Когато изгревът прелива в очакването си за новия ден, къщите на стария Мелник сякаш недоловимо се поклащат и като че всеки миг ще разтворят прозорци и ще започнат да разказват своята приказка. 
В приглушената светлина на залеза короните на дърветата свиват своите оранжево-огнени ветрила и посрещат лодките, които с тих плисък доближават брега край Балчик. 
Стръмни пясъчножълти брегове са полегнали като уморени древни животни и дишат безшумно - да не нарушат покоя на тишината, възцарила се в долините на Поломието. 
През чернобялата зимна гора просветва просека и води нанякъде, където любопитният пътник ще открие простичко чудо - чудото на природата, неизменно смайваща със съвършената си хармония. 
Из пътеките на червени лозя, подпалени от предвечерни пожарища или от неспокойни безсъници, бродят тревожни мисли, които преследват светлите надежди по върховете на нацъфтелите овошки. 
А есента прокарва меки извивки, докато полага своите багри от топлата гама върху всичко, през което преминава - преплетени върбалаци, клонести орехови дървета, полупрозрачен селски път, напомнящ силует на пясъчен часовник, тук и водата в реката не е синя или зелена, а свети като старо злато.
Тук всеки хълм, всяка клонка, всеки покрив е начало на история. Човек може да стои с часове и да чете тези пастелни или наситени с пъстрота сюжети, тези графични или съвсем стилизирани притчи, които именитият русенски художник Стефан Кацаров избра да сподели с публика. 
Остават още три дни до финала на възхитителната изложба, която живописецът подреди в Художествената галерия на „Борисова“ 39. Тази изложба-откровение беше чакана от ценителите на изобразителното изкуство почти четиринайсет години. 
Може би си е струвало дългото очакване - повечето от хората, дошли на откриването на изложбата в Художествената галерия, бяха изненадани (а някои откровено и щастливо слисани) от богатството на рисунките, които допълват живописните платна и които сами по себе си са впечатляващи завършени творби. Ретроспективната експозиция включва над 200 работи, за които директорът на Художествената галерия Еслица Попова каза при откриването: 
Стефан Кацаров е донесъл тук целия свой свят
Работите варират в хронология, материал, жанр и настроения. Ранните неща, които успяхме да намерим, са „Пейзажът“ и „Портретът на шопа“. Те са правени във втори курс в Художествената академия в началото на 60-те години на ХХ век. Последната взехме от статива на художника оня ден“. 
Художествената академия е важен етап за Стефан Кацаров. Завършил е Техническото училище в Русе. „В трети курс през лятото започнах да рисувам“, разказва той. От 1957 година служи във флота - три години и един месец носи моряшката вахта във Варна, но пак там посещава курсове по рисуване, за да се подготви за кандидатстване в академията. Първият път се класира като първа резерва. И през 1961 година кандидатства отново. „Отивам да видя резултатите - изнасяха ги на една дъска, гледам, гледам - няма ме. Тогава приемаха живопис 14 човека, аз търсех моето име във втората половина на списъка. Оказа се, че съм на четвърто място“, продължава маестрото. 
През последната, шеста година от следването, подготвя дипломната си работа.
„Академията имаше едни огромни ателиета в село Карлуково, сред невероятната природа, така че реших да предпочета да работя там, вместо в София. По онова време беше взето решение да правим дипломните си работи на военна тема. След пети курс ни изпратиха в Сливенския гарнизон да събираме материал за военни картини. И макар че моите предпочитания още тогава бяха ориентирани към пейзажа, трябваше да рисувам това, което се изискваше. Моята дипломна работа представляваше моряци, които бутат едно торпедо. Торпедото дълго - четири метра, и картината се получи голяма, че се чудех как да я докарам до залата“, разказва Кацаров.
Заедно с дипломните работи абсолвентите излагат и други свои картини, той подредил свои живописни работи в неголеми формати. Точно те обаче били откраднати! „Бяха най-хубавите ми работи!“ - още съжалява художникът. Тогава ректорът философски коментирал случката: 
„Има ли откраднати картини и на другите автори? Няма! Радвай се!“
След дипломирането Стефан Кацаров се завръща в Русе (това е неговият град, по стечение на обстоятелствата е роден в София, но столицата не го изкушава) и започва работа в Кукления театър, а след това преподава в училище „Отец Паисий“, а от 1972 г. става част от немногобройния екип на Художествената галерия. „Немногобройният“ е евфемизъм - Георги Чендов е директор, а Стефан Кацаров е уредник, а след това става и директор, като близо две десетилетия радостите и проблемите на този културен институт са негова грижа и привилегия.
Тогава русенската Художествена галерия заема две зали в Доходното здание и те са крайно недостатъчни. „Искахме да се направи галерия до тогавашния ресторант „Потсдам“, там, където е била навремето сладкарницата на прочутия Денчо Ножаров, майстора на ледените скулптури. После се взе решение и дори възложиха да се проектира галерия в сградата на Английската гимназия. Но пък тя е далече от центъра на града - кой ще тръгне да търси галерията чак там... Накрая се стигна до тази сграда, на „Борисова“ 39. Тя е замислена като изложбена зала за северобългарските художници. Помня, че отидохме в София с Георги Чендов, Михаил Кътев, Димитър Стефанов, секретар на Групата на художниците, и аз - беше януари, минус 15 градуса, студ! Носим с рулото с проекта при Людмила Живкова. Тъкмо минаваме по коридора да стигнем до нейния кабинет - вратата се отваря, тя излиза и веднага подписа!... Но тук и мястото не е най-доброто, и самата сграда е с толкова проблеми - и те не са от вчера, а от години. 
