В оголелите корони на едно есенно дърво, всъщност три дърветата, почти дузина птици са припознали своя дом. И намират там порив за полет. И тишина за размисъл. И време за въпроси. И дори свободата да си разкажат една на друга това, което ги тревожи. Или просто е уютният миг да изпеят своята най-красива песен.   
Кой е подредил в бялата ваза тези цветя, в които се откриват неочаквани и неподозирани нюанси на лилавото? Тези богати нюанси ведно с белотата, която прелива в също толкова неподозирани и неочаквани цветни отражения, създават усещането за стая, от която някой току-що си е тръгнал. Може би с обещание за скорошно завръщане? Или с онова безутешно усещане, че животът е толкова крехко и неуловимо приключение, в което ние, хората, напразно търсим да докоснем вечността? 
Във всяка от своите картини Маньо Манев разказва удивителни истории - пъстри, лирични, прекрасни в своята полифоничност. Своите пейзажи и натюрмортите, които по презумпция е прието непрофесионалната публика да смята, че трябва да се подчиняват на една малко или много рамкирана статичност, той зарежда с невероятна динамика. Тя струи от буйството на багрите, от композиционната структура на отделните елементи, от детайла, на който художникът възлага различна роля - в много от платната именно 
на детайла е поверена мисията да превърне спокойния наглед сюжет в магичен
Струва си човек да се вгледа внимателно в картината, за да открие как източените силуети на кипарисите всъщност са толкова сродни с изящното очертание на луната. Как в останалите без листа клони на есенното дърво прозират тюркоазени капки - обещание за това, което следва. Как в небето над смълчаните къщи плуват кораби и обещания. И колко синя е луната над лодките, изтеглени на брега в наближаващия сумрак на вечерта. 
И така - лодките. Те са една много Маньоманева тема. Заедно с флоралните композиции, в които ботаниците (за щастие) ще се затруднят да назоват по име цветята - защото не познават говорещи цветя, с по едно око, вгледано в неизвестното, и пейзажите с приказни къщи, които навяват неудържимо носталгично желание да се върнем назад и да преоткрием топлата охра и приглушения кармин на истинския уют. 
Лодките на Маньо Манев са нещо много специално
Те са много повече философска, отколкото маринистична посока в неговото творчество. Прозирни или наситени с категоричен цвят, плаващи във водата или завършили поредното си плаване, в синьо утро или по залез, те са толкова одушевени персонажи, че на моменти имам чувството, че чувам гласовете им. 
Говорят ли си лодките? С кого разговарят? Какво си спомнят? Мечтани пътувания или всекидневното отплаване от брега към това, което съставя незбродимата речна геометрия на живота? Жадуват ли своите водни пространства и свободата да зависиш само от вятъра? Или уморени от тихия плисък на вълните търсят на кого да разкажат колко е вярна древната мъдрост, че не можеш да влезеш в една и съща вода два пъти...  
В експозиционната зала на „Борисова“ 6 снощи бе открита двадесетата поред самостоятелна изложба на известния русенски художник Маньо Манев. В нея той представя шестдесет платна, като близо петдесет от тях не са показвани досега. Изложбата е юбилейна - неотдавна маестрото навръши солидните като възраст 80 години. В работите му има толкова динамика, енергия и цветна ритмика, че юбилейният рожден ден очевидно е повече дата в календара, отколкото всичко друго.
Физическото състояние не отговаря на духовното състояние, засмива се Маньо Манев, с когото разговаряме малко преди да бъде открита експозицията. И продължава: „Важно е духът, който поддържа цялата физика, да бъде жизнен, той трябва да бъде млад. Защото
истината е, че духът просто е затворен в едно тяло - той не остарява
Ако се случи така, че няколко дни поред да не работя, тогава не се чувствам спокоен, нещо започва да ме човърка, гложди ме. Не ме свърта - и такава „пауза“ обикновено не продължава твърде дълго“. 
