Поласкан бях от това, че някой ми спомена, че съм цитиран и доста широко ползван в контекста на поне една публикация за град Бяла. Не стига че не получих даже едно „потупване по рамото“, въпреки горчивия ми беленски опит, а все пак имаше и някакво удовлетворение, че историята на този малък русенски град се е обогатила и разширила с нови автори, с нови исторически факти и имена. („Вестници издавани в/за град Бяла, Русенско (1901-2023)“, „Обичаме те, Юлия“). Няма да пояснявам кое е въпросното лице, но то гордо се титулува като председател на Конфедерацията на българските писатели град Бяла с обширна справка за литературните й опити в алманах „Нова българска литература“.
Макар и мимоходом, нека спомена някои от ония автори, които дори от далечината на времето и до днес са актуални за историята на град Бяла.
Най-старото научноизследователско издание е това на Стоян Марков в далечната 1937 година. Приносът на Емил Михайлов към ранната история на града в „прохождането“ на Известията на Русенския музей имат и продължение с изследванията му за града в по-нов период на Възраждането. Все с отдалечеността си във времето са изследванията на Стоянка Григорова (въпреки многобройните й неточности). Изследванията са сполучливо допълнени от Йорданка Шишманова. За познанието ни за региона е книгата за Брестовица на друг местен краевед - Петко Н. Николов. Много интересна е електронната книга на Христо Христов от 2006 година, въпреки че авторът скромно се споменава само като съставител. Не може да бъде отмината или пренебрегната книгата на Дянко Колев. Краткостта и малкия обем на изданието му оставя усещането за нещо недовършено, за нещо недонаписано, но това явно е повлияно от редакторска и издателска намеса, а най-вече от това, че то е по-скоро помагало.
Трябва да се припомнят и руски автори, сериозно допринесли за историята на град Бяла през Руско-турската война 1877-1878 г. като дипломатът Н. П. Игнатиев, хирургът С. П. Боткин, снабдителят-търговец П. Дубецкий, журналистът Евг. И. Утин, военачалниците Дм. Милютин и П. Паренсов и ред други. Тук отбелязвам само няколко от ония, с чиито сведения за Бяла жонглира т. нар. автор на посочваните книги за този град. За завладяването от русите на град Бяла в местната краеведческа и главно в белетристичната литература, както и в историографските проучвания са установени
трайно наслоени някои безкрайно погрешни сведения, митове и тълкувания
особено, като се започне с тържествата и възторженото посрещане на русите в Бяла от местното население. Дори императорската Главна квартира се цитира за главна квартира на действащата армия. С основание на много места в мимоходом цитираните публикации преобладава негативизма на руските автори към българското население от региона, както и изобщо в окупираните територии.
Въпреки резервираността ми към достоверността на фактите в периодичния печат трябва да се отчетат всички ония публикации посветени на Бяла, които поместват двата тома от военновременното списание, или по-скоро журнал, „Иллюстрированная хроника войны“, приложение на „Всемирная иллюстрация“ през 1877-1878 г., чието библиографско описание трябва да се цитира много точно, особено що се отнася за прилаганите там илюстрации. Съществуват и такива немски („Illustrate Zeitung“), английски („The Illustrated London News“; „The Graphic“), френски („Le Monde Illustre“, „L‘Illustration“, „La Moniteur universel“), дори американски („The North American Review“) и испански („Illustration Espanola e Americana“). Куриозното е и това, че тук, в град Русе, на наша почва, в хранилището на Държавния архив има едно богато илюстровано чуждоезично списание по този въпрос, чието използване е необходимо, но почти не се прави („Russich-Turkischen  Illustrirte Kriegs“).
По-добре да не бях прелиствал цитираните по-горе издания
на т. нар. автор, за които тайно се надявах, че са смел опит за летене, ала... с голяма помощ на чужди крила, т.е. с преписване. С претенции, много апломб и с огромно его и авторско самочувствие.
Не мога да отрека положителните достойнства на двете книжлета като обем, като оформление. Нищо че и това предизвиква ред допълнителни въпроси - откъде, как, с какво? Въпреки тенденцията за отричане на навлезлите в българския книжовен език на многобройни чуждици, има две думи, които много точно охарактеризират въпросните писания, като едно определение за „пъстра, неуместна смесица“, което ги характеризира.
