечта -
неговите чайници да влязат в рекордите на Гинес
Икономистът вече е проучил условията, единственото, което го дели от решителната крачка, са парите. За да кандидатства за престижната класация, той трябва да поеме разходите по пътуването и престоя на комисията, която ще дойде в Русе да оцени експонатите му.
Антон разказва, че до момента няма регистриран рекорд в категория „Чайници“ и ако успее, ще бъде първи в тази област. Това подклажда амбицията му. Мечтае си, че българин, и при това русенец, може да бъде първи в света.
„Изискването е да покаже 250 уникални чайника - по вид, форма, цвят и шарки. Предпочитат се по-запазени видове, но понеже са употребявани, няма как да са перфектни, може да имат и малко поочуканичко“, казва колекционерът.
Младият мъж не се съмнява, че може да изпълни  условията. Много се надява, че след нашата публикация, ще се появят хора, които биха си направили труда да се поразровят в домашните вехтории, за да добавят към колекцията му някоя уникална ценност. Близките му в Испания вече са получили заръка да го зарадват с тамошен експонат.
Антон разказва, че преди време негови познати му донесли от Германия
оригинален китайски чайник - лята чугунена отливка
отвън обработена ръчно, благодарения на която съдът има уникална декорация и специфичен тъмен цвят. „От вътрешната си страна чайникът има ръждива патина. По този начин в горещият чай взаимодейства със стените на съда и в чая се отделеят минимални количества желязо, а този метал въздейства благоприятно върху човешкото здраве“, обяснява Антон Димитров. И продължава с още една тайна за символа на Поднебесната империя - съдът никога не се слага на огъня, използва се само за запарване на чая. За целта в него има специална цедка, а горещата вода се налива от специално място под капака.
„За съжаление в колекцията ми няма китайски уникат, донесоха ми само да го видя“, споделя младият мъж. Но се надява, че един ден и ще има и такава ценност.
Разказва, че сега онова, което най-много го вълнува, е да изпълни всички условия на Гинес. За да кандидатства за рекорд, трябва колекцията му да е изложена известно време на публично място. Дали експозицията във фирменото помещение ще се признае за публична, още не е ясно, но пък Антон вече има предложение да изложи чайниците си в русенския музей. „Това е добро решение, но досега не съм го направил, защото умувам за превоза - 250-те чайника тежат около половин тон“, казва приемчикът.
Спасителят на чайниците има още време да се подготви за амбицията си да стане световен рекордьор, а дотогава смята да превърне фирмената експозиция в истинска музейна сбирка, като въведе Книга за впечатления. „Клиентите ни обикновено много се радват на сбирката и споделят много оригинални неща, хубаво би било и те да се запазят за поколенията“, разсъждава младият мъж, за когото чайниците са символ на позагубената в последно време уютност на дома и на простите човешки радости.