В последно време той представя в изложби - самостоятелни, общи, национални, най-вече живопис. През годините е работил и пластика, и дърворезба. Завършва монументална живопис във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и въпреки че още като студент втори курс е поканен да участва в изложба на Групата на старозагорските художници (самият той е родом от старозагорското село Съединение), след дипломирането си заменя поетичната Южна България за Севера. Причината е русенката Румяна - неговата съпруга, с която се запознават в университета и която и до днес е неговият първи зрител и най-строг и безапелационен критик. Пристигайки в Малката Виена, и двамата започват работа като учители, отначало в село Кошов, а след това Манев започва да преподава азбуката на изобразителното изкуство в русенското училище „Васил Коларов“, което днес носи името на Йордан Йовков. Там той работи 34 години - до пенсионирането си. Там 
създава първата училищна галерия на художници-преподаватели
Сбирката отначало е подредена в училищните коридори, но постепенно се обогатява и с творби на други художници и се превръща в една прилична колекция, която съществува до първите години на връхлетелите страната демократични промени. 
В Русе първото представяне на Маньо Манев в изложба е с дърворезба, преди няколко години в поредната си самостоятелна изложба той отново показа работи, в които дървото пее. Но вече съм се установил към пейзажа, натюрморта, казва той. И признава, че от време на време „посяга“ и към композициите, и към портрета. Но именно като живописец го познават не само в Русе и в България, но също и ценители на изкуството в Румъния, Чехия, Австрия, Франция, Израел, където творби на художника са представяни в изложби. Негови работи притежават колекционери и в Унгария, Германия, Холандия, Ирландия, Испания, САЩ...  
Известната на стотици русенци литераторка и дългогодишна преподавателка по български език и литература в легендарното училище „Христо Ботев“ Румяна Манева е неизменният вдъхновител и ценен помощник на художника.
„Макар че не ми остава много време за разходки, обичаме с Руми да бродим покрай Дунава, в парка, разглеждаме красивите сгради и интересни места в града и наоколо. Руми има много прецизен усет за детайла. Тя обича да снима, а на мен това - някакъв конкретен обект, ми влиза в съзнанието, там се запазва образът и впечатлението. Остава там и ето че идва момент, когато посягам към четката и 
започва моят разговор с видяното, но вече на друго ниво
Изваждам го от съзнанието си и то вече заживява по друг начин на платното“, казва художникът.  
Питам какво обича да прави, когато не рисува.
Отговаря ми с озадачен поглед.
„...Ходя до ателието... Мисля, слушам музика, обичам джаз, фолклор, класическата музика много ме трогва, понякога направо жестоко ме трогва. Тази година в общата изложба имах картина с цигулка и пиано. Хубавата музика и хубава картина - това са нещата, които могат да ме зарадват истински“, обяснява художникът. 
Той е правил доста експерименти в областта на живописта. Но смята, че винаги има какво да се открива, винаги има място за нови неща. И добавя: „Ето, така е и с лодките, те ми дават възможност за интерпретации“. 
Пожеланията, които си отправя в тази юбилейна за него година, са да бъде здрав - той и най-близките му хора. И още нещо: да има по-малко злоба сред хората, нека да бъде повече добронамереността. Защото го тревожат дефицитите, които все по-настойчиво се налагат в обществото. Плашеща е липсата на отзивчивост, на добро възпитание, тревожно липсва политическата коректност, все повече отсъства политическото достойнство. И всичко това е обезпокоително и не предвещава нищо добро. 
А като отваряме дума за липсите, Маньо Манев не пропуска и още една, много съществена и доста горчива за Русе.
„Малко галерии има в града, обидно малко са местата, където един автор може да излага своите работи. Всъщност освен залите на Художествената галерия на „Борисова“ 39 и на Дружеството на художниците тук, на „Борисова“ 6, има още една мъничка частна галерия и това е... Напоследък става така, че 
художници много, а галерии няма
На откриването на двадесетата самостоятелна изложба на Маньо Манев дойдоха десетки негови колеги, приятели и почитатели. Те сърдечно поздравяваха този невероятен разказвач на истории - разказва ги в багри, в движение, в образи. Картините му са разпознаваеми за ценителите на изобразителното изкуство, но и за по-широката публика - неговият стил и специфичен почерк дават повод дори и на по-малко изкушени от професионалната страна на съвременната живопис да се радват, че безпогрешно могат да кажат: „О, това е Маньо Манев!“. 
А вечери като снощната дават повод на мнозина да се радват, че живеят в един град с този удивителен разказвач на цветни лирични и философски приказки и притчи и могат да го поздравят лично. И благодарение на неговата живопис могат да прогледнат за това колко цветно и смислено може да бъде битието ни - нашето често пъти унило, сиво и безрадостно битие. През картините на Маньо Манев то изглежда различно - такова, каквото би ни се искало да бъде.