„България ме научи, че реалността е по-вълнуваща от въображението. Селяните ви носят лицата на древни герои. Тук не рисувам модели, а истини“. Думите са на един чужденец с българска душа - Ярослав Вешин, чешки художник, майстор живописец, живял и творил в България, един от създателите на българското изобразително изкуство в края на XIX и началото на ХХ век. Днес се навършват 110 години от неговата кончина.

В края на XIX век, когато България все още се колебае между спомените за робството и мечтите за модерна държава, един чужденец пристига тук и се влюбва в народа, в пейзажа, в битовата суровост и романтика на младата ни страна. Името му е Ярослав Вешин - чех по рождение, но българин по дух. А това, което остави след себе си, не са просто картини - това е една жива, пулсираща визуална летопис на българската душа.
Ярослав Франтишек Юлиус Вешин е роден на 23 май 1860 година в малкото чешко градче Врани. Още като дете проявява усет към рисуването. Учи в Прага, а после и в Мюнхен - тогавашна Мека за всеки сериозен художник. Преподава в Словакия, но съдбата има по-различен план за него.
През 1897 г. българският министър на просветата Константин Величков го кани да дойде в София като преподавател в новооснованото Държавно рисувално училище. Вешин приема поканата... и така започва най-важната глава от неговия живот.
Първото, което поразява младия Вешин в България, е ежедневието.
Няма нищо бутафорно или подредено. Всичко е живо, рошаво, истинско
Българинът оре нивата, мъкне дърва, търгува на пазара - и всичко това кипи от израз и енергия. Затова и Вешин започва да рисува сцените, които вижда с очите си. Селяните, добитъкът, калта, вятърът в дрехите им. От тази му фаза са картините „Орач“ (1899), „Вършитба в Радомирско“, „Конски пазар“, „Козарят“. В тях няма и капка фалш. Само жив живот.
За Вешин не е важно да направи българина красив. Важно е да го направи достоен.
Като преподавател Вешин става легенда. Строг, взискателен, но с невероятен усет към таланта. Сред учениците му са бъдещи големи имена в българското изкуство: Никола Петров, Цено Тодоров, Атанас Михов. Мнозина от тях ще казват по-късно, че именно Вешин им е дал най-важния урок: да гледат, да усещат, да бъдат честни към платното.
Но той не е просто академичен учител. Вешин пътува из България, скицира по села, кани ученици в ателието си, говори с тях за история, философия и живопис. Казват, че в ателието му винаги миришело на терпентин, кафе и мастило.
През 1904 година Вешин става официален художник към Министерството на войната.
За някои това би било чиновническа позиция. За него - нова мисия
Той започва да рисува армията. Но не като параден символ, а като човешка драма. Създава някои от най-емблематичните батални платна в историята на българското изкуство. Сред тях са: „На нож!“, „Самарското знаме“, „Атака с байонети“, „Поход“, „Люлебургас“.
Неговите военни сцени са динамични, шумни, живи. Но и трагични. Войникът не е просто герой, той е човек, който страда, който замръзва, който се сбогува.
Въпреки че никога не се отказва от чешкото си гражданство, художникът никога не напуска България. Той живее тук до края на дните си. Приема българската болка, българската мечта, българската вяра. Превръща се в нещо повече от художник - става хроникьор на нацията.
Хората в София го познават - висок, с прошарена брада, винаги с тефтерче за скици. Казват, че често се появявал неочаквано на военни полигони или селски пазари - само за да улови нещо ново.
В последните години от живота си Вешин работи все по-интензивно. Картини, скици, преподаване, участия в комисии. През 1915 г., в разгара на Първата световна война, умира внезапно. България губи не просто художник - губи свой разказвач.
Неговите картини и до днес могат да се видят в Националната художествена галерия, в къщи-музеи, в частни колекции.
В Чехия също го почитат, но никъде не е така обичан, както тук
През 2018 г., повече от век след смъртта му, Българският културен институт в Прага организира изложба в негова памет. А чешките медии пишат: „Нашият художник, който избра България“. И с право.
Вешин е нещо повече от исторически персонаж. Той е онази фигура, която напомня, че България винаги е имала сили да вдъхновява. Че дори чужденци могат да се влюбят безвъзвратно в нея. И че изкуството няма граници.
Картините му и днес живеят. Гледат ни от стените не само с багри, а с въпроси: „Помниш ли кой си? Виждаш ли какъв си бил? Готов ли си отново да повярваш в себе си?“.
Това е Ярослав Вешин - човекът, който с една четка и много сърце, ни нарисува така, както може само онзи, който истински ни е обикнал.
По материали от интернет

Мнения: Погледна българския живот не с екзотична дистанция, а със състрадание и уважение

Доц. д-р Милена Иванова, преподавател по история на изкуствата в Националната художествена академия: Ярослав Вешин е един от най-важните чуждестранни художници, които са оказали влияние върху българското изкуство през края на XIX и началото на XX век. Той е не само педагог, но и активен участник в изграждането на националната ни художествена школа. Вешин пренася тук европейските тенденции, но същевременно успява да улови специфичността на българската душа и живота в селата и войната. По времето, когато няма много български художници с такива технически умения, той поставя високи изисквания и на учениците си. Именно той е един от първоначалните мотиватори на новия български реализъм. Той не се е възприемал като чужденец, а като част от българската общност. Вешин имал истинска привързаност към България и я обикнал, както малцина чужденци са успявали да направят. Той вижда българското общество през обектива на изкуството, като същевременно активно участва в неговото развитие. Това му дава много по-дълбока и искрена перспектива от външния наблюдател. Той е от голямо значение за формирането на българските художници, които в онези години преминават през жестоки исторически условия. Вешин не само че е учител, но и ментор, който създава училище на живописта в българския контекст. Работи усилено за модернизирането на художественото образование, като в същото време привнася много от чешката живописна традиция. Преподава на бъдещите големи български майстори и така създава не само следа, но и нови възможности за развитието на изкуството в България. Въпреки че времето му в България е сравнително кратко, Вешин оставя дълбока следа върху следващите поколения художници. Работата му се цени и днес, не само заради художествената стойност на картините му, но и заради това, което те говорят за българската идентичност. Ако погледнете днешните български художници, няма как да не видите влиянието на неговата способност да улавя хората в техния автентичен образ, да ги показва не като идеализирани герои, а като живи, често страдащи личности.
Проф. д-р Ирина Генова, НХА: Вешин е уникален в нашата история - защото погледна българския живот не с екзотична дистанция, а със състрадание и уважение. Той го превърна в европейска живопис.
Андрей Даниел, художник: Неговата „На нож!“ не е просто сцена от атака. Това е България, която се хвърля в неизвестното с всички сили.