Фотографията е изкуство, което разказва истории. 
Фотографията е среща на кръстовището между реалността, мига, любопитството, общата култура и въображението на автора.
Фотографията рисува цветната мозайка на живота, дори когато е черно-бяла. Или най-вече тогава. Защото за експресията и внушението се разчита не на цветните образи, а на цветната идея на автора.
Фотографията е и машина на времето - припомня какви сме били, какви промени са настъпили с нас и около нас, как са създадени например сградите, които следващите поколения приемат като даденост, все едно винаги са били на местата си. Или как се разрушават.
На тази памет е посветена специалната рубрика на „Утро“ - „Черно-бели мигове от цветната мозайка на живота“. В нея публикуваме интересни снимки на журналистът, автор на блестящи афоризми, изследовател на историята на Русе и общественик Хачик Лебикян, а той разказва тяхната история.

През декември 1984 година срещу известната механа „Странджата“, до редакцията на вестник „Дунавска правда“, сега „Утро“, се откри първият Киновидеоклуб в Русе, изграден от ОУ „Кинефикация“. Репертоарът му се изготвяше от специализирана редакция „Киновидеоклубове“ към киноцентъра в Бояна. Той включваше и касови, и високохудожествени филми, спечелили награди на международни кинофестивали.
Киновидеоклубът беше нов, модерен начин за контакт с публиката, в него бе открита и кафе-сладкарница, която работеше и по време на прожекциите - нещо, непознато до този момент у нас. Предлагаше се кафе, кола, водка. Това стъписваше отначало по-консервативните зрители, но интересните заглавия, които не излизаха в единствената киномрежа на ДП „Разпространение на филми“, бързо започнаха да събират много публика. Салонът бе с 50 места и дневно се извършваха по четири прожекции - нещо, съвсем недостатъчно за най-интересните филми тогава.
Проблемът бе, че билетите се пускаха в продажба в първия работен ден на клуба от седмицата - във вторник от 9 часа. Опашка от над 100 души се събираше часове преди това. Вечерта вече нямаше билети за най-хубавите филми до края на седмицата. Предварителна продажба за следващата седмица, въпреки, че се знаеше програмата, не се извършваше.
Допусках, че част от билетите не се пускат за продажба, а се разпределят по други начини. На практика работещите не можеха да си купуват билети за желаните филми. По този повод написах критична бележка, предназначена за вестник „Народна култура“. Трудностите започнаха, когато за по-убедително, реших да я илюстрирам със снимка. Не беше много лесно, защото опашките бяха през работно време.
През лятото на 1985 година дойде моят ред да отработя задължителните 10 дни от „доброволното“ самооблагане - обикновено физически труд за благоустрояването на града. Това се гласуваше по предприятия всяка петилетка. През юни бях изпратен на строеж на сграда за Гражданска защита, до бившето Военно окръжие. Използвах случая и прескочих през една почивка да снимам опашката пред Киновидеоклуба. Тогава не знаех, че отсреща се намирал милиционерски участък, май на Стопанска милиция. А политическата обстановка беше напрегната във връзка с разгара на провеждането на  т.нар. възродителен процес. Докато избирах ракурс от уличното платно така, че да обхвана цялата дълга опашка, която от КВК, покрай редакцията на вестник Дунавска правда стигаше чак до пресечката с улица „Пенчо Славейков“, откъм гърба ми един цивилен човек грубо ме попита какво снимам. Не се притесних, защото и друг път съм снимал и изпращал снимки за централната преса. Отговорих, че това си е моя работа и продължих да снимам. След малко дойде униформен милиционер и ме покани вътре. А оттам ме заведоха на улица „Черно море“ 2, където беше Окръжното управление на МВР.
Започнах надълго и широко да обяснявам кой съм, какво снимам и защо снимам. Казах за къде са предназначени снимките и че киното не е нито военен, нито стратегически обект, за да е забранено снимането. Обясниха ми, че от редакцията в София, ако снимките попаднели във вражески ръце, можели да се използват срещу нашата страна. Примерно, че хората се редят на опашки за хляб и мляко. И това с опашките стана, но няколко години по-късно. Началникът, който ме разпитваше, поръча на един сътрудник от отдела за художествено-творческа интелигенция да направи справка имам ли публикции в пресата. След малко тя му бе дадена и се увериха, че печатам материали, включително и в столични издания. Предложих им те да проявят филма и да се уверят, че в него няма „шпионски“ кадри. Дотам не се стигна, но ако наистина съм пишел критичен материал за видеоклуба, щели да го прочетат с интерес, макар и без снимка.
Остана едно съмнение в органите.
Изпратих репликата в „Народна култура“, а след няколко дни се обадих на зам.гл. редактор, писателя Димитър Шумналиев, с когото се познавах. Помолих го да я придвижи по-бързо, без да му обяснявам подробности. На 12 юли 1985 година моята реплика „Билети... под касата“ бе поместена. Духовете се успокоиха, но директорката на ОУ „Кинефикация“-Русе се наложи да отговаря на вестник „Народна култура“ и да се оправдава, че предварителна продажба на билети в КВК не била възможна, защото, когато се получавали касетите с филми, се извършвала задължителна техническа проверка и чак тогава се продавали билети...
След 1989 година често се виждах и разговарях с един от бившите сътрудници в службите, които ме разпитваха (вече покойник при Ковид, макар и доста по-млад от мен). Той живееше близо до нас и един ден не се стърпях и го попитах защо са дошли да ме арестуват, при положение, че по улиците много хора снимат свободно, аз също съм снимал десетки пъти необезпокояван от никого.
Отговорът му ме шокира.
Дошли са по сигнал на бдителна гражданка, която уведомила органите, че на едно място се е събрала голяма опашка неизвестно за какво, а един човек прави снимки.

Хачик ЛЕБИКЯН