През целия осми и първата половина на девети век животът на Христовата църква на Изток бил разстроен от иконоборческата ерес. Започнала като стремеж за обнова, тя се изродила във вътрешни борби за власт. Повечето от ромейските императори от онова време сами по убеждение били иконоборци, затова покровителствали иконоборците и издавали укази срещу почитателите на светите икони.
Защитниците на православното учение пък били преследвани, отстранявали ги от служение, дори ги заточавали и притеснявали по най-различни начини. Поради това мнозина от тях доброволно напускали светския живот, уединявали се в пустинни места или в отдалечени обители и там се отдавали на молитва и духовни подвизи, далече от очите на властта. А когато някои се чувствали духовно укрепнали, отново се връщали в градовете и ставали смели защитници на православното учение.
Такъв бил и преподобният Тит, който живял в края на осми и на­ча­лото на девети ве­к. От малък той обикнал Христос, напуснал светския живот и станал монах в известния Сту­дий­ски ма­на­стир на брега на Мраморно море, до стените на Цариград. Като монах той скоро се отличил със своето дружелюбно поведение към всички, проявявал кротост и милосърдие. Защото Тит не само се грижел за духовния си мир, но полагал усилия да бъде дълготърпелив, да прощава, да разговаря с всички и така да разсейва недоразуменията.
Целия си живот Тит прекарал в молитва и монашески подвизи, както и в изучаване на свещените писания. Бил твърдо убеден в истината на православното учение за почитанието на светите икони и се проявил като непоколебим защитник на истината в онези трудни времена. Така Тит станал признат духовен водач и мнозина искали да бъде техен духовен наставник. Бог възнаградил чистотата на душата и живота му с дарбата да върши и чудеса. Преподобният Тит се упокоил в дълбока старост.