Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт. 
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители. 
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/

„Не може да стои мирен. Мята се по столовете, говори, прекъсва всички, забравя какво е трябвало да направи... Всеки ден получавам бележки от учителката, че пречи в час“, разказва майката на Алекс, осемгодишно момче, което наскоро е било диагностицирано със Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ).
В къщи Алекс е различен - любознателен, енергичен, обича да рисува и да разказва истории. Но е и много чувствителен. Лесно се разстройва, трудно приема отказ, избухва. Родителите му го обичат и правят всичко по силите си, но често се чувстват безпомощни.
Историята на Алекс не е изключение - тя е ежедневие за все повече семейства. И ако някога подобно поведение е било рядкост, днес е масов феномен. Това ли е просто диагноза на новото време, или има нещо по-дълбоко? 
Все повече родители и учители се сблъскват със сходни предизвикателства: деца, които не могат да седят на едно място, които говорят непрестанно, прекъсват, губят внимание, сякаш живеят в различна реалност. Тук обаче възниква въпросът: дали децата се промениха, или светът, в който растат, вече не им дава нужното?
Новата „епидемия“: Защо се увеличават хиперактивните деца?
Съвременната психология отчита ясно увеличение на децата с поведение, отговарящо на Синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ). Според данни на Световната здравна организация, около 5-10% от децата по света са засегнати. В много страни, включително и България, родителите и учителите съобщават за рязко нарастване на симптомите - неспокойствие, дефицит на внимание, импулсивност.
Но защо?
Една част от отговора е чисто практична: диагностичните инструменти са се усъвършенствали, обществото е по-чувствително към психичното здраве, а специалистите вече разпознават навреме ранните сигнали.
По-дълбоката част на отговора обаче се крие в това как се е променил светът около децата.
Какво е СДВХ и как действа в мозъка?
СДВХ е невроразвитийно състояние, което засяга:
способността за задържане на внимание;
контрола върху импулсите;
регулирането на движенията и енергията.
То не е „характерова слабост“ или „липса на възпитание“, а по-различна структура и функция на мозъка и в системите, регулиращи допамин и норадреналин.
Но макар науката да описва невробиологичната основа на СДВХ, много специалисти - сред тях и д-р Габор Мате - подчертават, че мозъкът се оформя под въздействие на средата, особено в ранното детство.
 Габор Мате: Хиперактивността като емоционален отговор, не болест
Канадският лекар и психотерапевт д-р Габор Мате, световно признат експерт по детска психология и емоционални травми, поставя под въпрос традиционния модел на СДВХ като строго биологично разстройство. В книгата си „Разпилян ум“ той пише: „СДВХ не е генетично предопределено заболяване. То е биологична адаптация към ранна емоционална травма - често неосъзната, неоткрита, но дълбока“.
Според него децата с хиперактивност не са „болни“, а травматизирани в една или друга степен - от стрес, от липса на стабилна емоционална връзка, от среда, в която са пренебрегнати техните нужди. СДВХ, според Мате, е адаптация на детето към среда, в която се е почувствало емоционално изоставено - дори ако родителите са го обичали и полагали грижи.
Той обръща внимание на следното:
Раздялата между майка и дете в ранно детство (често поради работа, стрес, депресия).
Липсата на привързаност и безопасна емоционална среда.
Ролята на ранната травма - дори неизразена, дълбоко подсъзнателна.
Това не означава, че родителите са виновни
а че обществото изисква от тях невъзможното: да отглеждат психично стабилни деца в среда, която е несигурна, забързана и често емоционално изтощителна.
Децата се адаптират чрез „отключване“ от заобикалящия свят, създавайки си вътрешна реалност, където умът скача от мисъл на мисъл. СДВХ е неуспешен опит на мозъка да се защити - чрез разсейване, движение, импулсивност. Този поглед не отменя медицинската рамка, а я допълва с човешко разбиране и дълбока съпричастност.
Съвременните условия, които подхранват хиперактивността
Съществуват конкретни фактори от днешния свят, които допринасят за появата и влошаването на симптомите:
Хиперактивността не е просто „лошо поведение“, а резултат от множество взаимодействия между биологични, психологически и социални фактори:
1. Невробиологични причини
СДВХ се свързва с различия в мозъчната дейност и невротрансмитерите (например допамин и норадреналин). Има наследствен елемент - ако родител е имал СДВХ, рискът детето да развие състоянието е значително по-висок.
2. Пренатални и перинатални фактори
- Употреба на алкохол, никотин или наркотици по време на бременност
- Преждевременно раждане или ниско тегло при раждане
- Усложнения при раждането
3. Околна среда и стил на възпитание
- Прекомерна употреба на технологии (екрани, видеоигри, интернет)
- Липса на структурирана рутина и граници
- Стрес в семейството: конфликти, разводи, психични заболявания при родителите
- Недостатъчно движение и време на открито
4. Образователна система и обществени очаквания
Децата днес прекарват повече време в статична среда - в класни стаи, на бюра, със строги правила и малко физическа активност. Много от тях просто не могат да отговорят на тези норми, не защото не искат, а защото не са „настроени“ по този начин.
Системата изисква еднообразие, тишина, пасивност - условия, които не съответстват на нуждите на много деца, особено тези с по-чувствителна нервна система.
Как да разчитаме „поведението“ на детето?
Вместо да питаме „Как да го накарам да се държи добре?“, д-р Мате ни кани да се запитаме какво се опитва да ни каже детето с това поведение?
Поведение = Послание
Хиперактивност = Симптом, не дефект
Импулсивност = Зов за връзка и разбиране
Как да помогнем на практика
За родителите:
- Изградете стабилна рутина и предвидима среда
- Бъдете емоционално присъстващи, не само физически
- Ограничете екранното време и включете ежедневни моменти на игра и движение
- Потърсете професионална подкрепа, ако поведението тревожи дългосрочно
За учителите:
- Дайте възможност за движение в клас
- Разделяйте задачите на малки стъпки
- Поддържайте спокойна и приемаща среда
- Създайте партньорство с родителите
За специалистите:
- Гледайте отвъд симптомите
- Търсете травматични преживявания, включително емоционална изолация
- Работете с цялото семейство, не само с „проблемното дете“
Не „лошо“ дете, а дете с различен мозък
Важно е обществото да преосмисли гледната си точка към хиперактивността. Това не е диагноза на провал, а различен начин на функциониране. Много хиперактивни деца, ако бъдат правилно разбрани и подкрепени, се развиват в изключително креативни, енергични и успешни личности.
Да не се борим срещу децата, а да бъдем на тяхна страна!
Най-големият ключ към справянето с хиперактивността е сътрудничеството - между родители, учители, специалисти и самите деца. Заедно можем да превърнем предизвикателството във възможност.
Не дете за коригиране, а душа за разбиране
Хиперактивните деца не са „разглезени“ или „лоши“. Те са огледало на нашия свят, на нашето време - време на стрес, ускорено темпо, емоционална дистанция и дигитален шум.
Както казва д-р Мате: „Проблемът не е в децата. Проблемът е в това, че обществото очаква от тях да функционират в условия, които самите възрастни не издържат“.
Нека не „поправяме“ децата, а да поправим света, в който растат.
Така ще им дадем не просто шанс да се адаптират, а пространство да разцъфнат.

Диана БАЛКАНДЖИЕВА