Литературата е моята най-голяма страст. Обичам да пиша и вярвам, че думите имат силата да докосват и променят хората. Това казва десетокласникът в СУ „Христо Ботев“ Александър Гришев, който издаде дебютната си стихосбирка „Събрани мисли“, публикувана от издатество „Стенопис“. 17-годишният Александър е роден в Гърция, на остров Крит, но е израснал в Русе. От 1 до 7 клас учи в СУЕЕ „Константин-Кирил Философ“, но решава да последва мечтата си и да учи в „Христо Ботев“.

- Как стигна до поезията? Как почувства, че трябва да пишеш, а може би и как събра смелостта да пишеш?
- В един от най-тъжните ми моменти, в 7-8 клас, бях изпаднал в много тежка депресия. Толкова тежка, че се наложи да посещавам психолог. Започнах да записвам всеки ден в един тефтер как се чувствам. Имах много тефтери, в които съм записвал как е минал денят ми, какво и защо съм чувствал. Трябваше след време отново да се връщам към тези записки, за да преосмисля отново ситуацията. В процеса на това писане самото слово започваше да се оформя някак си в стихотворни форми. Започнах да пиша стихове, за да намеря и намерих утеха в тях. 
- И това те увлече?
- Да, много ме увлече! Това ме успокояваше и там намирах утеха, когато бях най-тъжен. Започнах да търся нови думи, стана ми много интересно да обогатявам и допълвам лексикалния си фонд. 
- И как от това писане се стига до книга?
- В края на 2024 година имах една невъзможна любов. Започнах да се опитвам да я изразя в подходящи стихотворения, които записвах в една тетрадка. Наистина не вярвах, че тези стихове може някога да бъдат издадени, бяха даже много повече от тези в книгата „Събрани мисли“. След това започнах да пиша поезия за революционерите, които ме грабнаха от изучаването на българската литература в училище. Писал съм стихове и за моето семейство - за майка ми и сестра ми. Събраха се доста стихотворения. Изборът на стихотворения за книгата беше много труден, защото имах много на брой, а исках първата ми книга да бъде малка. След като семейството и приятелите одобриха избора ми и ме поощриха да я предложа за печат,
за два часа получих одобрение и от издателството
- Къде може да бъде намерена тази книга?
- Книгата може да бъде намерена и поръчана единствено в сайта на издателство „Стенопис“.
- Какъв е интересът към нея?
- За моя радост първият тираж е вече почти изчерпан.
- Как хората около теб приемат този порив да се изразяваш чрез стихове - близките, приятелите, учителите?
- Интересно е да вмъкна, че аз получих последен книгата, защото бях на училище, а всички вече си я бяха поръчали и я получиха много преди мен. Но получих книгата от преподавателката ми по философия, която също много ме подкрепяше. Тя много се зарадва и беше една от първите, за които разбрах, че са си поръчали книгата. А вкъщи мама и тате се гордеят с мен, разбира се. Най-хубавата обратна връзка, която получих от учителите, беше от зам.-директорката Соня Маринова. Тя ми подари книгата и каза, че е усетила самите ми думи, а на мен точно това ми беше и целта - хората да усетят думите, исках хората да се намерят в тези думи. Приятелите също много ме подкрепяха. Някои от връстниците ми се радваха за мен, а други не можеха да разберат как така намирам спокойствие в писането. 
- Да, защото твоето поколение по-скоро се свързва с ТикТок, с Инстаграм, с интернет, най-общо казано. 
- Да, но пък Тик Ток и Фейсбук много ми помогнаха да си рекламирам книгата. Там също имам много позитивни отзиви за нея, включително и от непознати хора. 
- Всъщност какво мислиш за социалните мрежи?
- Аз тепърва започвам да използвам по друг начин социалните мрежи. Социалните мрежи са полезни в тази сфера, но донякъде.
Има една граница, с която трябва да се ограничим от тях. Трябва и да отсяваме информацията, защото част от нея не е вярна
В някои от сайтовете, в социалните мрежи, има проблем с фактите и истината.