И като казвам пъстра смесица, едва сега научих, че в литературата ни съществува и такова едно направление в тематиката ли беше или в сюжета и композицията на произведението. Проза и стихове, историцизъм и опити за научна публицистика, а над всичко това преобладава белетристиката и популизма. Симбиозата между белетристика и научност е немислима.
Бих започнал от заглавието. Откъде накъде „Обичаме те, Юлия“? Всички ли? Ами ако не искам!? Защото никак не съм склонен да отдавам чувствата си за една жена с меко казано спорно в някои отношения поведение. Публична тайна от години е, че тя отива в действащата армия водена не само от алтруистични подбуди. Защо ли толкова срамежливо, почти с недомлъвки, се отминават отношенията между баронесата и Великия княз Константин Николаевич (с. 21-22) с последващи санкции от императрицата? Или е по-важно вниманието да се отклони към взаимоотношенията със застаряващия бонвиван, писателят И. С. Тургенев (с. 23), на чиято кореспонденция с Ю. Вревска е посветена близо половината от съдържанието на книгата (с. 22-86).
Една светлинка в края на тунела от неразбории са приложените в края на всяка книга списъци с ползваната литература и автори (например в първата, с. 309-310).
Светлинка, която бързо помръква при по-внимателен прочит
защото просто цитирането им не отговаря на никакви библиографски критерии. Просто така са взети и написани, по азбучен ред, за да има пълнеж и псевдонаучност. Ами аз не искам да съжителствам, редом да съм поне писмено, с писанията на Мария Богданова. Да, точно тази, позната на беленчанини. И въпреки поласканото ми его, подскочих изведнъж, виждайки как се цитира изворът, или спомените на снабдителя Дубецки, а малко след това писаното от моя милост за него и действията му в Бяла.
Не казвам плагиатстване, защото едно такова твърдение ще ме ангажира изключително много с време и с доказателства, въпреки че и за последното вече има перфектни програми. От цялата книжка за баронеса Юлия Вревска обаче така жестоко лъха на такова елементарно преписване, че навярно трябва да се вземат съответните предпазни апарати или противогази.
Още от с. 116, продължаващо на с. 156-157, започва преписване на превода и анализа ми по спомените на Дубецки, че чак и с грешките ми от онова време. Продължава и на с. 169-170, толкова яко, че даже се запитах аз ли съм го написал или иженарицаемата авторка!
Неслучайно посочвам по-горе многообразието от източници в илюстрования периодичен печат, даже точно указвам изписването им. Възможни са и грешки в преводите или някое побългаряване, което правят български автори и издатели. Къде е обаче почтеността,
когато цели страници с публикувани открити от мен снимки и/или илюстрации да се „копи-пействат“, а съпровождащият ги обяснителен текст да се видоизменя до неузнаваемост
(снимките на Фр. Душек за хорото в Бяла с. 153, за играта на карти на чардака на бейската къща, с. 156)? Някъде, дори такива за авторите им даже липсват (например картината „Боят при Иваново“ на художника П. Ковалевски). А за съпоставка давам илюстрация от една картина в „Приноси за историята на гр. Бяла“ по спомените на Дубецки, които могат да се сравнят с придружителния текст (с. 141). Там дори е преписано грешното мое позоваване (признавам си го!), че гравюрата на отстъпването на турците от Бяла е в броя, приложение към номер 440 на „Всемирна илюстрация“, а той действително е в бр. номер 449!
Дразнещо, ако не и даже вбесяващо е използването на имена и фамилии за лица, които са преписвани. Дори и това е направено „през куп за грош“. Оказва се, че може да се цитира името на известния художник-гравьор с белоруско произхождение, Александр Иванович Зубчанинов, като Зубчаников (към илюстрацията на с. 127). И пак там, както и на още други места да не се взема предвид руския правопис и словоред, а да се цитира буквално 1:1, като Сергей Шамот, цитиран и изписван на руски език „С. Шамота“.
И изведнъж възклицанието „Дий!... Дий!... Лети, руска тройка! Ах, лети“ (с. 216) Ни в клин, ни в ръкав, дано е просто бълнуването на заразената от тиф медицинска сестра. За действителната й работа в лазаретите и болниците, хвала и чест, преклонение за извършеното. Спирам дотук!
Всяко нещо трябва да си има граница, някаква мярка
налагана и от възпитание, и от разните степени на образование, от нормално човешко светоусещане.