Всеки дъжд превръща покрива в басейн, а вътре в залите тече вода... 
А имаше генерално решение цялата сграда на театъра да стане художествена галерия, дори бяхме започнали да се нанасяме в ателиетата на сценографите. Но пристигна писмо и се наложи за три дни да се изнесем и от ателиетата, и от залите на старата галерия...“. 
За разлика от човеците и административните драми, природата не създава поводи за късане на нерви. Тя е контрапункт на преходните човешки страсти и е в състояние да отстъпи от своето равновесие и на хората - стига те да го поискат. „Много съм свързан с пейзажа, непрекъснато излизам в природата - по Ломовете, край Червен, Иваново, Кошов, Табачка, по Дунава - над Девети километър, нагоре, там има невероятни образувания, хората не знаят колко е красиво. А пък по-нататък, Ценово, Белцов, Новград - там е чудно! Не карам кола, така че вземам автобуса до най-близката точка до мястото, където отивам - и нататък поемам пеша. Случвало се е да вървя с километри, от Новград по въжения мост до Беляново и оттам по поречието на Янтра съм изминавал шестнайсет километра. Не всеки би се решил на такова ходене, някой път е много горещо, друг път пък е студено, понякога вали дъжд, завалявал ме е и сняг, но гледките си струват. Навремето много рисувах от натура - нося с мен кутията с боите, платното, често и чадър. Различни са маршрутите - Пиргово, Мечка, Тръстеник или Острица, Широково, Бръшлен е другата посока. Имам приятел от Стара Загора, който като ми дойде на гости, казва: „Хайде да ме заведеш по твоите места“, разказва Кацаров.
В Русенско май не е останало кътче, което да не е пребродил и да не го е пренесъл върху листа или платното. И когато питам има ли си любимо, се усмихва: „Всичките са ми любими“. 
Но „неговите места“ са не само край Русе. Балчик е една от неговите слабости, където обича да рисува морето, лодките, острите треви в подножието на бреговете, топлите скали, попили ритъма на вълните. 
Извървял е по своя начин - пешком и със скицник, пътя от Балчик до Дуранкулак
Пространството между Балчик и Каварна му е до болка познато - до болка, защото другите му любими природни местенца между Балчик и Каварна вече са унищожени от мегаломанския голф комплекс, наречен помпозно „Блек Сий Рама“, разгърнат с десетки милиони евро от социолозите Андрей Райчев и Кънчо Стойчев. „Там имаше чудна природа, тичаха зайци, мяркаха се лисици - всичко е съсипано“, отбелязва с горчивина Кацаров. „Впрочем, наскоро ходих до Джулюница - една птица не видях“, добавя той. 
И си припомня своето едномесечно пътуване из Китай, където също е останал впечатлен от природата - различна от нашата, но също неповторимо величествена и провокираща артиста. Това пътуване става реалност след посещение в Русе на китайския ръководител на държавата (и комунистическата партия) Ли Пън, който по традиция е заведен в ателиетата на русенските художници. „Стана дума за китайските четки и материалите. Той попита колко са членовете на Групата на художниците - и после ни изпрати толкова четки. А след това последва размяна на четирима художници, беше незабравимо пътуване, иска ми се да можех да отида отново - в различни сезони, за да се докосна до различните нюанси на пропастите, реките, долините“, казва художникът. 
Всички негови пътувания остават в пейзажите, нарисувани по време на тези артистични странствания. Така 
пренася през границите причудливите гледки по португалското крайбрежие
където русенската галерия гостува с изложба в манастира на йеронимите в Лисабон, двете дузини рисунки от Холандия, картините, създадени на пленери и посещения в Полша, Италия, Русия, Чехия. И, разбира се, в Париж - мечтания Париж. Там първо отива на екскурзия, съчетаваща френската столица със съкровищата на сърцето на Великобритания. А след това благодарение на бивш анархист от Бръшлен, който живее във Франция, седем-осем пъти съм бивал парижанин за по един месец, казва художникът. 
Той не сравнява видяното тук и по света. Всяко носи своята красота и неповторимост. Стига да имаш очи да ги откриеш: и в ленивата вода на река Тежу, и в лозята - друга свидна тема за художника - край Провадия, Тутракан и Мелник. 
„За мен светлината е много важна. Тя е различна през различните сезони, но и през различните мигове от деня. При едно ходене до Острица си спомням, че беше пролет, бяха се ширнали баирите с житата, а слънцето ту се показваше, ту се скриваше в облаци. Осветяваше различни части от пейзажа и това беше страхотен спектакъл, няма къде да го видиш другаде“. 
Тази цветна и магична безтегловност, която прозира през дивни гледки и съвършената хармония на естеството на природата, този април влезе в залите на „Борисова“ 39. Със своята изложба Стефан Кацаров подарява една щастлива рядкост през неговите очи и през неговата щедра дарба да видим тази тайнствена и непреходна необятност на времето, което тихо струи през пространствата. Струва си. Много си струва. Изложбата все още е отворена - до неделя.