- Да се върнем към поезията. Един друг млад русенски поет с издадена вече стихосбирка, също ученик, но в Математическата гимназия - Сталоне Бианко, усеща едно неглижиране заради младостта си. Има ли го това при теб, сблъскваш ли се с такова нещо?
- Да, това го има спрямо младите поети. Има едно неглижиране. Чувал съм: „Ти откъде накъде можеш да пишеш, как така го реши?“. Пред мен със сигурност стоят Ботев и Яворов, но ние младите според мен сме се появили точно заради тези хора - защото им се възхищаваме и искаме да продължим мисията им в България. А възрастните са готови да ни омаловажат: „Ти си дете, каква поезия?“.
- В първото стихотворение в книгата казваш „В тези стихове звучи скръб, надежда“. Мислиш ли, че поезията се ражда като диамантите - изкристализира вследствие на силен огън и огромен натиск?

- Такова изкристализиране може да се срещне в някои мои стихотворения, но не винаги. При любовните ми стихотворения например - да. 
- С други думи, не е задължително поезията да се ражда в страдание?
- Не, не е задължително. 
Има стихотворения, които съм писал със сълзи, но и такива с много голямо щастие
Лично мен страданието не ме води напред. 
-  А какво те води? Каква идея искаш да предадеш на хората?
- Искам хората да усетят думите ми. Искам да ги мотивирам да махнат телефоните и да се огледат, че в днешно време има и поети, а не само хора, които си гледат в телефоните. Има хора, които искат да мотивират и да бъдат като будителите - защото писателите са будители. 
- Любовните ти стихове звучат като вопли на обречен човек, който наистина много страда. Имаш едно изречение: „безшумна стена от думи, които не сме казали“ - това ли е любовта, така ли я виждаш ти? Това ли е стената, която любовта не може да преодолее?
- Това е метафора за човека, за когото съм писал. Много хора са ме питали точно за това и всички го разбират по различен начин. Повечето пъти в любовта, когато някой се раздели с някого, винаги има неща, които не са казани. И това са толкова думи, че става една безшумна стена между тях и пречи на тези двама души. Докато в това стихотворение говорим за нещо друго, но е лично и по-добре да остане така. 
- Правят ми впечатление също стиховете ти, посветени на Яворов, на Пенчо и Петко Славейкови, на Георги Раковски - те с какво те вдъхновяват?
- Стихотворението си за Пейо Яворов написах предпоследно, защото, когато потърсих обратна връзка, преди да дам стихосбирката си, всички ми казваха, че стиховете ми наподобяват писането на този поет. Не ми го казаха един или двама, а абсолютно всички. И тогава реших, че ще напиша стихотворението „За мен, Пейо Яворов“, все едно той е писал за себе си. А и
Пейо Яворов е един от любимите ми поети и неговите стихове са ме вдъхновявали да пиша
Пенчо и Петко Славейкови също са едни от много важни личности в българската литература. А за Георги Раковски - имахме час по история, в който говорихме за него. В следващия ни час, по физическо възпитание, започнах да пиша за Раковски и го довърших вкъщи. 
- В езика на стиховете ти забелязвам едно връщане към езика на поетите от началото на ХХ век. Вярно ли е това впечатление и откъде идва то? 
- Абсолютно вярно. За мен е напълно нормално и като всеки нов автор, който тепърва започва да пише, да заимствам думи и от стихотворения на поети, за които ние сме учили. Тези поети са точно във времето, което аз пресъздавам в стихотворенията си и вкарват една друга емоция в самите стихотворения. Вкарват друго разбиране по много по-хубав и чист начин. 
- В стихотворението за Ботев четем: „Тук пепел е всичко, което градихме, тук не се чува зова ти и ръката ти в кръв. Писанията ти - за нас загубен сонет, а свободата ти - на хартия празен стих“. Откъде идва това усещане?
- Това е усещане за днешното време. Защото
аз съм човек, който много следи политиката и ми е тъжно за това, което се случва - например на последните избори
Ние, българите, не можем да се обединим, а за това се е борил Ботев.
