„И си мисля как ние, човеците изкуствено си създаваме проблеми, когато животът е тъй красиво създаден и е тъй мило да го съзерцаваш... Мисля си го докато стоя в храма“. Чета писмо на д-р Петър Плакидов до дъщеря му от 1937 година. Открила съм го между страниците на една от книгите в запазената му софийска библиотека, с неговия подпис и негови бележки. Тук са най-първо Библията, после исторически, философски, педагогически, литературни и научни трудове. През страници, ръкописни редове и черно-бели снимки се докосвам до живота на родения в Русе преди 150 години лекар и общественик Петър Плакидов - офицер в младата българска армия, председател на Русенската културна дружба в София и един от първите дарители на Русенската библиотека.
В началото на миналия век той предоставя на учреденото през 1888 година духовно средище 600 свои тома. В писмо към едно от даренията посочва, че
книгите са закупени с пари, които е получавал като стипендиант на Русенската окръжна постоянна комисия
в Харков и затова смята за свой дълг да ги остави за обществено ползване. 
Удивителното си отношение към просвещението полк. д-р Плакидов изявява до края на живота си и при всякакви обстоятелства.
Овехтели връвчици до днес здраво държат страниците на „Немили-недраги“ от поредицата „Походна войнишка библиотека“ (1918 г.) и на още книги, четени на фронта. На гърба на снимка между тях са думи до съпругата му „Не ме забравяй нито миг в молитвите си“.
Петър Плакидов участва във всички войни в първите десетилетия на ХХ век. Завършил Харковския ветеринарномедицински институт, преживява победите на конната дивизия като ръководител на Първа армейска ветеринарна лечебница. Преживява също националните катастрофи и погрома на идеалите. 
Сред книгите му, освен песнопойка с маршове, е и
бележник, дарен от военнопленник
Защо на него, научавам от редове, писани из окопи, села и градове с почерк без запетаи и точки - от благодарност за човещината на българския офицер към пленниците. 
А понеже да се милее за България може по всяко време и по всеки начин, Русенската културна дружба в София, на която е председател, през 1936 година издава сборника с разкази на Змей Горянин за Русе преди Освобождението „Последният ден“. В послеслова Петър Плакидов пише: „Русе в тази историческа епоха е дал борци от първа величина. Но тези, които останаха да се радват на тяхното дело, не направиха необходимото да посочат достатъчно подчертано подвига на тези свои деди. Затова Дружбата издава тази книга“.
За да бъдат стигналите до публика просветителски трудове колкото може повече, начетени земляци и съмишленици се събират в София не само да споделят вълнения около събития, но и да обсъждат колкото може повече спомоществования за родни таланти и родолюбиви четива. 
В „Кратка история на България“ от 1905 година д-р Плакидов подчертава откъса „Да бъдеш патриот, ще рече да гледаш с четири очи
Отечеството да стане по-силно, по-просветено, по-справедливо и по-великодушно
За това е нужно да обичаш душата му и основата на душата му. Тази основа, която го прави силно отвътре и за вънкашните е вярата ни в Господа. Такова възпитание трябва да даваме и на нашите деца... Само ако положим за основа на нашия живот високата християнска нравственост, беззаконията ще се прекратят, несъгласията и омразите ще изчезнат“. Семейни албуми сочат, че с такова именно убеждение в пътувания показвал на децата си свети и паметни за българите места.
Задълго задържа погледа ми и читателската му отметка върху редове от „Великите сили: Умът, геният, енергията и характерът“ (издадена в Свищов през 1890 г.): „Великите человеци всякога са били изключение и самото им величие е нещо относително. Но затова пък всеки има възможност според своите сили да употреби всичките си способности за добро и това е висшият идеал на живота“. И като част от родолюбивото и христолюбиво българско войнство, и като обществен благодеятел, и като лекар Петър Плакидов 
не престава да го прави - по възрожденски
 Наследил от баща си любознателност и почит към знанието, отчетлив е интересът му към възпитанието на младите. Видно от снимка от края на ХIХ век, самият той е прилагал като млад учител научено от книги и почувствано от сърцето. Споделял е размислите на Юлий Пароц, чийто труд „История на педагогията“ е бил от настолните му: „Нашата сила почива на бъдещото поколение. Нехаем ли за него, ще заприличаме на градина, в която нищо не е направено през пролетта. Възпитанието не трябва да бъде ни върло, ни строго, но кротко и бащино, тъй щото децата да видят в своите възпитатели любовта, която ни е засвидетелствана от Самаго Бога Иисуса Христа, и по такъв начин да бъде посято в сърцата им благочестие... Колкото повече любов има у човека, толкова повече са деятелни способностите му“.
Петър Плакидов си отива от този свят през 1947 година. В последните години от живота му негови близки си го спомнят мълчалив в софийския му дом, загледан в книги, в иконата на стената или в отсрещните дървета. Вестникарска изрезка в архивите му е опазила думите „Ние сме чада на вечността, основани на скалата на Словото“. 
Като отбелязва, че несгодите се пращат за изпитание, с християнско смирение пише на дъщеря си „За всичко благодари на Бога, както ни е учил Йоан Златоуст“.
Б.а. Благодаря на родственици на д-р Плакидов и на отдел „Местна история“ на Регионална библиотека „Любен Каравелов“-Русе за помощта и съдействието.

Ирина МИЛЧЕВА