Принуждавам се поне да прегледам другата книжка, за вестниците издавани в Бяла на същата авторка.
Още в началото си проличава умелата намеса на обигран историк, какъвто бе д-р Иво Жейнов, бивш директор на музея в Бяла, посочен скромно поне в списъка на ползваната литература. Дори с грешни и/или спорни твърдения. Поне половината от книжлето сякаш е заимствана от там, така че рискувам бележките ми да се отправят към другиго.
Тук съществуват отправките, посочвани в научен апарат под линия. Нищо, че те касаят предимно имена и автори от по-ранен период (с. 7-38, а и в последващите). Доколко са верни ония бележки от един такъв „научен апарат“, посочвани и като биографични в последващ текст, не се осмелявам да ги проверявам или да ги подлагам на кръстосана проверка, тъй като рискувам да се натъкна на твърде много нелицеприятни факти. Да не говоря за времето и полаганите усилия.
Неуместно е да се разглежда книгопечатането в един град, издаването на периодични издания, без да се справиш поне за обща култура с утвърдената у нас справочна литература по въпроса.
Единичната бележка в списъка на използваната литература (на с. 243) не говори почти нищо! Е, лицето това е намерило като справочна литература, дано това да е ползвало, но пълният библиографски опис е доста по-различен, а има и няколко различни издания. Съвсем не мога да възприема една теза, че изследванията за издаваните в Бяла вестници представени публикациите на Хр. Христов или Ж. Душков са общи или повърхностни.
Въпреки че разполагам с почти отлични контакти с изследователи от град Свищов, един вметнат изказ (с. 10) ме хвърли в силен смут.
Недоумявам все още откъде са почерпени сведенията, че опитът на Драган Цанков за печатница в Свищов е неуспешен
Същото може да се отнесе и за създаването на три печатници на територията на Европейска Турция. Елементарно е посочването на източника за такива съждения.
Наш княжески указ номер 664 от 1891 г. утвърждава селището като град. Не мога нещо да преценя разликата, град ли е, село ли или пък паланка? Или навярно (с. 12) предложението на Ангел Крушков и указът просто узаконяват съществуващото дотогава статукво!
Та споменавам по-горе, че трудно се наемам да правя проверки и съпоставки по цитираните в един такъв „научен апарат“ имена. Няма и защо, достатъчно е да се намерят и отворят някои регистри за гражданското състояние, има ги и в русенския Държавен архив. Ама няма кой да ги ползва, или поне да цитира сигнатурата им! Щото е по-лесно да се попрепише от тук-от там. Как и кому може да хрумне, че едва ли не с откриването на първото професионално училище в Русе се създават печатарски кадри, в това число и за Бяла (с. 22)? Или че професионалната ориентация върви като професия по наследство?
Ако не друго, то едно цитиране силно ме подразни. Макар почти да не се споменава приносът, какъвто и да е той, на Стоянка Григорова, изведнъж от бел. 49 на с. 118 узнавам, че същата, родена през 1906 г., днес, 2025 г. е все още жива!!! Какво да кажа отново? Ами дано да е жива и здрава...
В тази книжица има обаче един положителен елемент за мен. И тук, подобно на предишната, разбирам че при изграждането на авторска поанта могат да съжителстват няколко авторски сюжетни или композиционни линии. При това съчетани научно и белетристично.
С любопитство прочетох и за успехите на местните читалищни и самодейни дейци. Не ме разбирайте криво. Все още имам доста познати и ако смея да ги нарека приятели от техните среди. А самото ми битие дълги години ме свързваше с тези хора. Уважавам ги и им се прекланям! И за патриотизма, и за желанието, и за в най-честия случай за губивремето. Защо обаче и да ме убиете не мога да разбера в каква връзка, в каква симбиоза са проследени издателските умения, възможности, база, кадри с онези от културния фронт на читалището, на училищата или на любителското творчество? Както и досега не мога да разбера, как през 1922 година е имало Комсомол?! Уви, от години някои структури на тоталитарните институции не съществуват, инак бих прескочил до някогашната младежка сбирка с музея към нея в Русе, къде за съвет, къде за консултация. А може би някои днес съжаляват за тях, липсват им!
Оставям минала отворен. Само си позволявам препоръката - внимателно избирайке какво четете. Някои неща просто не си струват отделеното време.
Б.ред. - Този текст отразява единствено личното мнение на автора. Редакцията е готова да публикува и други мнения по темата.