- За какво конкретно ти е тъжно? Кои неща в момента те тревожат?
- Тъжно ми е главно за бъдещето на България, тревожи ме в каква държава ще израсна. Ние не сме обединени, което е тъжно. Липсва ни комуникация. Липсва ни справедливост.
- В „Слепците с очи“ казваш „А горе, в палати, царе без корона раздават ти робство със златна усмивка. Продадоха чест ти, продадоха вяра, а ти се покланяш - с наведена свита!“. Това също продължава темата за погледа ти към времето, в което живеем.
- Да, така е. Хората в днешно време не се интересуват кой ще ги управлява и какво прави, интересуват се какво ще видят във фейсбук. Писах това стихотворение с идеята да събудя хората от телефоните, така да го кажем. Но вмъкнах това, защото наистина когато ние, младото поколение, говорим за властта, някак си неглижираме това - „Мен какво ме интересува кой ще ме управлява?“. Но ние ще завършим образованието си и започва реалният живот. И е важно кой ще управлява, за да не сме просто кукли на конци. 
- „Събрани мисли“ завършва с разказа „Тайната на стария ларец“. Това е чужда дума, означава богато украсена кутия за скъпоценности, защо използва точно нея?
- Когато писах разказа, той нямаше още заглавие и
исках да е нещо тайнствено
да крие сюжета му. Затова търсих непозната дума. Така попаднах на думата ларец и много ми грабна вниманието. Това е стара руска дума, точно за кутия с бижута, а в разказа се говори за една кутия. Думата много ме грабна и реших това да бъде заглавието - да бъде мистично и да не се разбира точно какво е, защото не всеки знае какво означава тази дума.
- Специален ли е изборът на руска дума, а не например немска, италианска или френска?
- Не, просто тази дума беше точно такава, каквато исках. 
- Какво трябва да открием ние в лареца, който всеки търси по някакъв начин, за да избегнем това чувство на обреченост, че някой търгува с нас, с честта и вярата ни? 
- Първо трябва да открием кои сме ние - от какво се интересуваме, какво искаме и как го искаме. Има наистина много хора, които търсят другото, преди да са познали сами себе си. Трябва да знаем какво точно искаме.
- А може би и какъв е пътят, извървян от нашите предци и от нас самите, защото винаги има история и винаги има корени. Вървим към финала, какво е литературата за теб - светът какъвто е, какъвто искаш да бъде или какъвто може да бъде?
- За мен са валидни и трите.
Аз живея за литературата
Пиша и за това, което е в момента - то се вижда в стихотворенията ми като в огледало. Пиша и за това, което искам да бъде. Литературата е живот наистина и ме мотивира например това, когато се прибера от училище и имам някаква идея в главата си за стихотворение или разказ, да го запиша като бележка в телефона си. След това започвам да обмислям как точно искам да изглежда тази идея, как точно да се развие. Все едно сме едно цяло с нея, един в друг като части от пъзел - авторът и литературата.
- Как виждаш личното си бъдеще, с какво искаш да се занимаваш?
- Искам бъдещето ми да е свързано с писане, но винаги ме е влечала и продължава да ме влече и психологията. Бих искал да уча и журналистика - по нея ме запали повече мама - и психология. 
- Тази комбинация е напълно възможна и добра. Но на журналистиката й предстоят още по-големи изпитания от тези, пред които се намира в момента.
- Със сигурност! С навлизането на изкуствения интелект има изпитания не само при писането, а във всичко. Налага се да се конкурираме не само с хората, но и с изкуствения интелект, защото и той има способността да пише така хубаво. 
- Тепърва ще разбираме това. А къде виждаш бъдещето си - в Русе, в България или в чужбина?
- Със сигурност в България и със сигурност в София. Това е градът, който винаги ме е привличал. Това е градът, който ми дава една радост, може би защото е в планината, а аз съм човек на природата. В София ми е много спокойно и не съм толкова притеснен както тук, в Русе. Хората са други, което е много странно за мен - в една държава сме, но пък хората в София лично за мен са много по-мили и по-разбрани, отколкото тук.